Даниъл Силва
Пратеникът (35)

35. Кантон Ури, Швейцария

— Да се върнем на косата му. Каза, че е къса? Като моята?

— Малко по-дълга.

— И тъмна?

— Да.

— Но е прошарена на места, нали? На слепоочията, ако трябва да съм по-точен.

— Да, слепоочията му са прошарени.

— А сега ми кажи за очите. Зелени са, нали? Необикновено зелени.

— Очите му са много зелени.

— И този човек има специфична дарба, нали?

— Има много дарби.

— Умее да реставрира картини?

— Да.

— И си абсолютно сигурна, че никога не си чувала истинското му име?

— Казах ви. Представи се като Бен.

— Да, знам. Но не се ли нарече поне веднъж с друго име?

— Не, никога.

— Сигурна ли си?

— Напълно. Наричаше се Бен.

— Това не е истинското му име, Сара. Той се казва Габриел Алон. И е убиец на палестинци. А сега ми кажи, ако обичаш, какво се случи след пристигането му в къщата в Джорджтаун.

* * *

В началото на пътеката, която водеше към хижата, имаше табела. На нея пишеше „Частна собственост“. Дворната порта се намираше на триста метра навътре в гората. Габриел и Навот се движеха от едната страна на пътеката, а Михаил и Яков — от другата. Снегът край пътя, който излизаше от клисурата, бе дълбок, но между дърветата бе значително по-малко. Гледан през очилата за нощно виждане, той блестеше в призрачно яркозелено, докато стволовете на боровете и елите бяха тъмни. Габриел се прокрадваше напред, стараейки се да не настъпва паднали клони, които биха могли да изпращят под тежестта му. В гората цареше мъртвешка тишина. Той чуваше бясното туптене на сърцето си и шума от стъпките на Навот зад гърба си. Държеше беретата с две ръце. Не носеше ръкавици.

Зърна къщата за пръв път петнайсет минути след навлизането им между дърветата. Прозорците на приземния етаж светеха, както и един прозорец на втория етаж. Пазачите се бяха подслонили на топло в един от джиповете. Двигателят работеше, но фаровете бяха изключени. Портата беше отворена.

— Прихвана ли целта, Михаил?

— Да.

— Кого виждаш по-добре от твоя ъгъл?

— Шофьора.

— Дотам са почти петдесет метра, Михаил. Ще можеш ли да го свалиш с един изстрел?

— Ще мога.

— Застреляй го в главата. Трябва да го направим тихо.

— Държа го на мушка.

— Приготви се и изчакай моя сигнал. Ще стреляме едновременно. И Бог да ни е на помощ, ако не улучим.

* * *

— Значи Алон те помоли да му помогнеш?

— Да.

— И ти се съгласи?

— Да.

— Веднага ли?

— Да.

— Без никакво колебание?

— Да.

— Защо?

— Защото вие сте зли. И ви мразя.

— Внимавай какво говориш.

— Искахте истината.

— И какво стана после?

— Подадох си оставката във „Филипс Кълекшън“ и се преместих в Лондон.

* * *

Габриел се прицели внимателно в мъжа на пасажерската седалка.

— Готов ли си, Михаил?

— Готов съм.

— Два изстрела по мой сигнал след пет, четири, три, две…

Габриел натисна два пъти спусъка. В предното стъкло на джипа зейнаха почти едновременно четири дупки. Той се втурна по пътеката през дълбокия до коленете сняг и се приближи предпазливо до автомобила с протегнат напред пистолет, следван по петите от Навот. Михаил беше направил две смъртоносни рани в главата на шофьора, но другият мъж бе улучен в бузата и в горната част на гръдния кош и все още беше в полусъзнание.

Алон го простреля два пъти през страничния прозорец, после застина за момент и огледа терена за някакъв знак, че присъствието им е разкрито. Навот забеляза пръв пазача, който изскочи иззад дърветата от лявата страна на къщата, а Михаил го свали с един-единствен изстрел в главата, който изпръска девствения сняг с кръв и мозък. Габриел се обърна и закрачи по поляната към хижата, а тримата му спътници го последваха.

* * *

— Разкажи ми за този Джулиан Ишърууд.

— Джулиан е много мил човек.

— Евреин ли е?

— Така и не разбрах.

— Джулиан Ишърууд е дългогодишен агент на израелското разузнаване?

— Не бих могла да знам.

— Значи, след като напусна „Филипс Кълекшън“, започна незабавно работа като заместник-директор на Джулиан Ишърууд?

— Точно така.

— Но ти си била абсолютна аматьорка. Кога те обучаваха?

— Нощем.

— Къде?

— В една провинциална къща на юг от Лондон.

— Къде се намира тази провинциална къща?

— В графство Съри, ако не се лъжа. Така и не разбрах как се казва селото.

— Тази къща постоянна тайна квартира на израелците ли е?

— Беше взета под наем. Съвсем временно.

— В нея имаше ли други хора, освен Алон?

— Да.

— Използваха други хора, които да помагат в обучението ти?

— Да.

— Кажи ми имената на някои от тях.

— Хората, които идваха от Тел Авив, никога не ми казаха имената си.

— А другите членове на екипа на Алон?

— Какво за тях?

— Кажи ми имената им.

