Майкъл Крайтън
Джурасик парк (31)

Местата за гнездене

Небето все повече притъмняваше. В далечината проехтя гръмотевица. Грант и останалите от групата се взираха в екрана на таблото, облегнати на вратите на джипа.

— Места за гнездене ли? — не повярва Ву.

— Гнезда — уточни Грант. — Ако приемем, че средният брой на яйцата в едно люпило е между осем и дванайсет, тогава данните показват, че компитата имат две гнезда, рапторите — също две гнезда, а отниелиите, хипсилофодонтите и маязаврите — по едно гнездо.

— Къде се намират тези гнезда?

— Трябва да ги намерим — рече Грант. — Динозаврите правят гнездата си на уединени места.

— Но защо едрите животни са толкова малко? — чудеше се Ву. — Ако съществува гнездо на маязаври с осем до дванайсет яйца, би трябвало да има осем или дванайсет новородени маязаври. Не само един.

— Така е — съгласи се Грант. — Само че рапторите и компитата се разхождат свободно из парка и вероятно се хранят с яйцата на по-големите животни… а може би изяждат и новоизлюпените.

— Но ние никога не сме виждали такова нещо — възрази Арнолд по радиото.

— Рапторите са нощни животни — поясни Грант. — Някой от вас наблюдава ли парка нощем?

Последва дълго мълчание.

— Така си и знаех — каза Грант.

— И все пак няма логика — рече Ву. — Петдесетте допълнителни животни не могат да се изхранят само с две гнезда яйца.

— Не могат — съгласи се Грант. — Предполагам, че ядат и нещо друго. Вероятно дребни гризачи. Плъхове и мишки.

Отсреща пак замълчаха.

— Ще ви кажа как е било — продължи Грант. — Когато сте дошли на острова, плъховете са ви създавали главоболия. Но с течение на времето проблемът се е решил от само себе си.

— Да. Така е…

— И не ви е минавало през ум да потърсите причината.

— Просто предположихме… — започна Арнолд.

— Вижте какво — прекъсна го Ву, — все пак налице е фактът, че всички животни са женски. Няма как да се размножават.

Грант също беше мислил по въпроса. Наскоро беше чул за едно любопитно западногерманско изследване, в което според него се криеше отговорът на загадката.

— Когато сте изработвали веригата на динозавровата ДНК, сте използвали различни отрязъци, нали? — попита Грант.

— Да — потвърди Ву.

— А за да направите цялата верига, не ви ли се е налагало да включите и фрагменти от ДНК на други видове?

— Понякога да — каза Ву. — Това беше единственият начин да се справим. Понякога включвахме птича ДНК от различни видове птици, а понякога и ДНК на влечуги.

— А случайно да сте използвали ДНК на земноводни? По-конкретно, включвали ли сте във веригата жабешка ДНК?

— Възможно е. Трябва да проверя.

— Проверете — подкани Грант. — Така сигурно ще си отговорите на въпроса.

— Жабешка ДНК ли? — учуди се Малкълм. — Защо пък жабешка?

— Слушайте — нетърпеливо го прекъсна Дженаро, — всичко това е много интересно, но забравяме главния въпрос: има ли животни, които са избягали от острова?

— Не можем да разберем от данните, с които разполагаме — отвърна Грант.

— Тогава как ще си отговорим на въпроса?

— Сещам се само за един начин — каза Грант. — Трябва да открием всички динозаврови гнезда, да ги проучим и да преброим парчетата от черупки, които намерим в тях. Така ще определим броя на излюпените животни. Тогава ще видим дали някое не липсва.

— Но няма да разберем дали липсващите животни са убити, дали са умрели от естествена смърт, или пък са напуснали острова — възрази Малкълм.

— Няма — съгласи се Грант. — Но все отнякъде трябва да започнем. Освен това ще получим още информация, ако внимателно разгледаме диаграмите с данни за популацията.

— Как ще намерим гнездата?

