Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джурасик парк (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Jurassic Park, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 30 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2014 г.)

Издание:

Майкъл Крайтън. Джурасик Парк. Изгубеният свят

Американска. Първо издание

Коректор: Марийка Тодорова

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД — Линче Шопова

ISBN: 954-585-472-3

 

Формат: 60/90/16

Печатни коли: 51

ИК „Бард“, София, 2003

История

  1. — Добавяне

Контролът

Хенри Ву влезе в контролната зала и завари всички да седят в полумрака, заслушани в гласовете по радиовръзката.

— Божичко, ако едно такова животно се измъкне оттук — каза Дженаро, чийто глас прокънтя по високоговорителя като ламарина, — никой не може да го спре.

— Няма начин, невъзможно е…

— Толкова е огромно, няма кой да му се опъне…

— Боже мой, ами ако…

— Ама че кретени — изръмжа Хамънд в контролната зала. — Не може да им се угоди!

— Още ли приказват как някое животно ще избяга? — учуди се Ву. — Не разбирам. Досега трябваше да са се убедили, че всичко е под пълен контрол. И животните, и паркът са проектирани от нас… — Той сви рамене.

Ву беше повече от сигурен, че паркът е напълно безопасен, вярваше и че възстановената от него праисторическа ДНК е безупречна. Каквито и проблеми да възникваха, те всъщност бяха свързани главно с кода и се отразяваха във фенотипа: някой ензим отказваше да се задейства или пък даден протеин не се надипляше. Каквато и да беше пречката, тя винаги биваше отстранявана сравнително лесно в следващата версия.

По същия начин Ву бе убеден, че проблемите на парка са напълно разрешими. Те не бяха свързани с контрола. Просто бе изключено някое животно да избяга. Обидна му бе дори мисълта някой да смята, че той ще се занимава със система, в която са възможни подобни инциденти.

— Заради Малкълм е! — мрачно каза Хамънд. — Той е виновен за всичко. Още отначало е против нас. Има си някаква теория, че сложните системи не можели да се управляват и че било невъзможно природата да се копира. Какво толкова се е завайкал! Правим нищо и никакъв зоопарк. По света има хиляди и всички работят нормално. Но Малкълм се е заинатил, ще отстоява докрай теорията си. Дано само не уплаши Дженаро дотолкова, че той да се опита да забрани проекта.

— А може ли да го направи? — запита Ву.

— Не — отвърна Хамънд. — Но може да се опита. Може да се опита да сплаши японските инвеститори и да ги накара да изтеглят средствата си. Или да ни създаде неприятности с правителството в Сан Хосе. Изобщо да ни размъти водата.

— Ще изчакаме да видим какво ще стане — каза Арнолд и угаси цигарата. — Ние вярваме в нашия парк. Да видим как ще функционира.

 

 

Мълдун слезе от асансьора, кимна на пазача от партерния етаж и тръгна към сутерена. Когато стигна долу, включи осветлението и видя двайсетте автомобила, паркирани в стройни редици. Бяха електрическите коли за разходки, които в бъдеще щяха да се движат на безкраен керван, да обикалят парка и да се връщат в сградата за посетители за нови пътници. В ъгъла бе спрян джип с червена ивица отстрани — едно от двете превозни средства, които се движеха с бензин и можеха да обикалят навсякъде из парка, дори между животните. Тази сутрин ветеринарният лекар, доктор Хардинг, беше взел другия джип. Диагоналната червена ивица бе нарисувана, понеже кой знае защо плашеше трицератопсите и така предпазваше колата от нападение.

Мълдун заобиколи джипа и застана пред стоманената врата на помещението с оръжията. Превъртя ключа и отвори широко тежката врата. Оръжията бяха подредени покрай стените върху специални стойки. Той избра едно от портативните ракетни устройства марка „Рандлър“, измъкна сандък със снаряди и пъхна под мишница две сиви ракети.

Заключи вратата и сложи оръжията на задната седалка на джипа. На излизане от гаража чу грохот на гръмотевица някъде в далечината.

 

 

— Изглежда, ще вали — каза Ед Реджис и погледна небето.

Електрическите автомобили пак бяха спрели, този път при блатото на зауроподите. Пътниците наблюдаваха голямо стадо апатозаври, които пасяха най-горните листа на палмите. В същата зона бяха видели няколко хадрозавъра с муцуни, прилични на патешки човки, които им се сториха много дребни в сравнение с апатозаврите.

Тим, разбира се, знаеше, че хадрозаврите никак не са дребни. Просто апатозаврите бяха огромни. Мъничките им глави, кацнали на върха на дългите шии, се извисяваха петнайсет метра над земята.

„Големите животни, които виждате, са известни под името Brontosaurus — каза гласът от записа, — но всъщност се наричат Apatosaurus. Тежат над трийсет тона, тоест едно такова животно се равнява по големина на цяло стадо съвременни слонове. Може би забелязвате, че предпочитаната от тях територия край лагуната не е блатиста. Обратно на това, което пише в книгите, бронтозаврите избягват мочурливи местности. Предпочитат твърда почва.“

Brontosaurus е най-големият динозавър, Лекс — каза Ед Реджис.

Тим реши, че няма смисъл да му противоречи. Всъщност Brachiosaurus беше три пъти по-голям. А някои хора смятаха, че Ultrasaurus и Seismosaurus са били още по-големи и от Brachiosaurus. Seismosaurus е тежал може би сто тона!

