Даниъл Силва
Пратеникът (26)

26. Нос Манген, Сен Бартелеми

Събраха се на верандата на вилата и се изтегнаха на тапицираните с копринена дамаска дивани и на плетените столове. Дина направи първата кана кафе, докато Лавон забоде едромащабна карта на острова върху стената. Габриел дълго я гледа с мрачно изражение. Когато най-накрая заговори, произнесе само една дума.

— Цвайтер. — После погледна към Лавон. — Помниш ли Цвайтер, Ели?

Лавон повдигна едната си вежда, но не каза нищо. Разбира се, че си спомняше Цвайтер. Шефа на „Черният септември“ в Италия. Първият, който умря заради Мюнхен. Габриел и сега го виждаше — мършав интелектуалец с карирано сако, който пресича площад „Анибалиано“ в Рим с бутилка смокиново вино в едната ръка и книгата Приказки от хиляда и една нощ в другата.

— Колко времето наблюдава, Ели? Две седмици?

— Почти три.

— Кажи им какво научи за Ваел Цвайтер, преди дори да си помислим да го убием.

— Че всяка вечер се отбива в един и същи малък хранителен магазин. Че винаги отива до бар „Триест“, за да проведе няколко телефонни разговора, и винаги влиза в жилищната си кооперация през вход В. Че лампите във фоайето са снабдени с таймер и той остава на тъмно за момент, търсейки в джобовете си монета от десет лири за асансьора. Точно там го направи, нали, Габриел? Пред асансьора?

— Извинете, вие ли сте Ваел Цвайтер?

— Не! Моля ви, не!

— И после изчезна — продължи Лавон. — Имахме две коли за бягство. Екип да покрива пътя. На сутринта ти беше вече в Швейцария. Шамрон каза, че е било като да духнеш клечка кибрит.

— Ние контролирахме всеки детайл. Ние избрахме времето и мястото за екзекуцията и я планирахме до най-малката подробност. Свършихме всичко по правилата онази нощ. Обаче не можем да направим нищо такова на този остров. — Габриел погледна към картата. — Ние действаме по-добре в големите градове, а не на места като това.

— Това може да е истина — възрази Дина, — но не можеш да го оставиш да си тръгне жив оттук.

— А защо не?

— Защото има подръка средствата на милиардер. Защото всеки момент може да отлети за Нажд и да го изгубим от поглед завинаги.

— Има правилни и неправилни начини да се вършат тези неща. Това определено е неправилен начин.

— Не се страхувай да дръпнеш спусъка заради случилото се на Лионската гара, Габриел.

— Това няма нищо общо с Париж. Имаме за мишена професионалист, ограничено поле за действие, рискован път за бягство, непредсказуема величина, наречена Сара Банкрофт. Да продължавам ли?

— Но Дина е права — каза Яков. — Трябва да го направим сега. Може да нямаме друга възможност.

— Единадесета заповед. Трябва да не се оставите да ви заловят. Това е нашата първа отговорност. Всичко друго е второстепенно.

— Вчера видя ли го на борда на яхтата на Зизи? — попита Римона. — Ще прегледаме ли отново видеозаписа? Видя ли лицето му, когато излезе? Според теб за какво са говорили, Габриел? За инвестиции? Той се опита да убие чичо ми. Трябва да умре.

— А какво ще правим с жената? — поинтересува се Йоси.

— Тя е съучастничка — каза Лавон. — Очевидно е член на организацията му. Защо се чува само нейният глас? Не й ли се струва малко странно, че съпругът й никога не вдига телефона?

— Значи ще я убием!

— Ако не го направим, никога няма да се измъкнем от този остров.

Дина предложи операцията да се подложи на гласуване. Яков поклати глава в знак на несъгласие.

— В случай че не сте забелязали — каза той, — това не е демокрация.

Габриел погледна към Лавон. Двамата се гледаха известно време, после Ели затвори очи и кимна веднъж.