— Моля ви, не ме карайте да го правя.

— Кажи ми имената им, Сара.

— Моля ви, недейте!

Той я удари достатъчно силно, за да я събори от стола. Белезниците се впиха в китките й и тя увисна на тях, а Мохамед се разкрещя:

— Кажи ми имената им, Сара! На всички!

— Имаше мъж на име Яков.

— Кой друг?

— Йоси.

— Кажи ми друго име, Сара.

— Ели.

— Друго.

— Дина.

— Друго.

— Римона.

— И същите тези хора те последваха на Сен Бартелеми?

— Да.

— Кой беше мъжът, които пръв се доближи до теб на плажа в Салин?

— Яков.

— Коя беше жената, която остави съобщението за теб в тоалетната на ресторанта в Салин?

— Римона.

— Кое беше накуцващото момиче, което влезе в ресторант „Тату“ точно преди да отидеш до тоалетната?

— Дина.

— И всички тези хора са евреи?

— Това изненадва ли ви?

— Ами ти, Сара? Ти еврейка ли си?

— Не, не съм еврейка.

— Тогава защо им помагаше?

— Защото ви мразя.

— Да, и виж докъде те доведе това.

* * *

Преди да стигнат до хижата, се сблъскаха с още един пазач. Той се появи от дясната им страна, излизайки иззад ъгъла на къщата, и направи глупостта да пристъпи на открито с отпуснато край тялото му оръжие. Габриел и Михаил го простреляха едновременно. Изстрелите им бяха приглушени от заглушителите, но пазачът нададе пронизителен писък, когато куршумите разкъсаха гърдите му. Две лица изникнаха внезапно зад стъклата на осветените прозорци като мишени в стрелбище — едното на прозореца на приземния етаж точно пред Габриел, а второто на горния етаж под стряхата. Алон откри огън по първия мъж, а Михаил се погрижи за втория.

Вече бяха изгубили елемента на изненадата. Те презаредиха оръжията си, като изминаха тичешком последните трийсет метра, делящи ги от предния вход. Яков тичаше най-отпред, защото имаше богат опит в проникването в терористични убежища по Западния бряг и ивицата Газа. Той изобщо не си направи труда да пробва ключалката. Вместо това изстреля серия куршуми в средата на вратата, за да убие всеки, който би могъл да стои от другата й страна, след което отнесе с няколко изстрела ключалката и околната част от касата. Навот, който беше най-едър от четиримата, стовари масивното си тяло върху вратата и тя падна навътре като съборена плочка от домино.

Другите трима влязоха бързо в малкото преддверие. Габриел покри пространството вляво, Яков — в средата, а Михаил — това отдясно. Алон, който все още беше с очилата за нощно виждане, съзря мъжа, когото простреля през прозореца, прострян на пода в локва кръв. Яков и Михаил откриха огън незабавно и той чу предсмъртните викове на още двама мъже. Продължиха към вътрешността на хижата, намериха стълбището към мазето и тръгнаха надолу. Ще започнем оттам — беше казал Габриел. — Инквизиторите винаги обичат да вършат работата си под земята.

* * *

Сара му описваше деня на продажбата, когато от горния етаж долетя шум от безредие. Той я накара да млъкне с жесток шамар през лицето, после се изправи и се приближи бързо до вратата с оръжие в ръка. Няколко секунди по-късно тя чу викове, крясъци и тежки стъпки по стълбите. Мохамед се обърна и насочи пистолета към лицето й. Сара, която все още беше прикована с белезници към масата, инстинктивно наведе глава между ръцете си в мига, в който той натисна два пъти спусъка. В тясното помещение изстрелите прозвучаха като артилерийски гръм. Куршумите изсвистяха във въздуха над главата й и се забиха в стената зад гърба й.

Мохамед изрева от ярост, че е проявила неблагоприличието да избере живота пред смъртта, и пристъпи напред, за да стреля отново. В същия миг вратата се стовари навътре, сякаш пометена от взрив. Тя го блъсна в гърба и го повали на земята. Пистолетът все още беше в ръката му. Той се надигна на едно коляно и го насочи отново към Сара, но в същия момент в помещението влетяха двама мъже със скиорски маски и очила за нощно виждане. Те простреляха Мохамед. И продължиха да стрелят, докато не им свършиха патроните.

* * *

Те срязаха белезниците и веригите и я изведоха покрай окървавените тела на мъртъвците. Щом се озоваха навън, тя се хвърли в прегръдките на Габриел като дете. Той я пренесе през заснежената поляна, после надолу по пътеката до шосето, където Лавон и Моше ги чакаха с колите. Тишината на гората беше нарушена от риданията й.

— Трябваше да им кажа разни неща.

— Знам.

— Те ме биха. Казаха, че ще ме убият.

— Знам, Сара. Видях стаята.

— Те знаят за теб, Габриел. Опитах се да…

— Всичко е наред, Сара. Вината е наша. Ние те разочаровахме.

— Съжалявам, Габриел! Толкова съжалявам.

— Моля те, Сара, недей!

— Видях го отново.

— Кого?

— Бен Шафик.

— Къде го видя?

— В Цюрих. Той не е мъртъв, Габриел.

— И какво ти каза?

— Че планира нов атентат във Ватикана.