Даниъл Силва
Пратеникът (40)

40. Тиберия, Израел

Следващата нощ беше шабат. Габриел спа до късно следобед, после взе душ, облече се и двамата с Киара потеглиха с колата му към Долината на Израил. По пътя спряха за кратко в Тел Мегидо, за да вземат Ели Лавон, после продължиха към Тивериадско море. Когато стигнаха до вилата от варовик с цвят на мед, кацнала върху една скална тераса над езерото, наближаваше залез-слънце. Шамрон ги посрещна на главния вход. Лицето му изглеждаше отслабнало и изпито, а самият той се придвижваше с помощта на бастун. Беше много красив бастун от маслиново дърво.

— Министър-председателят ми го подари тази сутрин, когато напусках рехабилитационния център в Йерусалим. Едва не го ударих с него. Геула смята, че така изглеждам по-изискан. — Той ги въведе вътре и погледна към Габриел. — Виждам, че си с моето яке. Сега, когато стана ясно, че ще живея още дълго, бих искал да ми го върнеш.

Алон съблече якето и го провеси на закачалката в антрето. От вътрешността на вилата се чу гласът на Геула, която ги канеше на масата за вечеря. Когато влязоха в трапезарията, тя вече бе започнала да пали свещите. Там бяха Йонатан и жена му. А също и Римона със съпруга си. Ронит седна до баща си и тактично напълни чинията му от поднесените блюда, докато присъстващите си ги подаваха около масата. Не споменаха нито дума за операцията „Бен Шафик“ или за Ватикана. Вместо това обсъдиха явяването на Габриел пред американския Конгрес. По киселото изражение на Шамрон си личеше, че той не го одобрява. И възрастният мъж му го показа съвсем ясно, когато го изведе на терасата след вечеря, за да поговорят насаме.

— Постъпи правилно, като първоначално отхвърли призовката, Габриел. Не трябваше да променяш решението си. Като си представих как седиш пред комисията на Конгреса, пък било то и неофициално, рехабилитацията ми се върна шест месеца назад.

— Източникът на глобалния джихад са Саудитска Арабия и уахабизмът — каза Алон. — Сенатът трябваше да разбере това. Както и американският народ.

— Можеше да изложиш мислите си в тайна телеграма. Не беше нужно да седиш пред тях и да отговаряш на въпросите им като обикновен простосмъртен.

Седяха в два удобни стола с лице към парапета. Пълната луна се отразяваше в спокойната повърхност на Тивериадско море, а отвъд него, черни и безформени, се издигаха Голанските възвишения. Шамрон обичаше да седи на терасата си, защото тя гледаше на изток, към враговете му. Той пъхна ръка под възглавницата на стола си и извади сребърна табакера и старата си запалка „Зипо“.

— Не трябва да пушиш, Ари.

— Докато бях в „Хадаса“ и в рехабилитационния център, нямах възможност да пуша. Това е първата ми цигара от нощта на нападението насам.

— Мазел тов^[1] — каза мрачно Габриел.

— Ако ме издадеш на Геула, ще те фрасна с бастуна.

— Да не мислиш, че ще я заблудиш? Тя знае всичко.

Шамрон върна разговора към свидетелските показания, които Габриел беше дал във Вашингтон.

— Може би си имал скрит мотив — рече той. — Може би си искал да направиш нещо повече от това да кажеш на американския народ истината за саудитските им приятели.

— И какъв би могъл да е този мой скрит мотив?

— След изпълнението ти във Ватикана ти се превърна в навярно най-известния разузнавач в света. А сега… — Шамрон сви рамене. — Нашата работа не е за знаменитости. Ти направи почти невъзможно да те използваме някога отново в тайна операция.

— Няма да работя за „Специални операции“, Ари. Освен това вече са предложили работата на Узи.

— Узи е добър служител, но не може да се мери с теб.

— Сара Банкрофт е жива именно благодарение на Узи. Той е най-подходящият за ръководител на „Специални операции“.

— Не трябваше да използваш американско момиче.

— Ще ми се да имахме още две момичета като нея.

Шамрон, изглежда, бе загубил интерес към цигарата си. Той я върна в табакерата и попита Габриел какви са плановете му.

— Имам да довършвам някои работи и мисля да започна с картината на Ван Гог. Обещах на Хана Вайнберг, че ще й я върна. А това е обещание, което смятам да изпълня, независимо от новопридобитата ми известност.

— Знаеш ли къде се намира?

Алон кимна утвърдително.

— Скрих радиопредавател в рамката по време на реставрацията. Картината е в имението на Зизи в Ил дьо ла Сите.

— И възнамеряваш да откраднеш картина от Париж след всичко, което преживя във Франция? — Шамрон поклати глава. — Ще бъде по-лесно да проникнеш в дома на твоя приятел американския президент, отколкото в едно от именията на Зизи.

