Даниъл Силва
Пратеникът (14)

14. Квартал Маре, Париж

— Трябва да хапнеш нещо — каза Узи Навот.

Габриел поклати глава. Беше обядвал във влака от Лондон.

— Вземи си от борша — настоя Навот. — Не можеш да дойдеш в ресторанта на Жо Голденберг и да не си поръчаш борш.

— Мога — отговори Алон. — Храните с лилав цвят ме изнервят.

Навот хвърли поглед към сервитьора и поръча още една голяма купа с борш и чаша червено вино кашер^[1]. Габриел се намръщи и погледна през прозореца. Неспирен дъжд трополеше по паважа на Рю де Розие и беше почти тъмно. Беше поискал да се срещне с Навот на не толкова популярно с деликатесите си място в най-известния еврейски квартал на Париж, но Узи бе настоял да е при Жо Голденберг, основавайки се на дългогодишното си убеждение, че най-доброто място да скриеш бор е в гората.

— Това място ме изнервя — прошепна той. — Хайде да се поразходим.

— В това време? Забрави. Освен това никой няма да те разпознае с тази дегизировка. Дори и аз едва те познах, когато влезе.

Алон погледна към призрачното лице, отразено в прозореца. Носеше черен кадифен каскет, контактни лещи, които променяха зелените му очи в кафяви, и фалшива козя брадичка, подчертаваща и бездруго тясното му лице. До Париж бе пътувал с германски паспорт под името Хайнрих Кивер. След като пристигна на Гар дю Нор, се разхожда в продължение на два часа по бреговете на Сена, за да провери дали не е следен. В чантата на рамото му имаше овехтял том с произведения на Волтер, който купи от един букинист на кея Монтебело.

Той се извърна и погледна Навот. Беше широкоплещест, няколко години по-млад от Габриел, с къса червеникаворуса коса и бледосини очи. Според речника на Службата, Узи беше катса — старши агент под прикритие и наблюдаващ офицер. Владеещ няколко езика, притежаващ невероятен чар и ужасна арогантност, той бе проникнал в редица палестински терористични групи и вербувал агенти в арабските посолства из цяла Западна Европа. Имаше източници на информация в почти всички европейски разузнавателни служби и служби по сигурността и беше наблюдаващ офицер на широка мрежа от саяни. Навот винаги можеше да разчита да получи най-хубавата маса в ресторанта на хотел „Риц“ в Париж, защото салонният управител бе негов платен информатор, какъвто беше и началникът на камериерките. Сега беше облечен в сиво сако от туид и черен пуловер с поло яка, тъй като в Париж се подвизаваше под името Венсан Лафон — автор на пътеписи на свободна практика, родом от Бретан, който прекарва повечето време в пътуване. В Лондон беше известен като Клайд Бриджис — маркетингов директор за Европа на неизвестна канадска фирма за софтуер. В Мадрид беше финансово независим германец, който виси с часове по кафенета и барове и пътува, за да успокои неспокойната си и сложна натура.

Навот бръкна в чантата си за документи и извади кафява картонена папка, която сложи на масата пред Габриел.

— Това е собственичката на твоя Ван Гог — каза той. — Погледни я.

Алон дискретно отвори папката. На снимката, която беше вътре, се виждаше привлекателна жена на средна възраст с черна къдрава коса, мургаво лице с маслинен оттенък и дълъг орлов нос. Тя се криеше под чадър и слизаше по каменно стълбище в Монмартър.

— Хана Вайнберг — поясни Узи. — Четиридесет и четири годишна, неомъжена, бездетна. Еврейка по демографски данни. Единствено дете без деца. При това положение няма да ни бъдат нужни официалности. — Навот сведе очи и намръщено хапна малко от порцията пилешко задушено със зеленчуци. Той беше изпълнен с песимизъм по отношение бъдещето на еврейския народ. — Притежава малък бутик на Рю Льопик в Монмартър. Така се казва и магазинът й — „Бутик Льопик“. Направих тази снимка днес, в ранния следобед, когато отиваше да обядва. Останах с впечатлението, че бутикът е повече хоби, отколкото призвание. Видях банковите й сметки. Марк Вайнберг е оставил дъщеря си доста заможна.

Сервитьорът пристигна и постави пред Габриел купа с виолетов буламач. Той веднага я бутна към средата на масата. Не можеше да понася миризмата на борш. Навот пусна залък хляб в своята супа и го натисна с лъжицата си.

— Вайнберг е бил интересен човек. Бил е виден адвокат тук, в Париж. И нещо като борец за запазване на спомените. Допринесъл е много за оказване натиск на правителството за разкриване ролята на французите в холокоста. В резултат на това не е бил много популярен в някои парижки среди.

— А дъщерята? Каква е нейната политическа принадлежност?

