Майкъл Крайтън
Джурасик парк (24)

Контролът

Грант с раздразнение огледа компютърните екрани в затъмнената контролна зала. Не обичаше компютрите. Знаеше, че изглежда старомоден и назадничав като изследовател, но не го беше грижа. Някои от студентите, които работеха с него, притежаваха истински нюх за компютри, някаква интуиция. Грант нямаше това качество. Според него компютрите бяха чужди озадачаващи машини. Дори принципните различия между операционна система и приложно програмно осигуряване го объркваха и обезсърчаваха и той се чувстваше буквално изгубен в някаква непозната материя, която нямаше и надежда да разбере. Забеляза обаче, че Дженаро е съвсем спокоен, а Малкълм, изглежда, се чувства в свои води. Той леко сумтеше като хрътка, надушила пресни следи.

— Значи се интересувате от контролните механизми — обърна се към тях Джон Арнолд в контролната зала. Главният инженер беше слаб припрян мъж на четирийсет и пет години, който пушеше цигара от цигара. Огледа посетителите с присвити очи. — Имаме невероятни контролни механизми — каза Арнолд и запали нова цигара.

— Например? — запита Дженаро.

— Ами например можем да следим движението на животните. — Арнолд натисна един клавиш на пулта за управление пред себе си и на отвесната стъклена карта просветнаха сини начупени линии. — Това е нашият млад тиранозавър рекс. Малкият рекс. Линиите показват движението му из парка през последните двайсет и четири часа. — Арнолд пак натисна клавиша. — Ето откъде е минал предишното денонощие. — И пак го натисна. — И по-предишното.

Линиите по картата образуваха гъста плетеница, като детска драсканица. Само че драскулките бяха съсредоточени в една зона на картата близо до североизточния край на лагуната.

— След време добиваме представа в какви граници се движи — каза Арнолд. — Още е малък, затова не се отдалечава от водата. Освен това не смее да припари до възрастния рекс. Ако съпоставим следите на големия и малкия рекс, ще видим, че пътищата им никога не се пресичат.

— А къде е сега големият рекс? — запита Дженаро.

Арнолд натисна друг клавиш. Картата се изчисти и в зоната северозападно от лагуната се появи светла точица с кодов номер.

— Ето го — каза Арнолд.

— А малкият рекс?

— Добре де, ще ви покажа всички животни в парка — рече Арнолд. Върху картата като на коледна елха започнаха да проблясват десетки светли точици с кодови номера. — Това са местоположенията на всичките двеста трийсет и осем животни в тази минута.

— С каква точност?

— Около метър и половина. — Арнолд дръпна от цигарата си. — Ще ви го обясня по друг начин: ако тръгнете из парка с кола, ще намерите животните точно там, където са показани на картата.

— На колко време се актуализират данните?

— На трийсет секунди.

— Доста впечатляващо — каза Дженаро. — И как го постигате?

— Поставили сме сензори, следящи движението на животните из целия парк — поясни Арнолд. — Повечето са директно свързани, а някои предават данните с радиотелеметър. Разбира се, сензорите не могат да определят вида на животното, но получаваме директен образ на видеоекрани. Дори и когато не наблюдаваме видеоекраните, компютърът го прави вместо нас.

— А компютърът не допуска ли понякога грешки?

— Само при новородените. Случва се да ги обърка, защото изображенията им са много дребни. Но това не ни притеснява. Бебетата почти винаги са при стадата възрастни животни. Пък и използваме още един метод на преброяване.

— Какъв?

— На всеки петнайсет минути компютърът преброява животните по видове — каза Арнолд. — Ето така.

ОБЩ БРОЙ НА ЖИВОТНИТЕ — 238

Вид	Очакван брой	Действителен брой	Вариант
Тиранозаври	2	2	4.1
Маязаври	21	21	3.3
Стегозаври	4	4	3.9
Трицератопси	8	8	3.1
Прокомпсогнатуси	49	49	3.9
Отниелии	16	16	3.1
Велоцираптори	8	8	3.0
Апатозаври	17	17	3.1
Хадрозаври	11.	11	3.1
Дилофозаври	7	7	4.3
Птерозаври	6	6	4.3
Хипсилофодонти	33	33	2.9
Еуоплоцефали	16	16	4.0
Стиракозаври	18	18	3.9
Микроцератопси	22	22	4.1
Общо	238	238

— Това, което виждате тук — поясни Арнолд, — е един съвсем независим преброителен метод. Той не се основава на данните от проследяването на животните. Подходът е съвсем нов. Важното е, че компютърът не може да сгреши, тъй като съпоставя данни, получени по два различни начина. Ако някое животно липсва, ще разберем най-късно след пет минути.