— Всъщност компютърът може да ни помогне да ги открием — каза Грант.

— Може ли вече да си ходим? — запита Лекс. — Гладна съм.

— Добре, тръгваме — рече Грант и й се усмихна. — Беше много търпелива.

— Ще хапнем след около двайсет минути — каза Ед Реджис и се отправи към двата автомобила.

— Смятам да остана още малко — обади се Ели — и да снимам стегозавъра с апарата на доктор Хардинг. До утре мехурчетата в устата му ще изчезнат.

— Искам да се върна — каза Грант. — Ще отида с децата.

— Аз също — рече Малкълм.

— Аз пък мисля да поостана — намеси се Дженаро. — Ще се върна с джипа заедно с доктор Сатлър и доктор Хардинг.

— Добре. Да тръгваме.

Малкълм и Грант се запътиха към колите.

— Как мислите, защо остава нашият адвокат? — запита Малкълм.

— Сигурно заради доктор Сатлър — сви рамене Грант.

— Наистина ли? Значи заради късите панталони?

— Не е за пръв път — отвърна Грант.

— Сега ще се кача в първата кола при доктор Грант — обади се Тим, когато стигнаха при автомобилите.

— За съжаление ние с доктор Грант трябва да поговорим — рече Малкълм.

— Само ще седя и ще слушам. Изобщо няма да се обаждам — помоли Тим.

— Разговорът ни е поверителен — обясни Малкълм.

— Слушай, Тим — намеси се Ед Реджис, — остави ги да се качат в задната кола, а ние ще идем в предната и ти ще си сложиш очилата за нощно виждане. Нали никога не си гледал с такива очила? Имат много чувствителни детектори за инфрачервени лъчи, с които виждаш в тъмното.

— Хубаво — съгласи се Тим и тръгна към първата кола.

— Хей! — провикна се Лекс. — И аз искам да гледам с очилата.

— Няма — каза Тим.

— Не е честно! Не е честно! Все ти се нареждаш, Тими!

Ед Реджис се загледа след тях и се обърна към Грант:

— Вече ми е ясно как ще пътуваме на връщане.

Грант и Малкълм се качиха във втория автомобил. Няколко едри капки опръскаха предното стъкло.

— Да тръгваме — подкани Реджис. — Вече и аз започнах да огладнявам. Но преди вечеря ще пийна едно хубаво бананово дайкири. Какво ще кажете? Няма да ни дойде зле, а? — Той чукна по предния капак на колата. — Ще се видим в лагера — сбогува се Реджис, изтича до предната кола и се вмъкна в нея.

На контролното табло светна червена лампичка и автомобилите потеглиха с тихо бръмчене.

 

 

Докато се връщаха през смрачаващия се парк, Малкълм изглеждаше странно унил.

— Би трябвало да сте удовлетворен — обади се Грант. — Теорията ви се оказа вярна.

— Всъщност малко ме е страх. Подозирам, че навлизаме в много опасен етап.

— Защо?

— Просто интуиция.

— Нима математиците вярват в интуицията?

— Стопроцентово. Интуицията е много важно нещо. Всъщност си мислех за фракталите — каза Малкълм. — Знаете ли какво е фрактал?

— Не — поклати глава Грант.

— Геометрия, свързана с един човек на име Манделброт. За разлика от обикновената Евклидова геометрия, която всички учим в училище — правоъгълници, кубове и сфери, — фракталната геометрия описва действителни предмети от реалния свят. Планините и облаците са фрактални форми. Така че фракталите вероятно са свързани с действителността. По някакъв начин. И така, Манделброт открил със своята геометрия нещо забележително. Установил, че всички предмети поразително си приличат, само мащабите им са различни.

— Различни мащаби ли? — не разбра Грант.

— Например — продължи Малкълм, — ако гледате планината отдалеч, тя има определена назъбена форма. Щом се приближите и разгледате само един връх, който е част от планината, ще видите, че той има същата форма като нея. Всъщност можете да извървите целия път надолу по скалата и да вземете едно мъничко парченце скала. Ако го разгледате под микроскоп, то ще има същата фрактална форма като голямата планина.

