Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Габриел Алон (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Messenger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране
in82qh (2014)
Корекция
plqsak (2015)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Даниъл Силва. Пратеникът

ИК „Хермес“, Пловдив, 2008

Американска. Първо издание

Отговорен редактор: Даниела Атанасова

Коректор: Недялка Георгиева

Компютърна обработка: Костадин Чаушев

Художествено оформление на корицата: Георги Станков

ISBN: 978-954-26-0661-1

История

  1. — Добавяне

34. Кантон Ури, Швейцария

Сервираха чая по арабски, в малки чаши. Ръцете на Сара все още бяха оковани. За да пие, тя се принуди да наведе глава към масата и да сърба шумно под изпълнения с отвращение поглед на Мохамед. Той изобщо не докосна чая си. Остави го непокътнат между разтворения си бележник и един зареден пистолет.

— Не можете да ме елиминирате и да очаквате, че никой няма да забележи — каза тя.

Мохамед вдигна очи и примигна бързо няколко пъти. Сара, която вече не беше забулена с абаята, го огледа под ярката светлина в помещението за разпити. Темето на ъгловатата му глава беше плешиво, а остатъкът от косата и брадата му бяха грижливо подстригани на една и съща дължина. Черните му очи бяха отчасти скрити зад очила с фина рамка, които проблясваха на светлината всеки път, когато вдигаше глава от бележника си. Изражението му беше открито и необичайно искрено за палач, а когато не крещеше и не заплашваше да я удари, лицето му имаше почти приятен вид. Понякога на Сара й заприличваше на млад и напорист журналист, задаващ въпроси на застанал на подиум политик.

— Цял Лондон знае, че заминах за Карибите със Зизи — каза тя. — Прекарах почти две седмици на „Александра“. Виждали са ме с него в ресторантите на Сен Бартелеми. Бях на плаж с Надия. Има данни за заминаването ми от Сен Мартен и пристигането ми в Цюрих. Не можете да прикриете просто така изчезването ми от Швейцария. Няма да ви се размине.

— Но нещата не се случиха по този начин — възрази Мохамед. — Виждаш ли, малко след като пристигна тази вечер, ти нае стая в хотел „Долдер Гранд“. Администраторът провери паспорта ти — нещо обичайно за Швейцария — и препрати информацията на швейцарската полиция — също толкова обичайно. След няколко часа ти ще се събудиш и след като поръчаш да ти донесат кафе в стаята, ще отидеш във фитнес залата на хотела, за да направиш сутрешната си тренировка. После ще вземеш душ и ще се облечеш за срещата си. Една кола ще те вземе в девет и четирийсет и пет и ще те закара до дома на хер Кларсфелд на Цюрихберг. Там ще бъдеш посрещната от няколко души от обслужващия персонал на хер Кларсфелд. След като разгледаш картината на Мане, ще позвъниш на господин Ал Бакари в Карибите и ще го уведомиш, че на този етап не можеш да постигнеш споразумение за цената. Ще се върнеш в хотел „Долдер Гранд“ и ще освободиш стаята си, после ще продължиш към летище Клотен, където ще се качиш на един търговски самолет и ще се върнеш в Лондон. Ще отпочинеш два дни в апартамента си в Челси, като междувременно ще направиш няколко обаждания от телефона и ще използваш неколкократно кредитните си карти. И тогава, за нещастие, ще изчезнеш необяснимо.

— Коя е тя?

— Достатъчно е да знаеш, че прилича на теб дотолкова, че да пътува с паспорта ти и да влезе и излезе от апартамента ти, без да събуди подозрението на съседите. Тук, в Европа, има хора, които ни помагат, Сара, хора с бели лица.

— Да, но полицията ще започне да следи Зизи.

— Никой не следи Зизи ал Бакари. Полицията ще има въпроси, разбира се, и ще получи своевременен отговор от адвокатите на господин Ал Бакари. Но нещата ще станат без шум, при изключителна дискретност. Това е едно от големите предимства да бъдеш саудитец. Ние на практика сме над закона. Но да се върнем на настоящата ни работа.

Той погледна надолу и почука нетърпеливо с върха на химикалката си по празната страница на бележника.

— Сега ще отговориш ли на въпросите ми, Сара?

Тя кимна.

— Кажи да, Сара. Искам да бъдеш по-приказлива.

— Да — рече тя.

— Какво да?

— Да, ще отговоря на въпросите ви.

— Името ти Сара Банкрофт ли е?

— Да.

