Майкъл Крайтън
Джурасик парк (19)

Юрски парк

Тръгнаха по зелен тунел, чийто свод бе образуван от палмовите листа, и се насочиха към главната сграда за посетители. Обграждаше ги буйна и разнообразна растителност, засилваща усещането, че навлизат в един нов, праисторически тропически свят, оставяйки зад себе си онзи, с който бяха свикнали.

— Доста добре изглеждат — обърна се Ели към Грант.

— Да — съгласи се той. — Искам да ги разгледам отблизо. Искам да погледна стъпалата им отдолу, да видя ноктите им, да опипам кожата им, да разтворя челюстите им, да огледам зъбите им. Едва тогава ще бъда сигурен. Но си права, че изглеждат добре.

— Предполагам, че това донякъде променя вашата наука — обади се Малкълм.

— Това променя всичко — каза Грант и поклати глава.

Откакто преди сто и петдесет години в Европа бяха открити гигантски животински кости, изучаването на динозаврите всъщност се превърна в пример за прилагане на дедукцията в науката. Палеонтологията беше в основата си детективска дейност — търсиш доказателства в костите на изкопаемите и отпечатъците, оставени от отдавна измрели гиганти. Най-добри бяха палеонтолозите, които правеха най-находчивите умозаключения.

Всички важни спорове в палеонтологията се водеха по този начин, включително и острият диспут, в който Грант беше ключова фигура, на тема дали динозаврите са били топлокръвни животни.

Открай време учените класифицираха динозаврите като влечуги, студенокръвни животни, които получават необходимата за живота им топлина от околната среда. Бозайниците могат да обработват храната в организма си и така да повишават своята телесна температура, но влечугите нямат тази способност. Накрая група изследователи начело с Джон Острьом и Робърт Бакър от Йейл отсъдиха, че представата за мудните и студенокръвни динозаври не се покрива с данните, получени при разкопките. Те стигнаха до този извод по класическия дедуктивен метод, като се основаваха на няколко факта.

Първият от тях беше стойката. Гущерите и влечугите се движат, пълзейки, или със свити крака, като тялото им е съвсем близо до земята, за да поемат топлината й. Гущерите могат да се задържат на задните си крака най-много няколко секунди. Докато динозаврите са стояли изправени, а доста от тях дори са ходели на задните си крака. Сред съвременните животни изправената стойка се среща само при топлокръвните бозайници и птици. Затова стойката на динозаврите предполагаше, че са били топлокръвни.

После се заеха да проучат обмяната на веществата, като изчислиха какво налягане е необходимо, за да тласка кръвта по шестметровата шия на брахиозавъра, и заключиха, че за целта е необходимо наличието на четирикамерно сърце и гореща кръв.

След това изучиха следите, фосилизираните отпечатъци от стъпки, оставени в калта, и направиха извода, че динозаврите са бягали бързо като човека. Подобна активност предполагаше, че са топлокръвни. Бяха открити останки от динозаври отвъд Северния полярен кръг, в такива студени области, където животът на влечугите би бил невъзможен. А новите изследвания на груповото поведение, които се основаваха главно на работата на Грант, показваха, че динозаврите са водели сложен социален живот и са отглеждали малките си, нещо, което влечугите не правят. Морските костенурки изоставят яйцата си. Докато при динозаврите вероятно не е било така.

Спорът за топлокръвието на динозаврите продължи петнайсет години, след което се наложи представата, че динозаврите са били бързоподвижни и енергични животни. Този спор обаче предизвика дълготрайни вражди. Все още имаше колеги, които не разговаряха помежду си, когато се срещаха на конгреси.

Но това, че динозаврите могат да се размножават чрез клониране, означаваше внезапен прелом в работата на Грант. С палеонтологичното проучване на динозаврите беше свършено. Цялата тази дейност — музейните зали с гигантските скелети и групите ученици, които ги изпълват с глъчка, университетските лаборатории с костни екземпляри, изследователските разработки, научните списания — на всичко това щеше да се сложи край.

— Не ми изглеждате разстроен — отбеляза Малкълм.

— Това отдавна се обсъжда в нашите среди — поклати глава Грант. — Много хора допускаха, че ще се случи. Но не толкова скоро.

— Типично за човешкия род — засмя се Малкълм. — Всички знаят, че нещо предстои, ала не очакват да се сбъдне толкова скоро.

Докато вървяха по пътеката, вече не виждаха динозаврите, но чуваха тихите тръбни звуци в далечината.

— Само се питам — каза Грант — откъде са взели ДНК?

Грант знаеше, че в лабораториите в Бъркли, Токио и Лондон сериозно се обсъжда идеята за възстановяване на изчезнали животни, например на динозаври, стига да се намери нужната ДНК. Проблемът беше, че всички известни динозаври са фосили, а фосилизацията разрушава ДНК, като я замества с неорганична материя. Разбира се, ако някой динозавър се беше запазил в замразено състояние или в торфено блато, или е бил мумифициран в някоя пустиня, неговата ДНК би могла да се възстанови.

Никой досега обаче не бе открил замразен или мумифициран динозавър. Затова и възстановяването му чрез клониране беше невъзможно. Липсваше изходният материал. Цялата съвременна генетична технология беше безполезна. Все едно да разполагаш с копирна машина и да няма какво да размножаваш!

— Не може да се възстанови истински динозавър, защото не разполагаме с истинска динозаврова ДНК — каза Ели.

— Освен ако няма някакъв начин, за който не сме се сетили — уточни Грант.

— Например? — запита тя.

— Не зная — отвърна Грант.

Минаха отвъд една ограда и стигнаха до плувния басейн, чиито води се разливаха и образуваха миниатюрни водопади и няколко вирчета с декоративни скали. Наоколо бяха засадени огромни папрати.

