Майкъл Крайтън
Джурасик парк (35)

Бунгалото

— Още кафе? — любезно запита Хамънд.

— Не, благодаря — отвърна Хенри Ву и се облегна на стола. — Не мога да хапна нищо повече.

Седяха в трапезарията в бунгалото на Хамънд, което се намираше в уединена част на парка недалеч от лабораториите. Ву трябваше да признае, че бунгалото, което Хамънд беше построил за себе си, е изискано и просторно, почти в японски стил. Вечерята също беше превъзходна, като се има предвид, че кухненският персонал все още беше малоброен.

Но нещо в поведението на Хамънд притесняваше Ву. Старецът се държеше различно от друг път… и тази разлика беше едва доловима. По време на вечерята Ву се бе опитал да определи в какво се състои тя. От една страна, Хамънд говореше несвързано, повтаряше се, разказваше стари истории. От друга, бе изнервен и изпадаше ту в необуздан гняв, ту в сълзлива сантименталност. Но всичко това можеше да се обясни с напредналата му възраст. В края на краищата Джон Хамънд беше почти на седемдесет и седем.

Но имаше и нещо друго. По някои въпроси непрекъснато увърташе. По други твърдо държеше на своето. И в крайна сметка упорито отказваше да обсъжда положението в парка.

Ву беше смаян от подозрението (все още не си позволяваше да мисли, че то е доказано), че динозаврите се размножават. След въпроса на Грант дали при създаването им е била включена ДНК на земноводни Ву реши да отиде в лабораторията и да провери компютърните данни за всички използвани отрязъци ДНК. Защото ако динозаврите наистина се размножаваха, всичко в парка подлежеше на съмнение — начинът на генетичното създаване на животните, системата за генетичен контрол, изобщо всичко. Под въпрос беше дори зависимостта на животните от лизина. А ако динозаврите наистина можеха да се размножават и да живеят сред съвременната природа…

Хенри Ву искаше час по-скоро да провери тези данни. Но Хамънд упорито настояваше да вечерят заедно.

— Непременно трябва да хапнеш от сладоледа, Хенри — каза Хамънд и бутна стола си от масата. — Мария прави превъзходен джинджифилов сладолед.

— Добре. — Ву се загледа в красивото момиче, което мълчаливо им сервираше. Проследи я с поглед, докато то излезе от стаята, после се обърна към единствения видеоекран, монтиран на стената. Той беше тъмен. — Екранът не работи — каза Ву.

— Нима? — Хамънд хвърли поглед към екрана. — Сигурно заради бурята. — Той посегна към телефона. — Ще се обадя на Джон в контролната зала.

Ву чу съскането и пукота по линията. Хамънд сви рамене и остави слушалката.

— И телефоните не са в ред — рече той. — Или може би Недри още прехвърля данни. Този уикенд има да оправя доста дефекти. Гений е в своята област, но към края трябваше доста да го притиснем, за да сме сигурни, че ще свърши всичко както трябва.

— Дали да не отскоча до контролната зала? — попита Ву.

— Не, не — спря го Хамънд. — Няма нужда. Ако има проблеми, все някак ще разберем. А, ето.

Мария се върна с две купички сладолед.

— Поне го опитай, Хенри — покани го Хамънд. — Направен е с пресен джинджифил от източната част на острова. Зная, че сладкото е слабост на старите хора, но все пак…

Ву послушно гребна една лъжичка. Навън проблесна светкавица и се чу оглушителна гръмотевица.

— Беше наблизо — каза Ву. — Дано децата не се уплашат от бурята.

— Ами, ще се уплашат! — рече Хамънд и опита от сладоледа. — И въпреки всичко, Хенри, не мога да се отърва от някои опасения във връзка с парка.

Дълбоко в себе си Ву изпита облекчение. Може би старецът все пак щеше да приеме фактите.

— Какви опасения?

— Както знаеш, Юрският парк е предназначен преди всичко за малки посетители. Всички деца по света обичат динозаврите и ще бъдат възхитени… просто възхитени… от нашия парк. Личицата им ще светят от радост, че най-после са видели тези чудесни животни. Но се боя… че няма да доживея този миг, Хенри. Няма да доживея да видя радостта по лицата им.

— Мисля, че съществуват и други проблеми — намръщено каза Ву.

— Но никой от тях не ме притеснява толкова — рече Хамънд. — Най-голямата ми грижа е, че няма да доживея да видя грейналите им от възторг лица. Този парк е истинска победа за нас. Ние осъществихме плановете си. Ако си спомняш, първоначалното ни намерение беше да използваме новите технологии на генното инженерство, за да направим пари. Много пари.

Ву знаеше, че Хамънд ще се впусне в една от любимите си речи. Той вдигна ръка.