По-дребните хадрозаври край апатозаврите също стояха на задни крака, за да стигат листата. Движенията им бяха невероятно грациозни за такива грамадни същества. Няколко малки хадрозавъра подскачаха около възрастните и ядяха листата, които изпадаха от муцуните на по-едрите животни.

„Динозаврите в нашия парк не могат да се размножават — обясни гласът. — Малките животни, които виждате, са излюпени в лабораториите ни и отскоро са пуснати в парка. Но възрастните пак се грижат за тях.“

Изтрещя гръмотевица. Небето притъмня и надвисна заплашително над острова.

— Да, по всичко личи, че ще вали — каза Ед Реджис.

Колата продължи нататък и Тим се обърна да види хадрозаврите още веднъж. Най-неочаквано забеляза встрани от пътя светложълто животно, което се движеше много бързо. По гърба му имаше кафеникави ивици и Тим веднага го разпозна.

— Ей! — извика той. — Спрете колата!

— Какво има? — попита Ед Реджис.

— Бързо! Спрете!

„Предстои ни да видим последното от нашите праисторически животни, стегозавъра“, каза гласът от записа.

— Какво има, Тим?

— Видях го! Ей там, на оная поляна!

— Какво си видял?

— Раптор! На оная поляна!

„Стегозаврите са животни от средния юрски период. Появили са се преди около сто и седемдесет милиона години — уточни гласът. — В нашия парк живеят няколко от тези забележителни тревопасни.“

— А, грешиш, Тим — каза Ед Реджис. — Не може да е раптор.

— Видях го! Спрете колата!

По радиостанцията се чуха гласове. Ели съобщаваше новината на Грант и Малкълм.

— Тим твърди, че е видял раптор.

— Къде?

— На една поляна по-назад.

— Да се върнем и да проверим.

— Не можем да се върнем — каза Ед Реджис. — Можем да се движим само напред. Колите са програмирани.

— Значи не можем да се върнем? — запита Грант.

— Не — отвърна Ед Реджис. — Съжалявам. Нали разбирате, това е нещо като разходка…

— Тим, обажда се професор Малкълм — чу се глас по радиовръзката. — Ще ти задам само един въпрос за този раптор. Според теб на каква възраст е?

— По-голям от новородения, който видяхме днес — рече Тим. — И по-малък от възрастните в клетката. Възрастните бяха високи два метра. Този беше, горе-долу, метър.

— Чудесно — рече Малкълм.

— Видях го само за секунда — уточни Тим.

— Сигурен съм, че не е бил раптор — каза Ед Реджис. — Невъзможно е. Явно е някоя отниелия. Непрекъснато прескачат оградите. Създават ни много главоболия.

— Аз пък съм сигурен, че видях раптор — упорстваше Тим.

— Гладна съм — каза Лекс.

Беше се уморила и започваше да хленчи.

 

 

— Какво според теб е видяло детето? — обърна се Арнолд към Ву в контролната зала.

— Сигурно отниелия.

— Имаме проблеми със следенето на отниелиите — кимна Арнолд, — почти през цялото време са по дърветата.

Отниелиите не бяха обхванати от непрекъснатия контрол на животните. Компютрите все ги изгубваха, когато те се качваха по дърветата, и пак ги откриваха, щом се спуснеха на земята.

— Направо съм вбесен — намеси се Хамънд, — създали сме този чудесен парк, този наистина невероятен парк, а първите му посетители обикалят из него като чиновници, само търсят пропуски. Изобщо не разбират очарованието му.

— Толкова по-зле за тях — каза Арнолд. — Не можем насила да ги накараме да са очаровани.

Радиовръзката изпука и се чу провлечен глас:

— Тук е кораб „Анна Б.“. Обаждаме се от пристанището. Не сме приключили с разтоварването, но на юг от нас виждам, че излиза буря. Предпочитам да не оставам тук, ако вълнението се засили.

Арнолд се обърна към екрана, на който се виждаше товарният кораб, закотвен на пристанището в източната част на острова. Натисна копчето на радиостанцията.

— Колко ви остава, Джим?

— Последните три контейнера с апаратура. Не съм чел митническата декларация, но сигурно можете да почакате още половин месец. Както знаеш, не сме добре закотвени, а до брега има сто мили.

— Значи искаш разрешение за отплаване?

— Да, Джон.

— Товарът ни трябва — отсече Хамънд. — Това е обзавеждане за лабораториите. Не можем без него.

— Да — потвърди Арнолд. — Но не вложихте средства за вълнолом. Затова нямаме добро пристанище. Ако бурята се засили, корабът може и да се разбие в дока. Виждал съм кораби, които са потъвали по този начин. Тогава ще ви се струпат още разноски. Трябва да наемете нов кораб, да платите за изваждането на потъналия плавателен съд… а и няма да използвате дока, докато не…

— Разкарай ги оттук — махна с ръка Хамънд.

— Имате разрешение за отплаване, „Анна Б.“ — каза Арнолд по радиостанцията.

— Ще се видим след половин месец — отвърна мъжът.

Видяха на екрана как екипажът на кораба се готви за отплаване. Арнолд пак се обърна към главния пулт. Забеляза, че двата автомобила се движат през поляна, където от земята се вдигаше пара.

— Къде са? — попита Хамънд.

— Май в южната зона — отвърна Арнолд. В южната част на острова се наблюдавайте по-голяма вулканична активност, отколкото в северната. — Значи скоро ще са при стегозаврите. Сигурен съм, че ще спрат да видят какво прави Хардинг.