— Ясно — каза Малкълм. — А това някога изпробвано ли е?

— В известен смисъл — уточни Арнолд. — Имаше няколко смъртни случая сред животните. Една от отниелиите се заклещи в клоните на дърво и се задуши. Един от стегозаврите умря от чревно заболяване, от което страдат всичките. Един от хипсилофодонтите падна и си счупи врата. При всеки случай, щом животното престанеше да се движи, цифрите при преброяването се променяха и компютърът даваше сигнал за тревога.

— В рамките на пет минути.

— Да.

— А какво означава най-дясната колона? — попита Грант.

— Вариантът на животните. Най-нови са вариантите 4.1 или 4.3. Възнамеряваме скоро да преминем към вариант 4.4.

— Варианти на програмни продукти? Нещо като софтуер? Нови версии?

— Ами да — потвърди Арнолд. — В известен смисъл прилича на софтуер. Когато откриваме дефекти в нишката на ДНК, лабораториите на доктор Ву трябва да изработят нови версии.

Мисълта, че динозаврите са номерирани като софтуер, че подлежат на актуализиране и преработка, тревожеше Грант. Не можеше да обясни защо се чувства така — това беше ново за него, — но усещаше някакво инстинктивно безпокойство. В края на краищата това бяха живи същества… Изглежда, Арнолд беше забелязал израза на лицето му, защото каза:

— Вижте, доктор Грант, няма смисъл толкова да се палите по тези животни. Не забравяйте, че те са произведени по изкуствен път. Създадени са от човека. Понякога се случва да показват дефекти. Затова, след като ги открием, се налага лабораториите на доктор Ву да създадат нов вариант. А и трябва много внимателно да следим какви варианти имаме в парка.

— Да, да, разбира се — нетърпеливо го прекъсна Малкълм. — Но нека се върнем на въпроса с преброяването. Доколкото схванах, всички преброявания се основават на данните от сензорите за движение, нали?

— Да.

— И такива сензори има навсякъде из парка.

— Те покриват деветдесет и две на сто от територията му — поясни Арнолд. — Има много малко места, на които не можем да ги монтираме. Например по реката в джунглата, защото движението на водата и конвекцията, която се получава на повърхността, повреждат сензорите. Но почти навсякъде другаде има сензори. Ако компютърът проследи животно, което отива в непокрита със сензори зона, той го запомня и чака животното отново да се появи. Ако това не стане, дава сигнал за тревога.

— Добре тогава — каза Малкълм. — Показвате ми четирийсет и девет прокомпсогнатуса. Да допуснем, аз се съмнявам, че всички те принадлежат към този вид. Как ще ми докажете, че не съм прав?

— По два начина — рече Арнолд. — Най-напред мога да проследя движението на всеки индивид и да го сравня с останалите предполагаеми компита. Компитата са социални животни, движат се на групи. Така че всеки един от тях трябва да се намира или в група А, или в група Б.

— Да, но…

— Другият начин е пряка визуална проверка — каза Арнолд.

Той натисна няколко клавиша и на един от мониторите започнаха бързо да се редуват изображения на прокомпсогнатуси с номера от 1 до 49.

— Този екран показва…

— Как изглеждат животните в момента. Заснети са през последните пет минути.

— Значи ако искате, можете да видите всички животни в парка?

— Да. Мога да направя визуален преглед на всички животни винаги когато поискам.

— А какво ще кажете за предпазните мерки? — намеси се Дженаро. — Могат ли животните да излязат от загражденията?