* * *

Те не спаха тази нощ. На сутринта Йоси нае втори джип „Сузуки Витара“, а Яков и Римона — мотоциклети „Пиаджо“. Одед и Мордекай отидоха до магазина за корабни принадлежности в Густавия и купиха две лодки „Зодиак“ с извънбордов двигател. Дина прекара по-голямата част от деня да звъни в най-престижните ресторанти на острова, опитвайки се да резервира маса за трийсет души. В един и половина на обяд научи, че „Тату“ — моден крайбрежен ресторант в Сен Жан — вече е зает за вечерта за частно парти и няма да се допускат други посетители.

Габриел отиде с колата до Сен Жан, за да огледа лично мястото. Ресторантът беше открита конструкция с пъстроцветни платнени ленти, висящи от тавана, и оглушителна танцова музика, която се лееше от тонколоните. Дузина маси бяха наредени под островръх дървен навес, а няколко други бяха разпръснати по плажа. Имаше малък бар, както в повечето ресторанти на острова, и бутик, където продаваха ужасно скъпо дамско плажно облекло. Обедният обслужващ персонал бе обхванат от трескава активност, боси момичета, облечени само с горнище на бански и дълги до глезените плажни поли, тичаха от маса на маса да разнасят храна и напитки. Грациозна манекенка с бански костюм излезе от бутика и направи няколко пози заради него. Когато Габриел не изрази никакво одобрение, девойката се намръщи и приближи до масата на изтупани американци, които възторжено изразиха одобрението си.

Той отиде до бара и си поръча чаша розе, после я взе и се върна при бутика. Съблекалните и тоалетните се намираха в тесен пасаж, в края на който беше паркингът. Габриел постоя там за малко, като оглеждаше движението и изчисляваше времето. След това изпи половината чаша розе и напусна ресторанта.

„Мястото е отлично“ — помисли си той. Обаче имаше един проблем. Беше немислимо да измъкнат Сара от масата. Бодигардовете на Зизи бяха тежковъоръжени и всички до един бивши офицери от саудитската национална гвардия. За да изведат Сара, тя трябваше да отиде в съблекалните в предварително уговорено време. А за да стане това, трябваше да й предадат съобщение. Докато се отдалечаваше с мотоциклета си, Габриел позвъни на Лавон във вилата и попита дали тя е на острова.

* * *

Ресторантът в Салин нямаше изглед към морето, а само към пясъчните дюни и обширното солено мочурище, обградено от обрасли с шубраци зелени хълмове. Сара седеше на сенчестата веранда, държейки в ръка столчето на чашата си, пълна с ледено розе. До нея седеше Надия — модерната мюсюлманка, която пиеше третото си дайкири и настроението й се подобряваше с всяка изминала минута. На отсрещната страна на масата Моник и Жан-Мишел тихо се караха. Очите на французина бяха скрити зад черни слънчеви очила, но Сара виждаше, че той оглежда внимателно младата двойка, която току-що пристигна с мотоциклет и сега се качваше по стълбите на верандата.

Мъжът беше висок и тромав, с дълги до коляното плувни гащета, джапанки и памучен пуловер. Английският му акцент, както и надменният тон, с който попита дали има свободна маса, издаваха придобитото в Оксфорд образование. Акцентът на момичето бе неопределим, средноевропейски. Горнището на банския й беше още мокро от плуването и прилепваше към пищните й, загорели от слънцето гърди. Тя попита салонната управителка къде се намира тоалетната достатъчно силно, за да я чуе Сара, както и всички останали в ресторанта, после спокойно задържа погледа на Жан-Мишел, докато минаваше край масата, а изумрудената й плажна кърпа се развя, разкривайки чифт женствени бедра.

Надия сръбна от дайкирито си, докато Моник изгледа смръщено Жан-Мишел, сякаш подозираше, че интересът му към момичето се простира отвъд професионалните задължения. Две минути по-късно, когато излезе от тоалетната, девойката тръсна коса и игриво полюшна бедра в такт с регето, което се лееше от стереоуредбата зад бара. Правило на Службата — помисли си Сара. — Когато действаш на обществени места — като барове и ресторанти, не стой кротко и не чети вестник. Това само ще ти придаде вид на шпионин. Привлечи вниманието върху себе си. Флиртувай. Бъди шумен. Пий твърде много. Кавгата винаги е добра. Но сега Сара забеляза и нещо друго, което бе сигурна, че Жан-Мишел не е съзрял. Римона не носеше обеци, което означаваше, че е оставила съобщение за нея в тоалетната.