— Не проумявам защо това ви притеснява — каза Грант и се прозя.

От вулканичните изпарения въздухът миришеше на сяра. Приближаваха към онази част на пътя, откъдето се виждаха плажът и океанът.

— Това е цял светоглед — каза Малкълм. — Манделброт съзира такива подобия навсякъде. Тази прилика съществува и между събитията.

— Събитията ли?

— Да вземем цените на памука — поясни Малкълм. — За цените на памука има точни сведения още отпреди сто години. Ако разгледате колебанията в цените на памука, ще видите, че диаграмата, която отразява колебанието им за един ден, в общи линии прилича на диаграмата за една седмица, която като цяло прилича на диаграмата за една година или пък за десет години. И така е не само при цените. Един ден прилича на целия живот. Човек започва да прави нещо, но се оказва, че резултатът е съвсем различен от очаквания. Смята да отиде някъде и никога не стига… И в края на живота си вижда, че цялото му съществуване е било подчинено на случайността. Целият му живот има същата форма като един-единствен ден от него.

— Това е един от начините да се тълкува действителността — каза Грант.

— Не — възрази Малкълм. — Това е единственият начин на тълкуване на нещата. Или поне единственият, който ни приближава до действителността. Разбирате ли, фракталната идея за еднаквост носи в себе си елемент на повторяемост, все едно се връщаш там, откъдето си тръгнал, което означава, че събитията са непредсказуеми. Че могат да се променят внезапно, изневиделица.

— Добре…

— Но ние се утешаваме с мисълта, че внезапната промяна е нещо, което се случва извън нормалния ход на нещата, че тя е нещо непредвидено като автомобилните катастрофи или нещо, което не зависи от нас като смъртоносните болести. Ние не възприемаме внезапната, крайна, необяснима промяна като част от самото съществуване. И все пак е точно така. А теорията на хаоса учи, че правата линейна зависимост, която сме свикнали да приемаме за даденост във всички области, от физиката до художествената проза, просто не съществува. Линейността е измислен начин да се представя света. Истинският живот не е поредица от взаимно свързани събития, които се случват едно след друго, като мъниста, нанизани на гердан. Животът всъщност представлява поредица от сблъсъци, при които едно събитие може да промени следващите по съвсем непредвидим, дори унищожителен начин. — Малкълм се облегна, загледан в автомобила на няколко метра пред тях. — Това е дълбока истина за устройството на нашата Вселена, но поради някаква причина ние упорито я пренебрегваме.

В този момент колите рязко спряха.

— Какво става? — запита Грант.

Забелязаха, че децата в предната кора сочат към океана. Под снижаващите се облаци Грант видя, че тъмният силует на кораба, който снабдяваше острова, се отдалечава към Пунтаренас.

— Защо спряхме? — попита Малкълм.

Грант включи радиостанцията и чу развълнувания глас на момиченцето:

— Гледай, Тими! Виждаш ли, ей там!

Малкълм присви очи и се обърна към океана.

— За кораба ли говорят?

— Очевидно.

Ед Реджис изскочи от предната кола и тичешком се отправи към тях.

— Съжалявам — каза той, — но децата са много развълнувани. Има ли бинокъл във вашата кола?

— За какво ви е?

— Момиченцето казва, че вижда нещо на кораба. Някакво животно — обясни Реджис.

Грант грабна бинокъла, подпря лакти на прозореца на колата и внимателно огледа товарния кораб. Беше толкова тъмно, че виждаше само силуета му. Докато се взираше напрегнато, на кораба запалиха светлините, които разпръснаха тъмновиолетовия здрач.

— Виждате ли нещо? — попита Реджис.

— Не — отвърна Грант.

— Те са по-ниско — обади се Лекс по радиото. — Погледнете по-надолу.

