Майкъл Крайтън
Джурасик парк (11)

Плановете

— Получи се току-що — каза Ели, когато на следващия ден влезе в задната част на фургона с дебел кафяв плик в ръце.

— Едно от момчетата го донесе от града. От Хамънд е.

Грант видя синьо-белия знак на „ИнДжен“ и отвори плика. В него нямаше писмо, а само куп прихванати листове. Измъкна ги и видя, че са копия на чертежи, намалени и подвързани така, че образуваха дебела книга. На корицата пишеше:

ИСЛА НУБЛАР, КУРОРТНА БАЗА (ПЛАН НА ХИЖАТА ЗА САФАРИ)

— Какво е това, по дяволите? — учуди се той.

После разлисти книгата и от нея изпадна лист хартия.

Скъпи Алън и Ели,

Както сигурно се досещате, още не разполагаме с официални рекламни материали. Но документите, които ви изпращам, ще ви дадат известна представа за проекта Исла Нублар. Според мен е направо страхотен!

Очаквам с нетърпение да го обсъдим заедно! Надявам се, че ще дойдете!

Поздрави,

Джон

— Нищо не разбирам — каза Грант, като прелистваше страниците. — Това са архитектурни проекти.

Той отвори на първата страница:

ЦЕНТЪР ЗА ПОСЕТИТЕЛИ/ХИЖА — КУРОРТ ИСЛА НУБЛАР

КЛИЕНТ — „ИнДжен“ АД, Пало Алто, Калиф.

АРХИТЕКТИ — „Дънинг, Мърфи и съдружници“, Ню Йорк. Ричард Мърфи, главен архитект; Тиъдър Чен, архитект, Шелдън Джеймс, административен контрагент

ИНЖЕНЕРИ — „Хирлоу, Уитни и Фийлдс“, Бостън, строителни; А. Т. Мисикава, Осака, машинни

ПАРКОВА ТЕХНИКА — Шепъртън Роджърс, Лондон; А. Ашикига, Х. Йеясу, Каназава

ЕЛЕКТРОИНЖЕНЕРИ — Н. В. Кобаяши, Токио, А. Р. Макасава, старши консултант

КОМПЮТРИ — „Интегрирани компютърни системи“, АД, Кеймбридж, Мас., Денис Недри, технически ръководител

Грант разтвори самите планове. На всяка страница имаше печат: „ПРОИЗВОДСТВЕНА ТАЙНА, ДА НЕ СЕ РАЗМНОЖАВА“, и „ПОВЕРИТЕЛНА ИНФОРМАЦИЯ — НЕ ПОДЛЕЖИ НА РАЗГЛАСЯВАНЕ“. Всеки лист беше номериран и на него пишеше: „Плановете съдържат поверителна информация, собственост на «ИнДжен» АД. Трябва да сте подписали документ 112/4А, в противен случай срещу вас може да се образува съдебно преследване.“

— Изглежда ми доста налудничаво — поде Грант.

— Може би не липсва причина — каза Ели.

На следващата страница имаше топографска карта на Исла Нублар. Островът напомняше обърната капка — издут на север и заострен на юг. Беше дълъг около дванайсет километра и на картата беше разделен на няколко големи района.

Северният беше отбелязан със „ЗОНА ЗА ПОСЕТИТЕЛИ“ и на територията му имаше няколко постройки с табели: „Пристигащи посетители“, „Център за посетители/Администрация“, „Електрозахранване/Обезсоляване/Поддръжка“, „Рез. Хамънд“ и „Хижа за сафари“. Виждаха се очертанията на плувен басейн, правоъгълниците на тенискортове и кръгчета, обозначаващи дървета и храсти.

— Наистина прилича на курорт — отбеляза Ели.

На следващите страници се даваха подробности за хижата за сафари. На плана хижата изглеждаше доста бутафорна: дълга ниска постройка с покрив, който сякаш се състоеше от наредени една до друга пирамиди. За другите сгради в зоната за посетители имаше малко информация.

Останалата част на острова беше още по-загадъчна. Доколкото Грант можеше да прецени, в нея преобладаваше незастроеното пространство. Той различи мрежа от пътища и тунели, няколко отдалечени постройки и едно дълго тясно езеро, вероятно изкуствено, с бетонни бентове и прегради, но по-голямата част от острова беше разпределена на големи зони с неправилни очертания, по които почти липсваха следи от благоустрояване. Всяка от тези зони беше отбелязана с код:

P/PROC/V/2A, /D/TRIC/L/5(4A+1), /LN/OTHN/C/4(3A+1) и /VV/HADR/X/11(6A+3+3DB)

— Има ли обяснение за кодовете? — попита Ели.

Грант бързо прелисти страниците, но не намери обяснение.

— Може би са го махнали — предположи тя.

— Казах ти, че е налудничаво — повтори Грант.