— Умерена евросоциалистка, но това не е престъпление във Франция. Освен това е наследила малко от борбеността на баща си. Участва в група, която се опитва да се пребори с антисемитизма тук. Всъщност веднъж се е срещала с френския президент. Погледни под снимката.

Габриел откри изрезка от френско списание, в която се говореше за съществуващата напоследък антисемитска вълна във Франция. На снимката към статията се виждаха еврейски демонстранти, които вървят по един от мостовете на Сена. Начело на колоната беше Хана Вайнберг, носеща плакат с надпис СПРЕТЕ ОМРАЗАТА СЕГА!

— Посещавала ли е Израел?

— Поне четири пъти. От Шабак работят по този въпрос, за да се уверят, че не е заговорничила с терористите в Рамала. Сигурен съм, че няма да открият нищо за нея. Тази жена е златна, Габриел. Тя е дар от боговете на разузнаването.

— Какви са сексуалните й наклонности?

— Към мъжете, доколкото знаем. Има връзка с цивилен служител.

— Евреин?

— Да, слава богу.

— Влизал ли си в нейния апартамент?

— Влязох заедно с екипа невиоти.

Невиотите бяха агенти, специализирани да събират информация от трудни цели — като апартаменти, офиси, хотелски стаи. Отделението използваше най-добрите специалисти по влизане с взлом и най-добрите крадци на света. Габриел имаше други планове за тях на по-късен етап от операцията, при условие че Хана Вайнберг се съгласи да се раздели със своя Ван Гог.

— Видя ли картината?

Узи кимна утвърдително:

— Държи я в своята детска стая.

— Как изглежда?

— Искаш моята преценка за творба на Ван Гог? — Навот сви широките си рамене. — Много красива картина, изобразяваща момиче, седнало пред тоалетка. Нямам артистични наклонности като теб. Разбирам от задушено пиле и от добър любовен филм. Не ядеш борша си.

— Не ми харесва, Узи. Казах ти, че не го обичам.

Навот взе лъжицата на Габриел и сипа малко кисела сметана, която веднага изсветли лилавия цвят на сместа.

— Надзърнах в книжата й — продължи Узи. — Претършувахме гардеробите и чекмеджетата й. Сложихме по един бръмбар на телефона и на компютъра й. Човек не може да е много сигурен в подобна ситуация.

— Пълен обхват на стаята?

Узи изглеждаше засегнат от този въпрос.

— Естествено — отвърна той.

— Какво използвате за подслушвателен пост?

— За момента един бус. Ако се съгласи да ни помогне, ще се нуждаем от нещо по-трайно. Един от невиотите вече проучва съседните сгради за подходящ апартамент.

Навот отмести настрана чинията с остатъците от задушеното пиле и започна да яде от борша на Габриел. Въпреки цялата си европейска изтънченост, дълбоко в себе си той си оставаше селянин от щетла^[2].

— Виждам накъде отиват нещата — каза той между две загребвания с лъжицата. — Ти ще трябва да откриеш лошия тип, а аз ще прекарам следващата година да наблюдавам момичето. Но винаги е било така, нали? Ти обираш цялата слава, докато редовите работяги като мен вършат мръсната работа. Боже, ти спаси самия папа! Как простосмъртен като мен може да се конкурира с теб?

— Млъкни и си яж супата, Узи.

Да бъдеш избраник на Шамрон си имаше цена. Габриел бе свикнал с професионалната завист на своите колеги.

— Утре трябва да замина — каза Навот. — Ще отсъствам само един ден.

— Къде отиваш?

— Амос иска да говори с мен. — Той замълча, а после добави: — Мисля, че е за работата в „Специални операции“. Тази, която ти отказа.

„Това е напълно разумно“ — помисли си Алон. Навот беше изключително способен действащ агент, взел участие в множество важни операции, в това число и няколко с Габриел.

— Това ли искаш, Узи? Работа на булевард „Цар Саул“?

Навот сви рамене.

— Доста дълго съм на огневата линия. Бела иска да се оженим. Трудно е да имаш стабилен семеен живот, когато живееш така. Понякога, когато се събудя сутрин, не знам къде ще ме отвее вятърът до края на деня. Може да закуся в Берлин, да обядвам в Амстердам и да присъствам на нощен брифинг с директора на булевард „Цар Саул“. — Узи съзаклятнически се усмихна на Алон. — Точно това американците не разбират за нас. Те поставят наблюдаващите си офицери в малка кутия и ги упрекват, когато прекрачат границите й. Службата не действа така. Никога не го е правила. Точно това я прави най-великата в света и затова нашето разузнаване е толкова по-добро от техните. Те няма да знаят какво да правят с мъж като теб.

Узи бе загубил интерес към борша. Премести го в другия край на масата, така че да изглежда, че Габриел е ял от него. Алон посегна към чашата с вино, но размисли. Болеше го глава от пътуването с влака и дъждовното парижко време, а виното кашер миришеше „привлекателно“ колкото разредител за боя.

