Даниъл Силва
Пратеникът (33)

33. Цуг, Швейцария

Густав Шмит — шеф на отдела за борба срещу тероризма към Швейцарската федерална служба за сигурност — беше невероятен съюзник на американците в борбата срещу ислямския екстремизъм. В страна, където политиците, пресата и по-голяма част от населението бяха твърдо против Съединените щати и тяхната война, Шмит тайно бе създал лични връзки със своите партньори от Вашингтон, особено с Ейдриън Картър. Когато Картър се нуждаеше от разрешение да действа на швейцарска територия, Шмит неизменно му го осигуряваше. Когато Картър искаше някой агент на Ал Кайда да изчезне от федерацията, Шмит обикновено му даваше зелена улица. А когато Картър се нуждаеше от място за приземяване на самолет, Шмит редовно му предоставяше право за кацане. Частната писта в Цуг — богат индустриален град в сърцето на страната — беше любимата писта на Картър в Швейцария. На Шмит — също.

Беше малко след полунощ, когато самолетът „Гълфстрийм V“ излезе от облаците и се приземи на заснежената писта. Пет минути по-късно Шмит седеше срещу Картър в скромно обзаведената кабина.

— Имаме спешна ситуация — рече Ейдриън. — И за да съм напълно честен с теб, трябва да ти кажа, че не разполагаме с пълната картина. — Той махна към своя спътник. — Това е Том. Той е лекар. Смятаме, че ще се нуждаем от неговите услуги, преди да свърши нощта. Отпусни се, Густав. Сипи си едно питие. Може да се позадържим тук.

После Картър погледна през прозореца към вихрещия се сняг и не добави нищо. Нямаше нужда. Сега Шмит знаеше какво е положението. Един от агентите на Картър бе в беда и Ейдриън не бе сигурен, че ще успее да го измъкне жив. Шмит отвори брендито и отпи. В подобни ситуации той се радваше, че се е родил в Швейцария.

* * *

По същото време подобно бдение се извършваше в главния терминал на летище Клотен. Мъжът, който чакаше, не беше висш швейцарски полицейски служител, а Моше, боделът от Париж. В нула часа и четирийсет и пет минути от терминала излязоха четирима мъже, озовавайки се сред снежната вихрушка. Моше натисна клаксона на своето ауди и мъжете едновременно се обърнаха и се насочиха към колата му. Яков, Михаил и Ели Лавон се качиха отзад, а Габриел седна отпред.

— Къде е тя?

— Отправиха се на юг.

— Карай — каза Габриел.

* * *

Сара се събуди от парализиращия студ, ушите й пищяха от свистенето на гумите по мокрия асфалт. Къде съм? — запита се тя и тогава си спомни. Намираше се в багажника на мерцедес и против волята си беше участница в нощното пътуване на Мохамед към смъртта. Бавно, парченце по парченце, тя събра фрагментите на този безкраен ден и ги подреди в тяхната последователност. Видя Зизи в хеликоптера да поглежда часовника си, изпращайки я на смърт. После своя спътник Жан-Мишел, който подрямва няколко минути по пътя. Най-накрая видя чудовището Ахмед бен Шафик, който се заканваше, че кървавата баня във Ватикана още не е свършила. Чу гласа му и ритмичното повтаряне на въпросите му.

Искам да знам името на мъжа, който установи контакт с теб на плажа в Салин…

„Той е Яков — помисли си тя. — И е пет пъти по-голям мъж от теб“.

Искам да знам името на накуцващото момиче, което мина край „Тату“ по време на вечерното парти на Зизи…

„Казва се Дина — мислено отвърна тя. — Отмъстената останка“.

Искам да знам името на мъжа, който изсипа вино върху моята колежка в Сен Жан…

„Той е Габриел и много скоро ще те убие“.

Сега тях ги няма и ти си сама…

„Не, не съм — помисли си тя. — Те са тук с мен. Всичките“.

И Сара ги видя мислено как идват за нея през снежната вихрушка. Дали щяха да пристигнат, преди Мохамед да я „награди“ с безболезнена смърт? Дали щяха да дойдат навреме, за да научат тайната, която Ахмед бен Шафик толкова арогантно й хвърли в лицето? Сара знаеше, че би могла да им помогне. Тя имаше информацията, която Мохамед искаше, и щеше да му я даде с бързината и подробностите, които тя пожелаеше. Действай бавно — помисли си. — Протакай колкото се може повече.

Затвори очи и отново започна да губи съзнание. Този път заспа. Спомни си последното нещо, което й каза Габриел в нощта преди заминаването й от Лондон: Поспи, Сара. Чака те дълго пътуване.