— Не е ли чудесно! — възхити се Ед Реджис. — Тези растения наистина допринасят да се чувстваш в праисторическа атмосфера, особено когато е мъгливо. Това са истински юрски папрати, разбира се.

Ели спря да ги разгледа по-отблизо. Да, той беше прав. Това беше Serenna veriformans, растение, което често се срещаше във фосили отпреди повече от двеста милиона години, а сега го имаше само в блатистите местности в Бразилия и Колумбия. Само че онзи, който беше решил да посади този вид папрати край басейна, очевидно не е знаел, че спорите на veriformans съдържат смъртоносен бета-карболов алкалоид. Дори само да докоснеше красивите зелени листа, човек би се почувствал зле, а ако някое дете налапаше шепа от тях, почти със сигурност щеше да умре — отровата беше петдесет пъти по-силна от тази на олеандъра.

Хората се отнасят толкова наивно към растенията, помисли си Ели. Просто ги подбират заради външния им вид, както биха избрали картина, с която да украсят жилището си. И през ум не им минава, че растенията всъщност са живи организми, на които са присъщи всички жизнени функции — дишане, хранене, отделяне, размножаване… и самозащита.

Но Ели знаеше, че в историята на Земята растенията са се развивали при условията на същия естествен подбор, както и животните, а в известен смисъл и при по-жестока конкуренция. Отровата на Serenna veriformans беше само един пример за богатия химически арсенал, който растенията си бяха създали за своя защита. Някои разпръскват терпони^[1] и отравят почвата около себе си, за да държат на разстояние съперниците си. Други произвеждат алкалоиди, които ги правят неприятни на вкус за насекоми, хищници (и деца). Трети пък излъчват феромони^[2] и чрез тях общуват помежду си. Например когато тисолистната ела бъде нападната от бръмбари, тя произвежда противобръмбарна отрова. Всички дървета от същия вид, дори и онези в най-отдалечените части на гората започват да произвеждат същото вещество. Всъщност те реагират на предупредителен алело-химикал, отделян от нападнатите дървета.

Хората, които си въобразяват, че животът на Земята се състои от животни, движещи се на зеления фон на растенията, допускат сериозна грешка. Този зелен фон кипи от живот. Растенията покълват, движат се, извиват се и се обръщат, борейки се за слънчева светлина. При това са в непрекъснат контакт с животните — някои от тях отблъскват с кора и тръни, други тровят, а трети хранят, за да спомогнат собственото си размножаване, като разпръскват прашец и семена. Това е един сложен и динамичен процес, който винаги беше очаровал Ели, и тя знаеше, че повечето хора просто не го разбират.

Така или иначе, засаждането на смъртоносни папрати около басейна показваше, че хората, отговарящи за растителността в Юрския парк, не са достатъчно предпазливи.

— Не е ли прекрасно? — продължаваше Ед Реджис. — Точно пред нас се вижда Хижата за сафари.

Ели видя ефектна ниска сграда, чийто покрив представляваше поредица от стъклени пирамиди.

— Ще отседнете тук, докато трае престоят ви в Юрския парк — каза им Реджис.

Апартаментът на Грант беше в бежови тонове и с бамбукови мебели, по чиято зелена дамаска бяха щамповани мотиви от джунглата. Не беше съвсем готов. В шкафа имаше купчина дървен материал, а по пода се търкаляха парчета изолационна тръба. В ъгъла имаше телевизор, а върху него се виждаше картичка, на която пишеше:

Канал 2: Платото на хипсилофодонтите

Канал 3: Територията на трицератопсите

Канал 4: Блатото на зауроподите

Канал 5: Страната на хищните динозаври

Канал 6: Югът ма стегозаврите

Канал 7: Долината на велоцирапторите

Канал 8: Върхът на птерозаврите

Названията го подразниха с находчивостта си. Грант включи телевизора, но екранът само се освети, без да даде никакъв образ. Той го изключи, отиде в спалнята и хвърли куфара си на леглото. Точно над него имаше голям прозорец, над който се издигаше една от пирамидите. Създаваше се илюзията, че човек спи направо под звездите, все едно че се намира в прозрачна палатка. За жалост стъклото беше с дебели решетки, които хвърляха сенки по леглото.

Грант замислено ги огледа. Беше видял архитектурните планове на хижата, но не си спомняше по прозорците да имаше решетки. Изглежда, бяха прибавени по-късно, и то доста нескопосано. От външната страна на стъклото беше сложена черна стоманена рамка, към която бяха заварени металните пръчки.

Озадачен, Грант се върна във всекидневната. Прозорците й гледаха към плувния басейн.

— Между другото, тези папрати са отровни — каза Ели, когато влезе в апартамента му. — Не забелязваш ли нещо особено в обстановката, Алън?

— Направили са промени в проекта.

— Да, така изглежда. — Тя се разходи из стаята. — Прозорците са по-малки. Стъклата са заякчени със стоманена рамка. Вратите са облицовани със стомана. Защо са тези предпазни мерки! А видя ли оградата, когато влязохме?

Грант кимна. Хижата бе заобиколена с ограда от стоманени пръти, дебели почти три сантиметра. Оградата беше обвита с растителност и боядисана в черно, за да внуши ефекта на ковано желязо, но никакво разкрасяване не можеше да прикрие дебелината на метала, нито пък четириметровата й височина.

— Мисля, че и тази ограда я нямаше в първоначалния проект — каза Ели. — Изглежда, са превърнали хижата в крепост.

— Трябва непременно да попитаме защо — рече Грант и погледна часовника си. — Обиколката започва след двайсет минути.