Майкъл Крайтън
Джурасик парк (26)

Контролът

— Има триене в предавателния механизъм — рече Джон Арнолд в полутъмната контролна зала. — Кажете на ремонтната група да провери електрическите амбреажи на коли ББ4 и ББ5, когато се върнат.

— Да, господин Арнолд — отвърна гласът по радиовръзката.

— Незначителна подробност — обади се Хамънд, както се разхождаше из залата.

Погледна навън и видя двата автомобила, които се движеха на юг през парка. Мълдун стоеше в ъгъла и също ги наблюдаваше мълчаливо.

Арнолд дръпна стола от централния пулт на таблото за управление и се обърна:

— Няма незначителни подробности, господин Хамънд — каза и запали нова цигара.

Неспокоен по природа, сега той бе особено изнервен. Беше наясно, че това е първата обиколка на посетители из парка. Всъщност екипът му рядко стъпваше там. Ветеринарният лекар Хардинг ходеше понякога, а хората, които се грижеха за животните, отиваха само до отделните сгради за хранителни запаси. Но иначе всички наблюдаваха парка от контролната зала. И сега, когато там имаше посетители, Джон Арнолд се тревожеше за хиляди подробности.

Беше специалист по поддържане на системи и до края на шейсетте години бе разработвал подводницата ракетоносител „Полярна звезда“. Тогава му се роди първото дете и му се стори отблъскващо и занапред да създава оръжия. По онова време Дисни бе започнал да открива увеселителни паркове със сложна техника и компанията му търсеше много специалисти по ракетите. Арнолд участва при построяването на „Светът на Дисни“ в Орландо и продължи да оборудва големите паркове „Вълшебната планина“ в Калифорния, „Древната земя“ във Вирджиния и „Звезден свят“ в Хюстън.

От продължителната работа в такива паркове беше придобил изкривена представа за действителността. Твърдеше, макар и полушеговито, че светът все повече заприличва на гигантски лунапарк. „Париж е такъв парк — обяви той веднъж, след като се върна от отпуск, — макар че е прекалено скъп, а служителите в него са груби и намусени.“

Задачата на Арнолд през последните две години бе да подготви и организира експлоатацията на Юрския парк. Като инженер бе свикнал с дългосрочните проекти. Често споменаваше „откриването през септември“, но всъщност имаше предвид септември догодина. И колкото повече наближаваше въпросното откриване, толкова по-неудовлетворен беше от темпа на работа. Знаеше от опит, че понякога са нужни години да се отстранят дефектите от един-единствен маршрут за разходка в парка, камо ли пък целият парк да функционира нормално.

— Просто си търсиш за какво да се притесняваш — каза Хамънд.

— Няма такова нещо — възрази Арнолд. — Разберете, че от инженерна гледна точка Юрският парк е най-амбициозният проект за тематичен парк досега. Посетителите няма и да го забележат, но аз съм длъжен да мисля за това. — Той започна да изброява проблемите, като сгъваше пръстите си един по един. — Първо, нашият парк има проблемите на всеки увеселителен парк — техническо поддържане на съоръженията за разходки, контрол над чакащите посетители, транспорт, доставки на провизии, настаняване на гостите, изхвърляне на сметта, охрана. Второ, имаме всички проблеми на голяма зоологическа градина — грижи за животните, за тяхното здраве и условия на живот, за храненето им и поддържането на хигиената, за предпазването им от насекоми, паразити, алергии и болести, поддръжка на бариерите и всичко останало. И накрая, трябва да се справяме с безпрецедентните проблеми по грижите за животинска популация, за която не разполагаме с никаква информация.

— О, не е чак толкова страшно — успокои го Хамънд.

— Напротив, но вие просто не сте тук, за да видите как стоят нещата — каза Арнолд. — Тиранозаврите пият вода от лагуната и понякога се разболяват по неизвестни за нас причини. Възрастните трицератопси се избиват в борбата си за надмощие и сме принудени да ги разделяме на групи от по шест екземпляра. И пак не знаем причината. Стегозаврите често страдат от мехури по езиците и от диария. И за това не сме разбрали причината, макар че вече загубихме две животни. Хипсилофодонтите получават обриви по кожата. А велоцирапторите…

— Хайде да не започваме пак с велоцирапторите — прекъсна го Хамънд. — Писна ми да слушам, че са най-злобните същества, които някой някога е виждал.

— Но те наистина са такива — тихо се обади Мълдун. — И трябва да бъдат унищожени до един.

— Ти поиска да им сложим нашийници с радиопредавател — каза Хамънд. — И аз се съгласих.

— Да. А те моментално прегризаха нашийниците. Но дори рапторите да не избягат — продължи Арнолд, — трябва да признаем, че Юрският парк носи голям риск.