— Всичко това ми е известно, Джон…

— Ако смяташ да създаваш биоинженерингова фирма, как ще постъпиш? Ще произвеждаш ли нещо, с което да помогнеш на човечеството в борбата с болестите? За Бога, не. Ужасна идея. Изключително глупав начин да се възползваш от новата технология. — Хамънд тъжно поклати глава. — И все пак сигурно си спомняш, че първите компании, занимаващи се с генно инженерство, като „Дженентек“ и „Ситъс“, насочиха усилията си именно към създаването на фармацевтични средства. Нови лекарства за човечеството. Наистина благородни подбуди. За жалост лекарствата се натъкват на всевъзможни препятствия. Само изследванията, които се правят в Управлението за разпространение на лекарствени средства, отнемат между пет и осем години, и то ако имаш късмет. Има и по-лош вариант — да ти попречат силите, които действат на пазара. Представи си, че си създал чудотворно лекарство срещу рак или инфаркт, какъвто беше случаят с „Дженентек“. Представи си, че поискаш цената за една доза да бъде хиляда-две хиляди долара. Може би си въобразяваш, че е твое право. В крайна сметка нали ти си изобретил лекарството, финансирал си целия процес на създаването му. Тогава би трябвало да имаш право сам да му определиш цената. Но смяташ ли, че правителството ще ти позволи да го сториш? Не, Хенри, то няма да допусне подобно нещо. Болните няма да плащат хиляда долара за една доза от така нужното им лекарство. Те няма да бъдат благодарни, напротив, ще бъдат възмутени. Червеният кръст също няма да плати. Ще каже, че е пладнешки обир. Поради всичко изброено дотук ще се натъкнеш на множество пречки. Ще отхвърлят молбата ти за патент. Ще закъснее разрешението за производство. Все нещо ще те принуди да мислиш по-реалистично и да намалиш цената на лекарството си. От гледна точка на бизнеса, да помагаш на човечеството се оказва много рисковано начинание. Лично аз никога не бих го правил.

Ву и преди беше чувал тези доводи. И знаеше, че Хамънд е прав. Някои от лекарствата, създадени по новите методи, наистина бяха претърпели провал заради необяснимото протакане и проблемите с патентите.

— Но виж колко различно стоят нещата — продължи Хамънд, — когато създаваш развлечения. Човек може да мине и без развлечения. Затова правителството няма право да се меси в работата ми. Ако поискам по пет хиляди долара на ден за разглеждането на моя парк, кой ще ме спре? В крайна сметка никой няма да идва тук насила. И вместо да бъде обявена за пладнешки обир, високата цена всъщност прави парка още по-привлекателен. Посещението в него се превръща в белег за високо обществено положение, а всички американци обичат това. Същото се отнася и за японците, а пък те разполагат с много повече пари.

Хамънд довърши сладоледа си и Мария безмълвно прибра купичката.

— Не е тукашна — поясни старецът. — Родена е в Хаити. Майка й е французойка. Така или иначе, Хенри, сигурно си спомняш, че насочихме моята фирма в тази област… преди всичко, за да бъдем застраховани срещу правителствена намеса. От намесата на всички правителства по света…

— Понеже стана дума за света…

— Вече подписахме договора да наемем един от големите Азорски острови, където ще построим европейския Юрски парк — усмихна се Хамънд. — А, както знаеш, отдавна се сдобихме с един остров близо до Гуам за японския Юрски парк. Строителството на другите два парка ще започне в началото на следващата година. След четири години всички ще бъдат завършени. Дотогава чистата годишна печалба ще надвишава десет милиарда долара, а приходите от реклама, телевизионни предавания и авторски права сигурно ще я удвоят. Не виждам смисъл да си губим времето и да създаваме домашни любимци. Доколкото разбрах, Лу Доджсън си е въобразил, че това влиза в плановете ни.

— Двайсет милиарда на година — тихо каза Ву и поклати глава.

— И то в най-лошия случай — уточни Хамънд и пак се усмихна. — Но няма смисъл отсега да говорим за това. Още сладолед, Хенри?

 

 

— Намери ли го? — почти изкрещя Арнолд, когато пазачът влезе в контролната зала.

— Не, господин Арнолд.

— Какво се мотаеш, намери го!

— Едва ли е в сградата, господин Арнолд.

— Тогава провери в хижата — каза Арнолд, — виж в помещенията на персонала, иди и до генератора, търси навсякъде, но го намери.

— Ами… — Пазачът се поколеба. — Господин Недри беше онзи дебелият, нали?

— Да — потвърди Арнолд. — Той е дебел. Дебел мухльо.

— Джими, дето охранява главното фоайе, каза, че видял дебелия да отива в гаража.

— В гаража ли? — Мълдун рязко се обърна. — Кога?

— Преди десетина-петнайсет минути.

— Божичко! — възкликна Мълдун.

 

 

Спирачките на джипа изскърцаха.

— Извинявайте! — каза Хардинг.

