Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джурасик парк (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Jurassic Park, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 30 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2014 г.)

Издание:

Майкъл Крайтън. Джурасик Парк. Изгубеният свят

Американска. Първо издание

Коректор: Марийка Тодорова

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД — Линче Шопова

ISBN: 954-585-472-3

 

Формат: 60/90/16

Печатни коли: 51

ИК „Бард“, София, 2003

История

  1. — Добавяне

Първа итерация

В първичните изображения на фронталната крива се забелязват малко от зависимостите на математическата структура, залегнала в основата й.

Иън Малкълм

dzhurasik_park_izgubenijat_svjat_1it.png

Почти като в рая

Майк Боуман весело си подсвиркваше, докато караше ландровера през резервата „Кабо Бланко“, който се намираше на западния бряг на Коста Рика. Бе чудесна юлска утрин, а пътят пред него беше прекрасен — виеше се до ръба на стръмна канара и от него се откриваше чудна гледка към джунглата и синия Тихи океан. Според туристическите справочници „Кабо Бланко“ представлявал девствен пущинак, почти като в рая. Щом го видя, Боуман почувства, че отпускът му още не е провален.

Трийсет и шест годишният посредник при сделки с недвижими имоти от Далас бе дошъл в Коста Рика със съпругата и дъщеря си за половин месец. Всъщност идеята да почиват тук беше на жена му. Седмици наред Елън му бе надувала главата с приказки за чудесните резервати в Коста Рика и колко добре щяло да бъде Тина да ги види. А после, когато пристигнаха, се оказа, че Елън си била записала час при някакъв пластичен хирург в Сан Хосе. Тогава за пръв път Майк Боуман чу колко добра и евтина била пластичната хирургия в Коста Рика и колко разкошни били частните клиники в Сан Хосе.

Естествено, избухна страхотен скандал. Майк смяташе, че жена му го е измамила, всъщност си беше точно така. Той категорично забрани Елън да си прави операции. Така или иначе, беше нелепо. Жена му бе едва трийсетгодишна и беше хубава. По дяволите, нали през последната си година в колежа „Райе“ бе спечелила конкурса по красота, а оттогава не бяха минали и десет години. Но в последно време Елън ставаше все по-несигурна и изнервена. И му се струваше, че напоследък се тревожи най-вече да не погрознее.

И с това да загуби всичко.

Ландроверът хлътна в една дупка на пътя и пръсна кал. От седалката до него Елън се обади:

— Майк, сигурен ли си, че не сме объркали пътя? От часове не сме зърнали жив човек.

— Преди петнайсет минути видяхме кола — отвърна й той. — Не помниш ли, онази, синята?

— Да, но пътуваше в обратна посока…

— Миличка, нали искаше пуст плаж? — каза Майк. — Тъкмо там отиваме.

— Дано — колебливо рече Елън и поклати глава.

— Да, тате, дано — обади се от задната седалка осемгодишната Кристина.

— Имайте ми доверие, на прав път сме. — Известно време той шофираше мълчаливо. — Красиво е, нали? Вижте каква гледка. Просто прекрасно.

— Бива си я — каза Тина.

Елън измъкна пудриерата си и се взря в огледалцето, като притискаше кожата под очите си. После въздъхна и прибра пудриерата.

Пътят започна да се спуска надолу и Майк Боуман се съсредоточи в шофирането. Внезапно някакво дребно черно петно профуча пред колата и Тина изпищя: „Виж! Виж!“, но то мигом се скри в джунглата.

— Какво беше това? — запита Елън. — Някаква маймуна ли?

— Може би е лемур — отвърна Боуман.

— Да я броя ли? — запита Тина и извади молив. Водеше си списък на всички животни, видени по време на пътуването, за да напише после съчинение в училище.

— Не знам — колебливо отвърна Майк.

Тина направи справка с илюстрациите в пътеводителя.

— Май не беше лемур — каза тя. — А поредният ревач. — Вече бяха видели няколко такива маймуни по пътя. — Хей! — извика тя по-оживено. — Тук пише: „Плажовете на «Кабо Бланко» често са посещавани от най-различни животни като ревачи и белолики маймуни, трипръсти ленивци и тропически миещи се мечки.“ Мислиш ли, че ще видим трипръст ленивец, а, татко?

— Сто на сто.

— Наистина ли?

— Просто виж в огледалото.

— Много смешно, татенце.

Пътят се спускаше надолу през джунглата към океана.

 

 

Майк Боуман се почувства като герой, когато най-сетне стигнаха плажа — дълъг към три километра полумесец, покрит с бял пясък и съвсем пуст. Той спря ландровера в сянката на палмите, които опасваха плажа, и извади кутиите с обяда. Елън се преоблече в бански костюм и въздъхна:

— Честна дума, не зная как ще ги сваля тези килограми.

— Изглеждаш чудесно, миличка.

Всъщност смяташе, че жена му е прекалено слаба, но се бе научил да не го казва.

Тина вече припкаше надолу по плажа.

— Ей, върни се да те намажа с плажно масло — викна подире й Елън.

— После — изкрещя Тина през рамо. — Ще видя дали има ленивец.

Елън Боуман огледа плажа и дърветата.