— О, стига глупости! — сопна се Хамънд. — На чия страна си всъщност?

— Разполагаме с петнайсет вида изчезнали животни и повечето от тях са опасни — допълни Арнолд. — Заради дилофозаврите бяхме принудени да отложим разходката по реката в джунглата. Отложихме и строителството на хижата на птератопсите до птичарника, защото от птеродактилите всичко може да се очаква. Тези закъснения не са свързани с инженерни проблеми, господин Хамънд, Причината е в контрола над животните.

— Имате си достатъчно технически проблеми — каза Хамънд. — Не обвинявай животните за тях.

— Вярно, имаме и такива проблеми. Всъщност направихме всичко възможно, за да подготвим главната атракция — разходката с кола из парка този уикенд. Успяхме да монтираме компактдисковите устройства в колите, за да бъдат контролирани от сензорите за движение. Няколко седмици се мъчихме да нагласим всичко така, че да върви гладко. А сега електрическите амбреажи ни правят номера. Представяте ли си, амбреажите!

— Да наричаме нещата с истинските им имена — рече Хамънд. — Вие си оправете технологичните проблеми и тогава всичко с животните ще бъде наред. В края на краищата те ще свикнат.

Това бе едно от нещата, на които създателите на парка се уповаваха от самото начало. Колкото и екзотични да бяха животните, те като цяло трябваше да се държат като във всяка зоологическа градина. Полека-лека щяха да научат правилата на живота си в парка и да се придържат към тях.

— А, между другото, как е компютърът? — запита Хамънд и погледна Недри, който работеше на терминала в другия край на залата.

— Тоя проклет компютър непрекъснато ни създава главоболия.

— Скоро ще стане — каза Недри.

— Ако още в началото си беше свършил работата както трябва… — започна Хамънд, но Арнолд го спря, като го хвана за ръката.

Знаеше, че няма смисъл да дразнят Недри, докато работи.

— Това е голяма система — рече Арнолд. — Не може да няма дефекти.

Всъщност списъкът с дефектите включваше над сто и трийсет точки, някои от които предизвикваха недоумение. Например:

Програмата за хранене на животните се връщаше сама в изходно състояние на всеки дванайсет, а не на двайсет и четири часа и отказваше да регистрира храненията в неделя. В резултат персоналът не можеше да държи точна сметка на количеството храна, поета от животните.

Системата за охрана, която контролираше всички врати, отварящи се с пластмасови карти, отказваше всеки път, когато прекъснеше централното захранване, и не работеше при резервно захранване. Изобщо програмата за цялостната охрана на парка работеше само при централно захранване. Програмата за икономия на електроенергия, която трябваше да намалява светлините след десет часа вечерта, работеше през ден.

Автоматизираният фекален анализ, предназначен да проверява наличието на паразити в изпражненията на животните, непрекъснато регистрираше при всички екземпляри паразита Phagostomum venulosum, макар че при проверка не го откриваха никъде. След това програмата автоматично разпределяше лекарство в храната на животните. Ако работниците изхвърлеха лекарството от фуниите, откъдето то автоматично се изсипваше в храната, се задействаше алармена система, която не можеше да се изключи.

Описанието на дефектите заемаше доста страници.

Когато дойде на острова, Денис Недри си мислеше, че ще отстрани сам всички дефекти по време на уикенда. Когато видя пълния им списък, пребледня като платно. Сега се обаждаше в офиса в Кеймбридж да съобщи на екипа от програмисти, че се налага да отложат плановете си за уикенда и да работят извънредно до понеделник. Освен това каза на Джон Арнолд, че ще използва всички телефонни връзки между Исла Нублар и сушата, за да съобщава програмните данни на своите служители.

Докато Недри работеше, Арнолд натисна един клавиш и включи нов екран върху монитора си. На него виждаше какво прави Недри на пулта в ъгъла. Не че му нямаше доверие. Просто искаше да бъде в течение.

Той погледна графичния дисплей на пулта вдясно от него, където се виждаха електрическите автомобили. Движеха се покрай реката северно от птичарника и оградената територия на птицетазовите динозаври.

 

 

„Ако погледнете наляво — каза гласът, — ще видите купола на птичарника в Юрския парк, който още не е готов за посетители.“ В далечината Тим забеляза високи алуминиеви подпори, които блестяха на слънцето. „А точно под вас е нашата мезозойска река, която тече през джунглата. Там, ако имате късмет, ще видите един много рядък хищник. Внимавайте да не го пропуснете!“

На екрана в колата се появи животно с глава като на птица, увенчана с огненочервен гребен. Но всички в автомобила на Тим гледаха през прозорците. Колата се движеше по висок хребет, надвиснал над реката, чието бързо течение бе почти скрито от гъстата растителност по двата бряга.