— В никакъв случай — увери го Арнолд. — Това са скъпи животни, господин Дженаро. Пазим ги много добре. Поддържаме множество бариери. Първо, рововете с вода. — Той натисна един клавиш и на картата просветна мрежа от оранжеви линии. — Тези ровове винаги са пълни с вода, дълбока най-малко четири метра. За по-големите животни рововете са с дълбочина десет метра. После има огради, по които тече ток. — Този път на картата се появиха яркочервени линии. — По целия остров има огради, високи четири метра, с обща дължина осемдесет километра. Освен това самият остров е ограден с трийсет и пет километрова ограда. Напрежението по оградите в парка е десет хиляди волта. Животните бързо се научават да не се приближават до тях.

— И все пак, ако някое се измъкне? — запита Дженаро.

Арнолд изсумтя и угаси цигарата си.

— Въпросът ми е чисто хипотетичен — каза Дженаро. — Да допуснем, че се случи.

— Ще излезем и ще върнем животното обратно зад оградата — отвърна Мълдун, след като се окашля. — Има много начини да го направим — револвери с шокови стрели, електрически капани, упойващи средства. Всички те не са смъртоносни, защото, както каза господин Арнолд, животните са скъпи.

— Ами ако някое напусне острова? — попита Дженаро.

— Ще умре след по-малко от двайсет и четири часа — каза Арнолд. — Тези животни са продукт на генното инженерство. Неспособни са да оцелеят в действителния свят.

— А какво ще кажете за самата система за контрол? — попита Дженаро. — Може ли някой да я повреди?

— Системата е напълно осигурена — поклати глава Арнолд. — Компютърът е изцяло независим. Има независимо захранване и независимо резервно захранване. Системата няма контакти с външния свят, затова не може да бъде повлияна от разстояние чрез модем. Компютърната система е сигурна.

Настъпи мълчание. Арнолд дръпна от цигарата си.

— Страхотна система — каза той. — Страхотно добра.

— Тогава би трябвало — вметна Малкълм — да нямате никакви проблеми, щом системата ви работи толкова добре.

— Тук непрекъснато имаме проблеми — рече Арнолд и го изгледа накриво. — Но те нямат връзка с нито едно от нещата, за които вие се притеснявате. Доколкото разбрах, тревожите се, че животните ще избягат, ще се доберат до сушата и ще обърнат всичко с главата надолу. Ние изобщо не се безпокоим за това. За нас тези животни са крехки и чувствителни. След шейсет и пет милиона години са възкръснали в един свят, много различен от онзи, който са напуснали и към който са били приспособени. Ужасно ни е трудно да се грижим за тях. Вие, разбира се, знаете, че хората стотици години са държали бозайници и влечуги в зоологически градини. Ето защо имаме доста добра представа как да се грижим за слонове или крокодили. Но никой никога не се е опитвал да се грижи за динозавър. Това са нови животни. Просто нямаме информация. Най-голямата ни грижа са болестите на нашите животни.

— Болести ли? — каза Дженаро, внезапно обезпокоен. — Има ли начин някой от посетителите да се разболее?

— Някога да сте хващали настинка от алигатора в зоопарка, господин Дженаро? — пак изсумтя Арнолд. — Зоологическите градини нямат такъв проблем. Нито пък ние. Притесняваме се животните да не умрат от собствените си болести или да не заразят останалите животни. Но имаме програми, които контролират и тези процеси. Искате ли да видите здравния картон на големия рекс, данните за имунизацията, сведенията за състоянието на зъбите му? Трябва да видите как ветеринарите почистват огромните му зъби, за да не страда от кариес…

— Сега не е моментът — рече Дженаро. — А какво ще кажете за механичните системи?

— Имате предвид превозните средства за разходка ли? — попита Арнолд.

„Разходки?“, сепна се Грант.

— Още не са готови — обясни Арнолд. — Засега сме изготвили маршрут по реката в джунглата, където лодките ще се движат по трасе, очертано под водата. Замислили сме и разходка до хижата край птичарника, но никой маршрут не е в експлоатация. Паркът ще бъде открит с основната обиколка, която включва разглеждане на всички видове динозаври — това, което вие ще направите след няколко минути. Другите разходки са предвидени в маршрут номер шест и ще бъдат провеждани година след откриването.

