Майкъл Крайтън
Джурасик парк (61)

Епилог
Сан Хосе

Дните минаваха. Правителството се отнесе с внимание към тях и ги настани в хубав хотел в Сан Хосе. Можеха свободно да излизат и да се свързват по телефона с когото поискат. Но не им разрешаваха да напуснат страната. Всеки ден ги посещаваше някакъв млад човек от посолството на САЩ. Питаше ги дали имат нужда от нещо и ги уверяваше, че във Вашингтон правели всичко възможно да ускорят заминаването им. Държали ги тук, защото на територия, принадлежаща на Коста Рика, бяха загинали много хора. На същата тази територия се бяха случили събития, които можеха да доведат до екологична катастрофа. Правителството на Коста Рика смяташе, че е било подведено и измамено от Джон Хамънд и неговите проекти за острова. При тези обстоятелства не бе склонно да пусне оцелелите току-така. Дори не разрешаваше да бъдат погребани Хамънд и Иън Малкълм. Изчакваше.

На Грант му се струваше, че всеки ден го водят в ново правителствено учреждение, където го разпитва поредният любезен и интелигентен държавен чиновник. Безброй пъти го караха да повтаря едно и също. Как се е запознал с Джон Хамънд. Какво е знаел за проекта. Как е получил факса от Ню Йорк. Защо е отишъл на острова. Какво се е случило там.

Разказваше им една и съща история отново и отново, ден след ден, с най-големи подробности.

От доста време си мислеше, че го подозират в лъжа и че по време на безкрайните разпити очакват да чуят нещо от него, но той не знаеше какво.

Един следобед, докато седеше в двора на хотела и наблюдаваше Тим и Лекс, които си играеха в плувния басейн, към него се приближи американец, облечен в риза и къси панталони цвят каки.

— Не се познаваме — поде той. — Казвам се Марти Гутиерес. Работя тук като изследовател в биологичния резерват „Карара“.

— Значи вие намерихте онзи първи екземпляр Procompsognathus?

— Точно така. — Гутиерес седна на шезлонга до него. — Сигурно нямате търпение да се върнете у дома.

— Да — каза Грант. — Остават ми само няколко дни за разкопки, преди да настъпи зимата. Нали знаете, в Монтана първият сняг пада още през август.

— Затова ли фондация „Хамънд“ финансира разкопки само в северните райони? Имам предвид, че е по-вероятно генетичният материал на динозаврите да се запази при студен климат.

— И аз така предположих — рече Грант.

Гутиерес кимна.

— Умен човек е бил този господин Хамънд.

Грант не каза нищо. Гутиерес се облегна в шезлонга.

— Властите няма да ви уведомят — допълни той след малко, — защото се боят, а може би и защото изпитват неприязън към вас заради участието ви в тази история, но в селските райони се наблюдава нещо много странно.

— Ухапвания на бебета?

— Не. Слава Богу, вече няма ухапвания. Но има нещо друго. Тази пролет в района на Исмалоя, който е малко по на север, някакви неизвестни животни унищожават земеделските култури по твърде особен начин. Напредват с всеки изминал ден, като се движат по права линия… права като стрела… от брега към планините и оттам в джунглата.

Грант се изправи на стола.

— Прилича на миграция — каза Гутиерес. — Не сте ли съгласен?

— Какви култури унищожават? — попита Грант.

— Ами и това е странно. Ядат само плодове от агама, соя, а понякога и пилета.

— Храни, богати на лизин — допълни Грант. — Какво е станало с тези животни?

— Предполага се, че са навлезли в джунглата — отвърна Гутиерес. — Във всеки случай не е намерено нито едно. Ще бъде много трудно да ги открият в джунглата. Експедицията може да прекара години в планините на Исмалоя и да не се натъкне на нищо.

— А нас ни държат тук, защото…

— Правителството е разтревожено — сви рамене Гутиерес. — Може би ще се появят и други животни. Ще си имат още неприятности. Затова проявяват предпазливост.

— Вие смятате ли, че ще се появят други животни? — попита Грант.

— Не мога да кажа. А вие можете ли?

— Не — отговори Грант. — Не мога.

— Но имате известни подозрения.

— Да, възможно е да се появят — кимна Грант.

— И аз така мисля.

Гутиерес се изправи и помаха на Тим и Лекс, които играеха в басейна.

— Най-вероятно ще изпратят децата у дома — каза той. — Няма причина да не го направят. — Той си сложи слънчевите очила. — Пожелавам ви приятно прекарване в Коста Рика, доктор Грант. Това е една прекрасна страна.

— Значи няма да ни разрешат да заминем? — попита Грант.

— Никой от нас няма да замине, доктор Грант — отвърна с усмивка Гутиерес, обърна се и тръгна към входа на хотела.