— Мислиш ли, че е в безопасност?

— Скъпа, няма жива душа наоколо — успокои я Майк.

— Ами ако има змии?

— О, за Бога — въздъхна Майк Боуман. — По плажовете няма змии.

— Е, може и да има…

— Мила — твърдо каза той. — Змиите са студенокръвни. Влечуги са и не могат да регулират телесната си температура. Там на пясъка сигурно е деветдесет градуса. Ако някоя змия запълзи по него, тя буквално ще се опече. Повярвай ми. Няма змии на плажа. — Той се загледа в дъщеря си, която подскачаше по склона, тъмна точица върху белия пясък. — Остави я. Нека се позабавлява.

И прегърна жена си през кръста.

Тина продължи да тича, докато се умори. После се хвърли по корем на пясъка и доволно се изтърколи до водата. Океанът беше топъл и почти нямаше вълни. Тя поседя малко, докато дишането й се успокои, после се обърна и погледна към родителите си и колата, да види колко далеч е стигнала.

Майка й махна с ръка да се връща. Тина весело й помаха в отговор, като се правеше, че не разбира. Не обичаше да се маже с плажен крем. И не искаше да се връща и да слуша как майка й трябвало да сваля килограми. Искаше да си седи тук и може би да види ленивец.

Преди два дни беше видяла ленивец в зоопарка в Сан Хосе. Приличаше й на мъпет от известното куклено шоу и не изглеждаше опасен. Във всеки случай бе доста тромав. Тя лесно щеше да го надбяга.

Сега вече майка й викаше нещо и Тина реши да се дръпне от водата и да се скрие под сянката на палмите. В тази част на плажа те бяха надвиснали над непроходим гъсталак от преплетени коренища на мангрово дърво, от които човек не можеше да навлезе в сушата. Тина седеше на пясъка и подритваше сухите мангрови листа. Забеляза множество птичи следи. Коста Рика се славеше с многото си птици. В пътеводителите пишеше, че тук имало три пъти повече птици, отколкото в САЩ и Канада, взети заедно.

Някои от птичите следи по пясъка бяха толкова мънички и неясни, че едва се забелязваха. Имаше и други, по-големи, врязани по-надълбоко. Тина безцелно ги разглеждаше, когато чу някакво цвърчене, последвано от шумолене в мангровия шубрак.

Нима ленивците цвъртят? Тина се съмняваше, но не беше съвсем сигурна. Може би някоя морска птица издаваше този звук. Тя чакаше притихнала и неподвижна, отново чу шумоленето и най-после видя кой издава звуците. На няколко метра от нея изпод мангровите корени се появи гущер и се вторачи в нея.

Тина затаи дъх. Още едно животно в списъка й! Гущерът стоеше изправен на задни крака, подпрян на дебелата си опашка и продължаваше да я гледа втренчено. В тази поза беше висок около трийсет сантиметра, беше тъмнозелен на цвят и имаше кафяви ивици по гърба. Мъничките му предни крака завършваха с гущерови пръсти, които шаваха във въздуха. Гущерът наклони глава и продължи да я разглежда.

Тина реши, че е много симпатичен. Приличаше й на голям саламандър. Тя вдигна ръка и също зашава с пръсти.

Гущерът не се уплаши. Приближи се към нея, все така изправен на задните си крака. Не беше по-голям от пиле и също като пиле поклащаше глава, докато вървеше. Тина реши, че би бил идеален домашен любимец.

Забеляза, че гущерът оставя трипръсти дири, съвсем същите като следите от птица. Влечугото се приближи още повече към нея. Тя изобщо не помръдваше, не искаше да изплаши животинчето. Учуди се, че идва толкова близо, но се сети, че е в резерват. Всички животни тук сигурно знаеха, че са защитени. Вероятно този гущер беше питомен. Може би дори очакваше тя да му даде храна. За жалост не носеше. Тина бавно протегна ръка с отворена длан да му покаже, че няма храна.

Гущерът спря, наклони глава и изцвърча.

— Съжалявам — каза Тина. — Няма какво да ти дам.

В този миг гущерът внезапно скочи върху протегнатата й ръка. Тина усети как пръстчетата му се впиват в кожата на дланта й и изненадващо тежкото му тяло тегли ръката й надолу.

После влечугото бързо се закатери към лицето.

— Така ми се иска да я видя — рече Елън Боуман, като примижа от слънцето. — Нищо друго. Просто да я видя.

— Сигурен съм, че й няма нищо — отвърна Майк, докато проверяваше съдържанието на кутиите с обеда, приготвен в хотела.

Бяха им сложили пиле, опечено на грил, което не изглеждаше никак вкусно, и някаква баница с месо. И без това Елън нямаше да хапне нищо.

— Значи според теб няма да се махне от плажа? — попита тя.

— Не, мила, няма.

— Тук е толкова усамотено — оплака се Елън.

— Мислех, че точно това искаш — рече Майк Боуман.

— Исках го.

— Ами тогава какъв е проблемът?

— Искам само да ми е пред очите, нищо друго — каза Елън.

Тогава откъм плажа чуха гласа на дъщеря си, донесен от вятъра.

Тина пищеше.