Тя проследи с поглед как Римона седна до Йоси и му се сопна, задето не я очакваше питие. Над дюните се спусна сянка и внезапно излязъл вятър задуха сред тревите на мочурището.

— Изглежда, се задава голяма буря — каза Жан-Мишел и поръча трета бутилка розе, за да издържи на нейния пристъп.

Надия си запали една „Вирджиния Слимс“, после поднесе кутията на Моник, която направи същото. Сара се обърна да погледне наближаващата буря, като не преставаше да се пита колко минути трябва да изчака, преди да отиде до тоалетната. А и какво ще намери там.

След пет минути облаците се продъниха и силен порив на вятъра запрати дъждовните струи върху гърба на Сара. Жан-Мишел махна на сервитьорката и я накара да спусне тентата. Сара се изправи, взе плажната си чанта и се отправи към дъното на ресторанта.

— Къде отиваш? — попита той.

— Пием трета бутилка вино. Къде отивам според теб?

Жан-Мишел внезапно се изправи и я последва.

— Много деликатно от твоя страна, но аз наистина нямам нужда от помощта ти. Правя това самичка още от малка.

Той я хвана под ръка и я поведе към тоалетната. Вратата беше открехната. Жан-Мишел я бутна да се отвори широко, огледа набързо кабинката, отстъпи встрани и я пусна да влезе. Сара затвори вратата и я заключи, след това спусна седалката достатъчно силно, за да се чуе отвън.

Има няколко места, където обичаме да крием нещата — беше й казал Габриел. — Залепваме ги от вътрешната страна на тоалетното казанче или ги крием в автомата за санитарни хартиени седалки. Кошчетата за боклук винаги вършат добра работа, особено ако имат капак. Обичаме да крием съобщения в кутиите за тампони, защото сме установили, че арабите, дори и професионалистите, не желаят да ги докосват.

Тя погледна под мивката, видя едно алуминиево кошче и натисна с крак педала му. Когато капакът се вдигна, съзря кутийка, скрита отчасти от смачкани книжни кърпички. Бръкна и я извади. Прочети бързо съобщението — беше я инструктирал Габриел. — Гледай да запомниш подробностите. Никога, повтарям, никога не вземай със себе си съобщението. Ние имаме навика да използваме бързо изгаряща хартия, така че ако имаш запалка или кибрит, запали я над мивката и тя ще изчезне. Ако не, пусни я в тоалетната и водата ще я отнесе. В най-лошия случай сложи съобщението обратно в кутийката и я остави в кошчето за боклук. Ние ще я вземем, след като излезеш.

Сара погледна в плажната си чанта и видя, че има кибрит. Понечи да го извади, но реши, че няма нужната за това смелост, така че накъса съобщението на парченца, хвърли ги в тоалетната и пусна водата. Застана за момент пред огледалото и заразглежда лицето си, като в същото време пусна водата да тече в мивката. Ти си Сара Банкрофт — каза си. — Не познаваш жената, която остави кутийката от тампони в кошчето за боклук. Никога преди това не си я виждала.

Затвори кранчето и се върна на верандата. Сега дъждовната вода се лееше на бурни потоци от улуците. Йоси шумно се опитваше да върне бутилка вино „Сансер“, а Римона разглеждаше менюто, сякаш то бе напълно безинтересно. Жан-Мишел я наблюдаваше, докато тя пресичаше залата, като че я вижда за първи път. Сара седна и се загледа в бурята, която вилнееше над мочурището, знаейки, че скоро ще свърши. Тази вечер ще вечеряш в „Тату“ — гласеше съобщението. — Когато ни видиш, престори се, че ти е зле, и иди в тоалетната. Не се притеснявай, ако изпратят бодигард с теб. Ние ще се погрижим за него.

* * *

Единственият, който им трябваше сега, бе почетният гост. Не го бяха виждали през по-голямата част от деня. У Габриел нарастваше убеждението, че Бен Шафик е успял да се измъкне незабелязано, и за кратко обмисли идеята дали да не позвъни по телефона във вилата, за да се убеди, че още е заета. Обаче в единайсет и половина го видяха да излиза на терасата, където след своето обичайно енергично плуване той се припича на слънце цял час.