— Много добре. Мястото и датата на раждане, записани в паспорта ти, верни ли са?

— Да.

— Баща ти наистина ли е бил директор на Ситибанк?

— Да.

— Родителите ти в момента наистина ли са разведени?

— Да.

— Посещавала ли си Дартмътския университет и защитила ли си по-късно магистратура в института „Кортолд“ в Лондон?

— Да.

— Ти ли си Сара Банкрофт, която е написала възторжено приета дисертация върху немския експресионизъм и е защитила докторат по философия в Харвард?

— Същата.

— По това време работеше ли за Централното разузнавателно управление?

— Не.

— Кога стана агент на ЦРУ?

— Никога не съм била агент на ЦРУ.

— Лъжеш, Сара.

— Не лъжа.

— Кога стана агент на ЦРУ?

— Не съм от ЦРУ.

— Тогава за кого работиш?

Тя замълча.

— Отговори на въпроса, Сара. За кого работиш?

— Знаете за кого.

— Искам да го чуя от теб.

— Работя за разузнавателната служба на Израел.

Той свали очилата си и я изгледа втренчено.

— Истината ли ми казваш, Сара?

— Да.

— Ако ме излъжеш отново, ще разбера.

— Знам.

— Желаеш ли още чай?

Тя кимна.

— Отговори ми, Сара. Искаш ли още чай?

— Да, бих искала още чай.

Мохамед се облегна назад в стола си и удари с длан по вратата на стаята. Тя се отвори незабавно и от другата й страна Сара видя двама мъже, застанали на пост.

— Още чай — каза им Мохамед на английски, после отгърна бележника си на нова страница и вдигна към нея жадното си за информация, открито лице. Сара протегна ръка към въображаемия си часовник и върна стрелките му с още десет минути назад.

* * *

Това, което тя не знаеше, бе, че разпитът й се провежда на територията на населения предимно с римокатолици кантон Ури, в района на страната, който швейцарците наричат на галено Вътрешна Швейцария. Хижата се намираше в тясна клисура, прорязана от приток на река Ройс. През клисурата минаваше само един път, а на върха й беше разположено потънало в сън село. Узи Навот го огледа набързо, после се обърна и се запъти отново към дъното на клисурата. Знаеше от опит, че швейцарците са едни от най-бдителните хора на планетата.

Саудитците се бяха опитали да му се изплъзнат в Цюрих, но Навот беше нащрек. Той винаги смяташе, че ако следиш професионалист, който очаква да бъде следен, е най-добре да го оставиш да си мисли, че наистина го следят — и което е още по-важно, че контрамерките му са успешни. За да осъществи това, Узи жертва трима от наблюдателите си в Северен Цюрих, той лично бе наблюдавал как мерцедесът с дипломатически номер влезе в склада в индустриалната зона на града и пак той го последва извън Цюрих двайсет минути по-късно.

Хората му се бяха прегрупирали край бреговете на Цюрихското езеро и се присъединиха към него в преследването на юг към Ури. Лошото време им осигури допълнителна защита, от която сега се възползва Навот, като слезе от колата си и се прокрадна тихо между гъстите дървета към вилата, стиснал пистолет в протегнатите си напред ръце. Половин час по-късно, след бегъл оглед на имота и охраната му, той беше отново зад волана и караше обратно през клисурата към долината на река Ройс. Там паркира в едно отклонение до речния бряг и зачака Габриел да пристигне от Цюрих.

* * *

— Кой е началникът ти?

— Не знам името му.

— Ще те попитам още веднъж. Как се казва началникът ти?

— Казвам ви, не знам името му. Или поне не истинското име.

— Под какво име го познаваш?

Не му издавай Габриел — помисли си тя и изрече първото име, което й хрумна:

— Представи ми се като Бен.

— Бен?

— Да, Бен.

— Сигурна ли си? Бен?

— Това не е истинското му име. Просто така каза, че се нарича.

— Откъде знаеш, че това не е истинското му име?

Тя се зарадва на прецизността на разпита, защото това й позволяваше да премести стрелките на въображаемия си часовник с още няколко минути назад.

— Защото той ми каза, че това не е истинското му име.

— И ти му повярва?

— Нямах причина да не му вярвам.

— Кога се срещна с този мъж?

— През декември.

— Къде?

— Във Вашингтон.

— По кое време на деня?

— Вечерта.

— В дома ти? Или на работното ти място?

— След работа. По пътя към къщи.

— Разкажи ми как стана, Сара. Разкажи ми всичко.