— Почакайте малко — намеси се Грант. — Значи смятате да организирате разходки като в увеселителен парк?

— Зоопаркът е голям. Предвиждаме обиколки в различни части и ги наричаме разходки. Това е всичко — обясни Арнолд.

Грант се намръщи. Отново усети предишната си тревога. Не му харесваше мисълта динозаврите да бъдат използвани в увеселителен парк. Малкълм продължаваше с въпросите си.

— Значи можете да управлявате целия парк от тази контролна зала?

— Да — потвърди Арнолд. — Мога да го управлявам и с една ръка, ако се наложи. Всички процеси са автоматизирани. Компютърът сам следи движенията на животните, храни ги и пълни коритата с вода в продължение на две денонощия, без надзор.

— Това ли е системата, проектирана от господин Недри? — запита Малкълм.

Недри работеше на терминал в другия край на залата и дъвчеше бонбони.

— Да — отвърна Недри, без да вдига поглед от клавиатурата.

— Системата е страхотна — с гордост каза Арнолд.

— Точно така — разсеяно вметна Недри. — Само трябва да отстраня някой и друг дефект.

— А сега, както виждам, обиколката вече започва — рече Арнолд. — Така че, ако нямате други въпроси…

— Само един — обади се Малкълм. — Един чисто теоретичен въпрос. Показахте ни, че можеше да проследите движението на прокомпсогнатусите и можете да ни покажете всеки един от тях. А можете ли да ни представите някакви групови данни за всички тях? Например да измерите някои характеристики. Ако искам да зная ръста или теглото им, или…

Арнолд натисна няколко клавиша. На екрана се появи ново изображение.

— Можем да го извършим много бързо — каза Арнолд. — Компютърът снема данните за размерите, докато разчита видеоинформацията, и затова може да я транслира веднага. Виждате, че тук имаме едно нормално разпределение на Поасон при популацията на животните. То показва, че повечето животни са групирани около една средна стойност, а само малък брой в краищата на кривата са или по-големи, или по-дребни от средното равнище.

— Човек би очаквал да види точно такава графика — рече Малкълм.

— Да. Всяка здрава биологична популация показва подобно разпределение. А сега — продължи Арнолд и запали нова цигара, — има ли други въпроси?

— Не — отвърна Малкълм. — Разбрах всичко, което исках да зная.

— Системата ми се струва доста добра — каза Дженаро на излизане от залата. — Не виждам как някое животно ще напусне острова.

— Не виждате ли? — попита Малкълм. — Аз пък си мислех, че е съвсем очевидно.

— Почакайте, нима смятате, че има избягали животни? — учуди се Дженаро.

— Знам, че има.

— Но как? Нали сам видяхте? — каза Дженаро. — Могат да броят всички животни. Могат да видят всички животни. Знаят къде е всяко животно по всяко време. Как е възможно някое да избяга?

— Но то е съвсем очевидно — усмихна се Малкълм. — Въпросът е какво приемате за дадено.

— За дадено — повтори намръщен Дженаро.

— Да — каза Малкълм. — Вижте сега, главното събитие в Юрския парк е опитът на учени и лаборанти да създадат един нов и цялостен биологичен свят. А учените в контролната зала очакват да видят един естествен свят. Като на диаграмата, която току-що ни показаха. Но ако човек се замисли само за миг, ще разбере, че такова хубаво и нормално разпределение е ужасно тревожно на острова.

— Така ли?

— Ами да. Въз основа на онова, което одеве ни каза доктор Ву, не би трябвало да видим диаграма на популацията, подобна на тази.

— И защо? — попита Дженаро.

— Защото това е диаграма на нормална биологична популация. А Юрският парк представлява точно обратното. Юрският парк не е действителният свят. Той е замислен като регулиран свят, който само наподобява истинския. В този смисъл е истински увеселителен парк и доста прилича на японските симетрично подредени градини. Ако щете, това означава природата да бъде фалшифицирана така, че да изглежда по-истинска от истинската природа.

— Боя се, че не ви разбирам — каза раздразнено Дженаро.

— Сигурен съм, че всичко ще стане ясно по време на обиколката — рече Малкълм.