В дванайсет и половина Бен Шафик влезе в къщата и няколко минути по-късно белият кабриолет се зададе по автомобилната алея със смъкнат гюрук и жената зад волана. Тя отиде до месарския магазин в Лориан, стоя десетина минути вътре, после се върна във вилата на нос Милу за обяд на открито.

В три часа, докато бурята вилнееше над крайбрежието, кабриолетът пак се появи на алеята, но този път го караше Бен Шафик. Лавон тръгна след него на един от новозакупените мотоциклети, заедно с Мордекай и Одед за подкрепление. Бързо стана ясно, че саудитецът проверява дали не е следен, защото се отказа от оживените пътища край северния бряг на острова и вместо това се насочи към рядко населената източна страна. Той профуча край скалистото крайбрежие на Тоани, после зави към вътрешността и се понесе с пълна скорост край редицата запуснати селца в тревистите хълмове на Гран Фон. Спря за няколко секунди на завоя за Лориан — достатъчно дълго, за да принуди Мордекай да го подмине. Две минути по-късно на кръстовището на пътя със Сен Жан Бен Шафик повтори същата операция. Този път Одед трябваше да напусне следенето.

Лавон бе убеден, че крайната цел на Бен Шафик е Густавия. Той побърза да влезе в града по друг път и чакаше близо до хотел „Карл Густав“, когато кабриолетът се спусна по хълма откъм Люрен. Саудитецът паркира в края на пристанището. Десет минути по-късно, след като провери още веднъж внимателно за опашка, този път пеш, той се присъедини към Вазир бен Талал в кафене край кея. Ели си поръча суши в един ресторант нагоре по улицата и ги зачака да излязат. След час той се върна във вилата и съобщи на Габриел, че имат проблем.

* * *

— Защо се срещна с Бен Талал? Бен Талал се занимава със сигурността, и то с тази на Зизи. Трябва да вземем под внимание възможността Сара да е разкрита. Действаме в голяма близост вече няколко дни. Островът е малък. Всички сме професионалисти, но… — Гласът на Лавон заглъхна.

— Но какво?

— Момчетата на Зизи също са професионалисти. Такъв е и Бен Шафик. Този следобед той шофираше като човек, който знае, че е следен.

— Това е стандартна процедура — възрази Габриел без особен ентусиазъм.

— Винаги може да се усети разликата между някой, който го прави машинално, и човек, който смята, че е следен. Струва ми се, че Бен Шафик знае, че го наблюдаваме.

— Тогава какво предлагаш, Ели? Да бием отбой?

— Не — отвърна Лавон. — Ако тази вечер можеш да имаш само една цел, гледай тя да е Сара.

* * *

Десет минути по-късно. Зелената лампичка на подслушвателното устройство светна. Чу се сигналът за свободна линия, после — звукът от набирането на номер.

— Ресторант „Тераца“.

— Искам да направя резервация за тази вечер.

— За колко души?

— За двама.

— По кое време?

— За девет часа.

— Бихте ли изчакали за момент да проверя?

— Разбира се.

— Девет и петнайсет устройва ли ви?

— Да.

— Чудесно, имате резервация за двама за девет и петнайсет. Вашето име моля.

— Ал Насър.

— Благодаря, мадам. Довиждане.

Щрак.

* * *

Габриел отиде до картата.

— „Тераца“ е тук — каза той, като почука с пръст хълмовете над Сен Жан. — Те няма да напуснат вилата преди девет.

— Освен ако не отидат първо някъде другаде — добави Лавон.

— Вечерята на Зизи започва в осем часа. Това ни дава почти един час, преди да ни се наложи да преместим Сара на някое място за изтеглянето й.

— Освен ако Зизи не пристигне по-късно — вметна Ели.

Габриел отиде до прозореца и погледна над тесния залив. Времето се беше развалило и сега цареше сумрак. Морето бе започнало да притъмнява и по хълмовете светваха лампи.

— Ще ги убием във вилата — вътре в къщата или в двора, на автомобилната алея.

— Тях? — попита Лавон.

— Това е единственият начин да се измъкнем от острова — каза Габриел. — Жената също трябва да умре.