„Ето ги — каза гласът. — Животните, които виждате, се наричат дилофозаври.“

Гласът от записа твърдеше, че са няколко, но Тим видя само едно животно. Дилофозавърът клечеше на задните си крака край реката и пиеше вода. Общо взето, приличаше на останалите хищни динозаври — имаше дебела опашка, мощни задни крайници и дълга шия. Тялото му беше с височина три метра и бе покрито с жълти и черни петна като на леопард.

Но главата направи най-силно впечатление на Тим. Между очите и носа минаваха два широки извити гребена, които се събираха в средата и образуваха над главата на динозавъра фигура с формата на буквата „V“. Гребените бяха изпъстрени с черни и червени ивици, които напомняха окраската на папагал или тукан^[1]. Животното издаде тих крясък, подобно на бухал.

— Красиви са — каза Лекс.

„Dilophosaurus — продължи гласът от лентата — е един от първите хищни динозаври. Учените смятаха, че челюстните му мускули са били твърде слаби, та той да убива плячката си, и че се е хранел главно с мърша. Сега обаче вече знаем, че тези динозаври са отровни.“

— Ей, страхотно — ухили се Тим.

Хората в колите пак чуха характерния крясък на дилофозавъра.

— Наистина ли са отровни, господин Реджис? — запита Лекс и се размърда неспокойно на седалката.

— Няма защо да се страхуваш — успокои я Ед Реджис.

— Все пак отровни ли са?

— Да, Лекс.

„Подобно на някои съвременни влечуги като ядозъбите гущери и гърмящата змия, дилофозавърът отделя един хематотоксин от жлези, намиращи се в устата му. Жертвата изпада в безсъзнание няколко минути след ухапването и динозавърът спокойно може да я изяде. Както виждате, той е красив, но смъртоносен екземпляр в нашия парк.“

Автомобилът направи завой и реката остана зад тях. Тим погледна назад с надеждата да зърне дилофозавъра за последен път. Беше поразително! Отровни динозаври! Прииска му се да спре колата, но всичко беше автоматизирано. Сигурен бе, че доктор Грант изпитва същото желание.

„Ако погледнете към хълма вляво, ще видите «Гигантите», нашия превъзходен ресторант три звезди. Главният готвач Ален Ришар идва от световноизвестния френски ресторант «Льо Боманиер». Резервация може да направите, ако наберете четворка от хотелската стая.“

Тим вдигна поглед към хълма, но не видя нищо.

— Има да чакаме — каза Ед Реджис. — Строителството на ресторанта ще започне едва през ноември.

„Следващата спирка от нашето праисторическо сафари ще бъде при тревопасните от групата на птицетазовите. Ако погледнете надясно, сигурно ще ги видите.“

Тим съгледа две животни, застанали неподвижно в сянката на голямо дърво. Трицератопси — с размерите и сивия цвят на слон и нападателната стойка на носорог. Над всяко око имаха по един извит рог, дълъг метър и половина, който малко приличаше на обърнат наопаки слонски зъб. Третият рог беше като на носорог и се намираше близо до носа им. Заострената муцуна също приличаше на муцуна на носорог.

„За разлика от другите динозаври — уточни гласът — Triceratops serratus има слабо зрение. Животните от този вид са късогледи като днешните носорози и се плашат от движещи се предмети. Ако бяха достатъчно близо, щяха да нападнат колата ни, стига да я видят! Но бъдете спокойни. Тук сме в пълна безопасност. Трицератопсите имат ветрилообразен гребен на врата. Тази така наречена яка е от твърда кост и е много здрава. Всяко животно тежи около седем тона. Въпреки страховития им външен вид те всъщност са доста кротки. Познават хората, които се грижат за тях, и им позволяват да ги галят. Особено обичат да ги чешат по гърба.“

— Защо не мърдат? — попита Лекс. Тя смъкна прозореца и извика: — Хей! Глупав динозавър! Размърдай се!

— Не дразни животните, Лекс — обади се Ед Реджис.

— Защо? Виж колко е глупав. Стои си там като картинка в книжка — възмути се Лекс.

„… добродушни животни от далечното минало — продължи гласът, — нямат нищо общо с динозавъра, който ще видим след малко. Най-прочутият хищник в историята на света — могъщият гущер тиранин, известен като Tyrannosaurus rex.“

— Страхотно, ще видим Tyrannosaurus rex — зарадва се Тим.

— Надявам се, че е по-интересен от тези мързеливци — каза Лекс и обърна гръб на трицератопсите.

Автомобилът с бръмчене се понесе напред.