— Обаче тя взема своята дан от браковете и любовните връзки, нали, Габриел? Колко от нас са разведени? Колко са имали връзки тук, на фронтовата линия? Ако работя в Тел Авив, поне по-често ще бъда у дома. При тази работа, разбира се, има доста пътувания, но все пак са по-малко, отколкото тук. Бела има жилище в Цезарея, близо до морето. Ще си живеем чудесно. — Той отново сви рамене. — Само ме чуй. Говоря така, сякаш Амос ми е предложил работата, а той не ми е предложил нищо. Доколкото знам, вика ме на булевард „Цар Саул“, за да ме уволни.

— Не ставай смешен. Ти си най-квалифицираният човек за тази работа. Ще ми бъдеш шеф, Узи.

— Твой шеф? Моля те! Никой не е твой шеф, Габриел. Само Стареца. — Лицето на Навот внезапно стана сериозно. — Как е той? Чух, че не е добре.

— Ще се оправи — увери го Алон.

Двамата замълчаха, тъй като сервитьорът дойде до масата и взе свободните купи. Когато се отдалечи, Габриел върна папката на Навот, който я мушна обратно в чантата си.

— Е, как ще действаш с Хана Вайнберг?

— Ще я помоля да даде картина, която струва осемдесет милиона долара. Трябва да й кажа истината — или поне някаква нейна версия. А после ще се оправяме с последствията по сигурността.

— А как ще подходиш? Ще й правиш известно време мили очи или направо ще минеш на въпроса?

— Не правя мили очи, Узи. Никога не съм имал време за това.

— Е, поне няма да имаш проблем да я убедиш кой си. Благодарение на френските служби за сигурност всеки в Париж знае името ти и познава лицето ти. Кога искаш да започнеш?

— Тази вечер.

— Тогава имаш късмет.

Навот погледна към прозореца. Габриел проследи погледа му и видя жена с черна коса да върви по Рю де Розие, пазейки се с чадър. Той се изправи, без да каже и дума, и се насочи към вратата.

— Не се притеснявай, Габриел — промърмори под носа си Узи. — Аз ще се погрижа за сметката.

* * *

В края на улицата тя зави наляво и се скри от погледа му. Габриел спря на ъгъла и видя облечени в черно ортодоксални евреи да влизат един по един в голяма синагога за вечерната служба. После погледна надолу по Рю Паве и зърна силуета на Хана Вайнберг да се отдалечава в мрака. Тя спря пред входа на жилищна сграда и бръкна в дамската си чанта за ключа. Габриел тръгна по тротоара и спря на няколко крачки от нея точно когато тя протегна ръка към ключалката.

— Мадмоазел Вайнберг?

Жената се обърна и погледна спокойно към него в тъмнината. Очите й излъчваха хладнокръвие и изтънчена интелигентност. Ако се бе изплашила от приближаването му, с нищо не го показваше.

— Вие сте Хана Вайнберг, нали?

— Какво обичате, мосю?

— Нуждая се от вашата помощ — отговори Габриел. — Чудя се дали не можем да поговорим на някое уединено място.

— Познаваме ли се, мосю?

— Не — отвърна Алон.

— Тогава как бих могла да ви помогна?

— Ще бъде по-добре да го обсъдим насаме, мадмоазел.

— Нямам навика да ходя на уединени места с непознати мъже, мосю. А сега ме извинете.

Тя се обърна и пак протегна ключа към вратата.

— Става дума за ваша картина, мадмоазел Вайнберг. Трябва да говоря с вас за вашия Ван Гог.

Жената застина и отново го погледна. Очите й още излъчваха спокойствие.

— Съжалявам, че ще ви разочаровам, мосю, но аз не притежавам картина на Ван Гог. Ако искате да видите някои от творбите на Винсент, предлагам ви да посетите музея „Д’Орсе“.

Тя пак извърна глава.

— „Маргьорит Гаше пред тоалетката си“ — каза тихо Габриел. — Била е купена от вашия дядо от вдовицата на Теодорус ван Гог — Йохана, и подарена на баба ви за рождения й ден. Тя е имала известна прилика с Маргьорит Гаше. Когато сте били дете, картината е висяла в стаята ви. Да продължавам ли?

Спокойствието я напусна. Когато заговори след краткото си изумление, гласът й беше неочаквано гневен:

— Откъде знаете за картината?

— Не мога да ви кажа.

— Разбира се, че не можете — каза тя презрително. — Баща ми винаги ме предупреждаваше, че един ден някой алчен френски търговец на картини ще се опита да ми отнеме платното. Тя не е за продан и ако изчезне в някой момент, ще дам описанието ви на полицията.

— Аз не съм търговец на картини, не съм и французин.

— Тогава кой сте? — попита жената. — И за какво ви е моята картина?