Габриел разсея тревогата на възрастния мъж, като махна с ръка, както обичаше да прави самият Ари.

— А после?

Алон се умълча.

— Ронит е решила да се върне вкъщи — каза Шамрон, — но имам чувството, че ти отново се каниш да ни напуснеш.

— Още не съм решил.

— Надявам се, че си взел решение поне по отношение на Киара.

— Ще се оженим възможно най-скоро.

— А кога смяташ да съобщиш новината на Леа?

Габриел му каза.

— Вземи Геула с теб — посъветва го Ари. — Когато беше по задачи, те прекарваха много време заедно. Леа има нужда от майка, особено в момент като този. Геула е идеалната майка.

* * *

Габриел и Киара прекараха нощта във вилата, в стая с изглед към езерото. На сутринта всички се събраха да закусят на огряната от слънцето тераса, после всеки тръгна по пътя си. Йонатан се отправи на север, за да се присъедини към военната си част; Римона, която се беше върнала на служба в Аман, пое на юг, към своята част. Геула тръгна заедно с Габриел и Киара. Те оставиха Лавон при разкопките в Тел Мегидо, после продължиха към Йерусалим.

Когато пристигнаха в психиатричната клиника „Маунт Херцел“, беше късна сутрин. Доктор Бар Зви, приличащ на равин мъж с дълга брада, ги посрещна във фоайето. Те отидоха в кабинета му и прекараха един час в дискусии кой е най-добрият начин да съобщят новината на Леа. Тя нямаше почти никакъв досег с реалността. Години наред в съзнанието й възкръсваха спомени от Виена, сякаш гледаше филмова лента. А напоследък се люшкаше между миналото и настоящето, често в рамките на няколко секунди. Габриел се чувстваше длъжен да й каже истината, но искаше да го направи по възможно най-безболезнения начин.

— Тя, изглежда, реагира на присъствието на Геула — отбеляза лекарят. — Може би трябва да поговорим насаме с нея, преди да й кажеш. — Той погледна часовника си. — В момента Леа е в градината. Това е любимото й място. Защо да не го направим там?

* * *

Леа седеше в инвалидната си количка под сянката на една пиния. Ръцете й, изкривени и покрити с белези, стискаха маслинова клонка. Косата й, някога дълга и черна, беше подстригана късо и почти напълно побеляла. Когато Геула и лекарят заговориха с нея, очите й останаха равнодушни. Десет минути по-късно те се отдалечиха. Габриел тръгна по градинската алея и коленичи пред количката, като хвана това, което беше останало от ръката й. Леа го заговори първа:

— Обичаш ли това момиче?

— Да, Леа, много я обичам.

— Ще бъдеш ли добър с нея?

По страните му потекоха сълзи.

— Да, Леа, ще бъда добър с нея.

Тя отмести очи от него.

— Виж снега, Габриел. Не е ли красиво?

— Да, Леа, красиво е.

— Боже, как мразя този град, но снегът го разкрасява. Снегът опрощава всички грехове на Виена. Във Виена вали сняг, докато в Тел Авив падат снаряди. — Тя погледна отново към него. — Ще идваш ли пак да ме виждаш?

— Да, Леа, ще идвам.

Тя отмести отново очи.

— Провери дали коланът на Дани е достатъчно стегнат. Улиците са хлъзгави.

— Достатъчно е стегнат, Леа. Карай внимателно към къщи.

— Ще бъда внимателна, Габриел. Дай ми целувка.

Той притисна устни към обезобразената буза на Леа и затвори очи.

— Една последна целувка — прошепна тя.

* * *

Стените на спалнята на Габриел бяха покрити с картини. Имаше три платна на дядо му — единствените оцелели картини, които беше успял да открие — и над дузина на майка му. Имаше и един неподписан портрет, нарисуван в стил Егон Шиле^[2]. На него беше изобразен млад мъж с преждевременно прошарена коса и изпито лице, върху което бе сложила отпечатък сянката на смъртта. Габриел винаги казваше на Киара, че това е автопортрет. Сега, докато тя лежеше до него, й каза истината.

— Кога го е нарисувала? — попита Киара.

— Непосредствено след като се върнах от операцията „Черният септември“.

— Била е невероятна художничка.

— Да — потвърди той, като погледна към картината. — Рисуваше много по-добре от мен.

Киара се умълча за момент. После попита:

— Колко дълго ще останем тук?

— Докато го намерим.

— И колко време ще отнеме това?

— Може би месец. А може и година. Знаеш как стават тези работи, Киара.

— В такъв случай навярно ще трябва да си купим малко мебели.

— Защо?

— Защото не можем да живеем само с ателие и легло.

— Напротив, можем — възрази Габриел. — Че какво друго ни е необходимо?