В светлината на фаровете Ели видя стадо апатозаври, които тромаво пресичаха пътя. Възрастните бяха шест. Всеки беше колкото къща. С тях вървеше и малък апатозавър, който бе колкото едър кон. Животните се движеха бавно и тихо, без изобщо да поглеждат към джипа и към светещите фарове. Малкият спря за малко да пие вода от една локва, после продължи с останалите.

Ако пътя им пресичаха стадо слонове, те щяха да се стреснат от пристигането на колата, щяха да ревнат и да наобиколят малкото, за да го защитят. Но тези животни, изглежда, не изпитваха страх.

— Нима не ни виждат? — учуди се Ели.

— Всъщност не — отвърна Хардинг. — Е, в буквалния смисъл на думата ни виждат, но ние не означаваме нищо за тях. Много рядко излизаме с колите нощем и на тях им липсва опит. Сега сме просто един странен миризлив предмет в техния свят. Не ги заплашваме с нищо и затова не се интересуват от нас. Понякога ми се случва да изляза през нощта, за да прегледам някое болно животно, а на връщане тези приятели са ме държали с часове на пътя.

— Как постъпвате в такива случаи?

— Пускам запис на рев на тиранозавър — ухили се Хардинг. — Това ги кара да се размърдат. Не че особено ги е страх от тиранозаврите. Апатозаврите са толкова грамадни, че едва ли някой може да им излезе насреща. Ще строшат врата на тиранозавъра с едно замахване на опашката. И го знаят. Тиранозавърът също.

— Значи ни виждат. Ами ако слезем от колата…

— Вероятно няма да реагират — сви рамене Хардинг. — Динозаврите имат остро зрение, но зрителната им система, общо взето, е като тази на земноводните — реагира на движение. Те почти не виждат неподвижни предмети.

Животните продължиха пътя си. Мократа им от дъжда кожа лъщеше на светлината от фаровете. Хардинг включи джипа на скорост.

— Вече можем да продължим — каза той.

 

 

— Подозирам, че след време и върху вашия парк ще бъде оказан натиск, както върху лекарствата на „Дженентек“ — обади се Ву.

Двамата с Хамънд се бяха преместили във всекидневната и наблюдаваха дъжда, който шибаше стъклата на големите прозорци.

— Не виждам как — възрази Хамънд.

— Може би учените ще поискат да ограничат дейността ви. Или дори да я прекратят.

— Няма начин да го направят — каза Хамънд и се закани с пръст на Ву. — Знаеш ли защо учените ще се опитат да го направят? Естествено, защото искат да се занимават с изследователска дейност. Това е единственото, което ги интересува. Пет пари не дават дали от нея има полза. Или дали тя допринася за развитието на науката. На тях им дай да изследват. Е, този път ги очаква изненада.

— Нямах предвид това — вметна Ву.

— Сигурен съм, че за учените ще бъде много интересно да изследват нашите животни — въздъхна Хамънд. — В нашия случай обаче животните просто са прекалено скъпи, за да се използват за изследвания. Технологията ни е чудесна, Хенри, но освен това е безбожно скъпа. Човек може да си я позволи само ако тя служи за целите на забавлението. — Хамънд сви рамене. — Така си е.

— Но ако някой се опита да забрани…

— По дяволите, Хенри, преценявай нещата реалистично — избухна Хамънд. — Това тук не са Щатите. Дори не е Коста Рика. Това е моят остров. Той ми принадлежи. И нищо не е в състояние да ми попречи да открия Юрски парк за всички деца по света. — Той се изкиска. — Или поне за богатите. Ще бъдат очаровани, помни ми думата.

 

 

Ели Сатлър се взираше през прозореца от задната седалка на джипа. От двайсет минути се движеха през окъпаната от дъжда джунгла, но не бяха видели нищо освен апатозаврите, пресекли пътя им.

— Сега сме близо до реката — обясни Хардинг. — Намира се някъде вляво от нас.

След миг рязко натисна спирачките. Колата леко занесе и спря пред стадо дребни зелени животни.

— Тази вечер имате късмет — каза Хардинг. — Това са компита.

Прокомпсогнатуси. Ели съжали, че Грант не е тук, за да ги види. Това бе животното, чиято рентгенова снимка видяха на факса в Монтана. Дребните тъмнозелени прокомпсогнатуси притичаха през пътя, после клекнаха на задните си крака да разгледат джипа и с тихо цвърчене изчезнаха в нощта.

— Странно — учуди се Хардинг. — Накъде ли са се запътили? Обикновено компитата не излизат през нощта. Качват се на някое дърво и чакат да съмне.

— Тогава къде са тръгнали? — попита Ели.

— Нямам понятие. Подобно на мишеловите, компитата се хранят с мърша. Имат изключително силно обоняние и от километри надушват умиращо животно.

— Значи са тръгнали към някое умиращо животно?

— Може и вече да е мъртво.

— Дали да не ги последваме? — предложи Ели.

— И на мен ми е интересно — каза Хардинг. — Да, защо не. Я да видим накъде са се запътили.

Той обърна колата и я насочи по следите на компитата.