Грант наведе бинокъла и огледа корпуса на кораба точно над ватерлинията. Плавателният съд беше широк и по цялата му дължина минаваше ръб, който предпазваше палубата от пръски. Но вече беше доста тъмно и Грант едва различаваше подробностите.

— Не, не виждам…

— Но аз ги виждам — нетърпеливо каза Лекс. — В задната част. Огледайте задната част!

— Как изобщо вижда нещо на тази светлина? — учуди се Малкълм.

— Децата виждат — рече Грант. — Притежават острота на зрението, която ние отдавна сме загубили.

Той насочи бинокъла към кърмата, като го местеше съвсем бавно, и внезапно забеляза животните. Подскачаха и се стрелкаха между тъмните очертания на съоръженията по кърмата. Видя ги съвсем за кратко, но дори и при тази слаба светлина успя да забележи, че стоят на задни крака, високи са около шейсет сантиметра и се подпират на силните си опашки.

— Сега виждате ли ги? — запита Лекс.

— Да.

— Какви са тези животни?

— Раптори — отвърна Грант. — Поне два. Може би и повече. Още са малки.

— Божичко! — възкликна Реджис. — Корабът отива на сушата.

— Без паника! — сви рамене Малкълм. — Обадете се в контролната зала и ги накарайте да върнат кораба.

Реджис се пресегна през прозореца и грабна радиостанцията от таблото. Чуха само съскане и тракането на бутоните, докато той бързо сменяше каналите.

— Нещо не е в ред — каза той. — Не работи.

Реджис изтича до първия автомобил. Видяха го как се качва, после слезе и се обърна към тях.

— И двете радиостанции не работят — извика той. — Не мога да се свържа с контролната зала.

— Да тръгваме тогава — каза Грант.

 

 

Мълдун стоеше пред големите прозорци в контролната зала, които гледаха към парка. В седем часа в целия парк се включваха кварцовите прожектори, които го превръщаха в бляскав скъпоценен камък, прострял се на юг. Това беше любимият му момент от деня. Чуваше се пукотът на радиостанциите.

— Автомобилите пак тръгнаха — обади се Арнолд. — Вече идват насам.

— Но защо спряха? — чудеше се Хамънд. — И защо не можем да се свържем с тях?

— Нямам представа — отвърна Арнолд. — Може би са изключили радиостанциите в колите.

— А може би заради бурята — предположи Мълдун. — Има смущения заради бурята.

— След двайсет минути ще бъдат тук — каза Хамънд. — Обадете се долу и вижте дали в ресторанта са готови да ги посрещнат. Децата сигурно са прегладнели.

Арнолд вдигна телефона, но чу само монотонно бръмчене.

— Какво е това? Какво става?

— По дяволите, затвори — извика Недри. — Ще нарушиш потока от данни.

— Значи си заел всички телефонни линии? Дори вътрешните?

— Заел съм само външните линии — каза Недри. — Вътрешните би трябвало да работят.

Арнолд започна да натиска клавишите върху пулта. По всички линии се чуваше само съскане.

— Май си ги заел всичките.

— Съжалявам — каза Недри. — Ще ви освободя няколко след края на следващото предаване, след около петнайсет минути. — Той се прозя. — Изглежда, ме чака дълъг уикенд. Мисля да ида да си взема една ко̀ла. — Той нарами чантата си и се упъти към вратата. — Нали никой няма да пипа пулта?

Вратата се затвори зад гърба му.

— Ама че мърльо! — възмути се Хамънд.

— Да — съгласи се Арнолд. — Но си разбира от работата.

 

 

Встрани от пътя облаците вулканична пара образуваха дъга на ярката светлина от кварцовите прожектори.

— След колко време корабът ще стигне сушата? — запита Грант по радиото.

— След осемнайсет часа — отговори Ед Реджис. — Някъде там. Доста надежден е. — Той погледна часовника си. — Би трябвало да пристигне утре към единайсет сутринта.

Грант се намръщи.

— Още ли не можете да се свържете с контролната зала?