Огледа зоните с неправилни очертания, разделени с пътища. На целия остров имаше само шест такива зони. Всяка беше отделена от пътя с бетонен ров. Пред рова имаше ограда, над която на еднакво разстояние бяха нарисувани знаци с мълнии. Това ги озадачи, но накрая се досетиха, че по оградите сигурно тече ток.

— Много странно — каза Ели. — Как може в курорт да има огради с електричество?

— При това дълги цели километри — добави Грант. — Огради с електричество и ровове, а покрай тях в повечето случаи минават пътищата.

— Точно като в зоологическа градина — рече Ели.

Те пак отгърнаха топографската карта и внимателно разгледаха ограничителните линии. Пътищата бяха разположени по странен начин. Главният път беше с посока север-юг и минаваше точно през централните хълмове на острова. Една отсечка от него буквално се врязваше във висока канара, под която се виеше река. На Грант и Ели вече им се струваше, че незастроените пространства нарочно са превърнати в нещо като открити заграждения, отделени от пътищата с ровове и огради с ток. А пътищата бяха издигнати над земята, така че човек да вижда зад оградите…

— Знаеш ли — каза Ели, — всичко там ми се струва огромно. Виж! Този бетонен ров е широк почти десет метра. Прилича на военно укрепление.

— И тези сгради са същите — добави Грант.

Беше забелязал, че във всяка зона има по няколко постройки, най-често разположени встрани от пътя, в затънтени места. Ала всичките бяха от бетон, с дебели стени. На схемите, показващи ги във вертикален разрез, приличаха на бетонни бункери с малки прозорци. Напомняха му за нацистките бункери от старите филми за войната.

В този момент двамата чуха глуха експлозия и Грант остави документите.

— Да се връщаме на работа — каза той.

 

 

Огън!

Земята леко потрепери, а на екрана на компютъра се появиха ясни жълти очертания. Този път изображението беше идеално и Алън Грант видя скелета съвсем ясно. Дългата шия бе извита назад. Това несъмнено беше новороден велоцираптор, изглежда, в много добро…

Изведнъж екранът потъмня.

— Мразя компютрите — каза Грант и примижа на слънцето. — Сега пък какво му стана?

— Изгуби се информацията на входа — отвърна едно от момчетата. — Един момент.

То се наведе да прегледа кълбото преплетени жици в задната част на захранвания от батерии портативен компютър. Бяха го сложили върху каса от бира на Четвъртия хълм, недалеч от апарата, който наричаха Бухалката.

Грант приседна върху склона на хълма и погледна часовника си.

— Налага се да го направим по стария начин — обърна се той към Ели.

— О, Алън — разочаровано въздъхна едно от момчетата, дочуло репликата му.

— Виж какво — обърна се към него Грант, — трябва да хващам самолет и искам фосилът да бъде запазен, преди да тръгна.

Когато обработваш фосил, не бива да спираш, иначе рискуваш да го загубиш. Туристите си мислеха, че тези пустеещи земи винаги са едни и същи, докато те непрестанно се променяха буквално пред очите ти. По цял ден се чуваше потракването на камъчета, които се търкаляха по свличащия се склон. Освен това винаги съществуваше опасността да завали. Дори и един краткотраен дъжд би могъл да отмие крехкия фосил. Затова частично разкритият от Грант скелет беше изложен на риск и трябваше да бъде съхранен до завръщането му.

За да бъде запазен фосилът, мястото трябваше да се покрие с насмолен брезент, а около него да се изкопае ров, та да се ограничи оттичането на водата. Важни бяха и размерите на площадката. За да ги определят, те използваха компютърна звукова томография, или КЗТ. Методът беше нов: Бухалката изстрелваше в земята мек оловен куршум и по този начин предизвикваше ударни вълни, които компютърът разчиташе и после представяше нещо като рентгенова снимка на склона. Бяха прилагали метода през цялото лято с променлив успех.

Сега Бухалката — голяма кутия от сребрист метал на колела със закрепен отгоре й чадър — бе на шест метра от тях. Приличаше на количка за сладолед, зарязана насред тази пустош. Около нея сновяха двамина млади помощници, които зареждаха поредната оловна сачма.

Засега по метода КЗТ определяха само размерите и положението на находката, което помагаше на Грант и екипа му да работят по-ефективно. Ала момчетата твърдяха, че след няколко години компютърът ще дава толкова ясен триизмерен образ на костите, че разкопките ще се окажат излишни, и тогава ще бъде сложено началото на нова епоха в археологията.

Но всичко това тепърва предстоеше. Апаратурата, която в университетските лаборатории работеше безупречно, на открито се оказа отчайващо крехка и капризна.

— Колко още ще чакаме? — попита Грант.

— Получихме го, Алън. Не е лош.