* * *

Когато пак се събуди, колата се люшкаше силно. Вече не се чуваше свистенето на гумите по асфалта. Сега като че ли си пробиваха път през дълбок сняг по неравен терен. Тя се убеди в това само след миг, защото гумите загубиха сцепление и един от пътниците в колата бе принуден да слезе и да я бута. Когато автомобилът отново спря, Сара чу гласове, говорещи на арабски и швейцарски немски, после силното скърцане на замръзнали метални панти. Продължиха да пътуват още малко, след това спряха за трети, последен път, както предположи тя, защото двигателят веднага замлъкна.

Капакът на багажника се отвори. Две непознати лица се взряха в нея, четири ръце я сграбчиха и я измъкнаха навън. Поставиха я права и я пуснаха, но коленете й се подвиха и Сара се свлече върху снега. Това им се стори много забавно и те се посмяха няколко секунди, стоейки около нея, преди пак да я изправят на крака.

Тя се огледа. Намираха се в средата на обширна поляна, заобиколена от високи ели и борове. На нея се издигаше хижа с островръх покрив и някаква отделна постройка, до която бяха паркирани два джипа. Валеше силен сняг. Както бе забулена с черната абая, на Сара й се стори, че от небето вали пепел.

Появи се Мохамед и изръмжа нещо на арабски на двамата мъже, които я държаха права. Те направиха няколко крачки към хижата, очаквайки тя да ги последва, но краката й бяха вдървени от студа и не се помръдваха. Опита се да им каже, че е измръзнала до смърт, но не успя да артикулира и една дума. Имаше едно положително нещо в студа: отдавна не усещаше болка от ударите, нанесени й в лицето и в корема.

Мъжете я хванаха за ръцете и през кръста и я повлякоха към хижата. Краката й се влачеха, оставяйки две бразди в снега. Скоро стъпалата й пламнаха от студа. Опита да си спомни какви обувки си сложи тази сутрин. Внезапно се сети — сандали с равна подметка, онези, които Надия й купи в Густавия, за да са в тон с дрехите й в „Тату“.

Стигнаха до задната страна на хижата. Тук дърветата бяха по-наблизо — на не повече от трийсет метра от сградата — и имаше часови, който пушеше цигара и потрепваше с крака, за да се стопли. Под надвисналата над стената на къщата стряха бяха наредени дърва за огрев. Мъжете я издърпаха през вратата, а после я помъкнаха надолу по някакво стълбище. Все още вдървени от студа, краката на Сара се удряха във всяко стъпало. Тя заплака от болка, разтърсвана от силни ридания, на които мъчителите й не обърнаха никакво внимание.

Стигнаха до друга врата, която бе заключена с катинар. Един пазач го отключи, отвори вратата и светна лампата. Мохамед влезе пръв в стаята. След това двамата мъже вкараха и Сара.

* * *

Малко квадратно помещение, не повече от три и половина на три и половина метра. Порцелановобели стени със снимки по тях. Араби в затвора „Абу Граиб“. Араби в залива Гуантанамо. Закачулен ислямски терорист, държащ отрязаната глава на американски заложник. В средата на стаята имаше метална маса, чиито крака бяха захванати с болтове за пода. В средата на масата — желязна халка, за която бяха закачени чифт белезници. Сара изпищя и се задърпа назад. Напълно безполезно, разбира се. Единият мъж прикова ръцете й към масата, докато вторият ги закопчае с белезниците. Блъснаха един стол отзад в краката й и две ръце я принудиха да седне. Мохамед дръпна абаята от лицето й и й зашлеви два шамара.

* * *

— Готова ли си да говориш?

— Да.

— И никакви лъжи повече?

Тя поклати отрицателно глава.

— Кажи го, Сара. Никакви лъжи повече.

— Никакви… лъжи… повече.

— Ще ми кажеш ли всичко, което знаеш?

— Всичко.

— Студено ли ти е?

— Вледенена съм.

— Искаш ли да пиеш нещо топло?

Тя кимна утвърдително.

— Чай? Пиеш ли чай, Сара?

Още едно кимване.

— Как пиеш чая си, Сара?

— Не говорите… сериозно.

— Как пиеш чая си, Сара?

— С цианкалий.

Той се усмихна тъжно.

— Трябва да бъдеш много щастлива. Ще пийнем чай, а после ще поговорим.

* * *

Тримата мъже излязоха от стаята. Мохамед затвори вратата и отново сложи катинара. Сара подпря глава на масата и затвори очи. В ума й изникна картина — часовник, който отброява минутите до нейната екзекуция. Мохамед й носеше чай. Сара отвори стъкления капак на въображаемия часовник и върна стрелките пет минути назад.