И тя го направи малко по малко, без да бърза.

* * *

— Къде се намираше къщата, в която те отведоха?

— В Джорджтаун.

— На коя улица в Джорджтаун?

— Беше тъмно. Не помня.

— На коя улица в Джорджтаун, Сара?

— Мисля, че беше на Ен Стрийт.

— Мислиш или си сигурна?

— Беше на Ен Стрийт.

— Какъв е адресът?

— На къщата нямаше табела.

— В кой квартал се намира?

— Не помня.

— На изток от Уисконсин Авеню или на запад?

— Вие познавате Джорджтаун?

— На изток или на запад?

— На запад. Определено на запад.

— В кой квартал, Сара?

— Май между Трийсет и трета и Трийсет и четвърта улица.

— Май?

— Между Трийсет и трета и Трийсет и четвърта улица.

— От коя страна на улицата?

— Какво имате предвид?

— От коя страна на улицата, Сара? Северната или южната?

— Южната. Определено южната.

* * *

В два и четирийсет и пет Навот забеляза аудито, което се приближаваше по пътя с по-голяма от допустимата за това лошо време скорост. Когато колата профуча край него сред облак сняг и кални пръски, той зърна за миг четиримата разтревожени мъже във вътрешността й. Узи извади телефона си и се обади.

— Току-що ме подмина — каза тихо той и вдигна очи към огледалото, за да види как аудито завива рязко и едва не се преобръща. Спокойно, Габриел. Спокойно.

* * *

— Кой те разпита първо? Агентът на ЦРУ или евреинът?

— Американецът.

— Какви неща те питаха?

— Говорихме най-вече за войната срещу тероризма.

— Какво например?

— Той ме попита каква трябва да е според мен съдбата на терористите. Да бъдат докарвани и съдени в Америка или да бъдат убивани на бойното поле от мъже в черно.

— Мъже в черно?

— Така ги нарече той.

— И имаше предвид специалните части? Наемните убийци на ЦРУ? Морските тюлени?

— Предполагам.

— А ти какво му отговори?

— Наистина ли искате да знаете?

— В противен случай нямаше да те питам.

И тя му каза, предоставяйки му информацията малко по малко.

* * *

Застанаха в кръг на брега на реката и Навот разказа набързо на Габриел всичко, което знаеше.

— Отвън има ли други пазачи, освен двамата при предния вход?

— Не знам.

— А в къщата?

— Не знам.

— Видя ли къде я отведоха?

— Не.

— Минаха ли други коли по пътя?

— Пътят е съвсем пуст.

— Информацията не е достатъчна, Узи.

— Направих всичко, което можах.

— Знам.

— Според мен имаш само две възможности, Габриел. Първата е да извършиш още една разузнавателна операция. Но това ще отнеме време. Плюс това е рисковано. Ако ни видят да идваме, първото, което ще направят, е да убият Сара.

— А втората възможност?

— Да атакуваш незабавно. Аз избирам нея. Един бог знае какво преживява Сара в момента.

Габриел сведе очи към снега и се замисли за миг.

— Влизаме още сега — заяви той. — Ти, Михаил, Яков и аз.

— Спасяването на заложници не е по моята част, Габриел. Аз съм съгледвач.

— Определено не е и по частта на Ели, а искам да сме поне четирима души. Моше и Ели ще останат в колите. Когато им дам сигнал, те ще дойдат по пътя и ще ни вземат.

* * *

— Кога дойде евреинът?

— Не си спомням точното време.

— Горе-долу?

— Не помня. Беше около половин час след пристигането ми, значи трябва да е било около седем, предполагам.

— И се нарече Бен?

— Не веднага.

— Отначало се представи под друго име, така ли?

— Не. Отначало изобщо не се представи.

— Опиши ми го, ако обичаш.

— По-скоро е дребен.

— Слаб или дебел?

— Слаб.

— Много слаб?

— Мускулест.

— С коса?

— Да.

— Какъв цвят?

— Тъмна.

— Дълга или къса?

— Къса.

— Косата му беше ли прошарена на места?

— Не.

Мохамед остави спокойно химикалката върху бележника си.

— Лъжеш, Сара. Ако ме излъжеш още веднъж, разговорът ни ще приключи и ще получим тази информация по друг начин. Разбираш ли ме?

Тя кимна.

— Отговори ми, Сара.

— Да, разбирам ви.

— Добре. А сега ми дай точното описание на евреина, който се е представил като Бен.