Грант се приближи и погледна екрана на компютъра. Видя целия скелет, очертан с яркожълто. Екземплярът наистина беше млад. Най-характерният белег при Velociraptor — единственият пръст на долния крайник, чийто нокът при възрастните животни представляваше извито петнайсетсантиметрово оръжие, способно да разкъса жертвата — при това новородено беше мъничък като трънче на розов храст. Едва се виждаше на екрана. Изобщо Velociraptor беше крехък динозавър, животно с тънки като на птица кости, а вероятно и също толкова интелигентно.

Скелетът изглеждаше съвсем нормално, само дето главата и шията бяха извити към задната част на тялото. Такова огъване на шията се срещаше при фосилите толкова често, че за да го обяснят, някои учени бяха създали теорията, че динозаврите са изчезнали, защото са били отровени от алкалоидите, отделяни от растенията. Според тях извитият врат бил свидетелство за предсмъртната агония на огромните животни. Накрая Грант опроверга тази теория, като доказа, че при много видове птици и влечуги след смъртта се наблюдава свиване на задните сухожилия на шията и главата се извива назад. Това нямаше нищо общо с причината за смъртта, а само показваше, че трупът се изсушава от слънцето.

Грант забеляза, че скелетът на екрана е извит и настрани и десният крак и стъпало се издигат над гръбнака.

— Изглежда малко изкривен — отбеляза едно от момчетата. — Но едва ли е от компютъра.

— Не — каза Грант. — От времето е. Престоял е в земята страшно дълго.

Грант знаеше, че хората не могат да си представят геологичното време. Продължителността на човешкия живот налага съвсем други мащаби. Една ябълка може да загние за няколко минути. Сребърните съдове потъмняват за няколко дни. Купчина тор се разлага за няколко месеца. Детето пораства за едно десетилетие. Но всекидневният опит не помага на хората да си представят какво са осемдесет милиона години — времето, изминало от смъртта на това животинче.

Когато четеше лекции, Грант се опитваше да го обясни с различни сравнения. Ако сведете нормалния човешки живот от шейсет години само до един ден, то тогава осемдесет милиона години ще се равняват на 3652 години — на по-малко са дори пирамидите. Велоцирапторът беше умрял много отдавна.

— Не изглежда особено страшен — каза едно от момчетата.

— Всъщност не е бил опасен — потвърди Грант. — Поне докато е бил малък.

Динозавърчето вероятно се бе хранило с месото на мъртвите животни, убити от големите динозаври, след като те са се натъпквали до премала и са лягали да се погреят на слънце. Хищните динозаври са били способни да изядат наведнъж количество, равно на 25 на сто от собственото им тегло, и от това ставали сънливи. Малките им се боричкали и препъвали между унесените си родители и похапвали късчета от мъртвото животно. Сигурно са били симпатични животинчета.

Възрастният велоцираптор обаче бил съвсем различен. Велоцирапторът бил най-свирепият динозавър, съществувал някога. Макар и сравнително малки — колкото леопарди, и с тегло около сто килограма, — велоцирапторите били бързи, хитри и кръвожадни и погубвали жертвите си с острите си зъби, мощните си предни крайници и с ужасяващия единствен нокът на крака.

Велоцирапторите ловували на глутници и Грант си представи как десетина такива животни препускат с пълна скорост, нахвърлят се върху гърба на някой много по-голям динозавър, хапят го по врата и разкъсват гърдите и корема му…

— Ще закъснеем! — Гласът на Ели го върна към действителността.

Грант даде нареждания за площадката. От компютърното изображение бяха разбрали, че скелетът се намира на сравнително малко пространство. Трябваше да се изкопае квадратен ров със страни два метра. През това време Ели прикрепяше към земята брезента, който щеше да покрие фосила. Грант й помогна да забие последните колчета.

— Как е умряло новороденото? — попита едно от момчетата.

— Едва ли ще узнаем — отвърна Грант. — Детската смъртност е висока при дивите животни. При някои хищници в африканските резервати достига до седемдесет на сто. Причините могат да бъдат много — болест, отделяне от групата, какво ли не. Не е изключено дори да го е нападнал някой възрастен екземпляр. Знаем, че тези животни са ловували на глутници, но не знаем нищо за поведението им в тях.

Студентите кимнаха. Бяха изучавали поведението при животните и знаеха например, че когато някой млад лъв застане начело на стадото, първото, което прави, е да избие всички лъвчета. Причината явно беше генетична: мъжкарят се стреми да наложи гените си и убивайки лъвчетата, възбужда всички женски, за да може да ги оплоди. Освен това по този начин спестява грижите на женските за потомството на друг мъжки лъв.

Излязлото на лов стадо на велоцирапторите вероятно също е било предвождано от властен мъжкар. Толкова малко се знае за огромните животни, помисли си Грант. След сто и петдесет години изследвания и разкопки по целия свят все още нямаха почти никаква представа за живота на динозаврите.

— Трябва да тръгваме — обади се Ели, — ако искаме да стигнем в Шото до пет часа.