— Засега не.

— Ами с Хардинг? С него не можете ли?

— Не. Опитах се. Вероятно е изключил радиостанцията в колата.

— Значи само ние знаем за животните на кораба — поклати глава Малкълм.

— Опитвам да се свържа с когото и да е — поясни Ед Реджис. — За Бога, тия животни не бива да стигат сушата!

— След колко време ще сме в базата?

— Оттук остават още шестнайсет-седемнайсет минути — отвърна Реджис.

Нощем целият път беше осветен от големи прожектори. На Грант му се струваше, че се движат през яркозелен тунел от листа. По предното стъкло падаха едри дъждовни капки. Грант усети, че автомобилът постепенно намалява скоростта. Накрая спря.

— Защо спряхме? Не искам да спираме — каза Лекс.

Внезапно всички прожектори угаснаха. Пътят потъна в мрак.

— Хей! — извика Лекс.

— Сигурно е прекъснало захранването — обясни Ед Реджис. — След малко ще светне пак.

 

 

— Какво, по дяволите… — извика Арнолд, загледан в мониторите.

— Какво има? — запита Мълдун. — Захранването ли прекъсна?

— Да, но само по периферията. Всичко в сградата работи нормално. Ала отвън, в парка, няма ток. Светлини, телевизионни камери, всичко.

Видеоекраните, които показваха парка, бяха потъмнели.

— Ами двата автомобила?

— Спрели са някъде при поляната с тиранозаврите.

— Обади се на ремонтната група да оправят захранването — каза Мълдун.

Арнолд вдигна един от телефоните, но чу само съскане. Компютрите на Недри приказваха помежду си.

— Телефоните не работят. Оня проклет Недри. Недри! Къде е, да го вземат мътните!

 

 

Денис Недри отвори вратата с табела „ОПЛОЖДАНЕ“. След като бе прекъснало захранването в периферията, всички ключалки, които се отваряха с пластмасови карти, бяха престанали да действат. Сега вратите в сградата можеха да се отворят само с едно докосване.

Проблемите със системата за охрана в парка заемаха голяма част от списъка с дефекти, които Недри трябваше да отстрани. Той се чудеше дали на някой му минава през ум, че не са дефекти, че той нарочно е изготвил програмата по този начин. Беше си изработил класически таен вход за системата. Малцина програмисти на големи компютърни системи устояваха на изкушението да си подсигурят такава тайна вратичка. Отчасти бе проява на здрав разум. Ако някой неопитен оператор блокираше системата и се обърнеше за помощ към програмиста, той винаги намираше начин да влезе в нея и да оправи бъркотията. Отчасти беше нещо като визитна картичка: Килрой беше тук.

А отчасти представляваше един вид осигуровка за бъдещето. Недри беше намразил проекта за Юрския парк. Почти изтичаше срокът на договора му, когато „ИнДжен“ настоя за промени в системата, които изискваха много работа, но отказа да плати за тях: твърдеше, че били включени в първоначалния договор. Последваха заплахи със съд. Бяха изпратени писма до останалите клиенти на Недри, в които се намекваше, че на него не можело да се разчита. Това си беше чисто изнудване и накрая Недри беше принуден да работи извън определеното време и да внесе исканите от Хамънд промени.

Но по-късно, когато при него дойде Луис Доджсън от „Биосин“, Недри беше готов да го изслуша. И да му каже, че може да се справи с охраната в Юрския парк. Имаше достъп до всяка стая, до всяка система, до всяко кътче в парка. Защото го беше програмирал така. За всеки случай.

Влезе в лабораторията, която, както очакваше, беше празна. Целият персонал бе отишъл да вечеря. Недри отвори ципа на сака си и измъкна опаковката на крема за бръснене „Жилет“. Отвинти долната част и видя, че вътрешността й е разделена на няколко цилиндрични отвора.

Надяна чифт гумени ръкавици и отвори големия хладилник с надпис „СЪДЪРЖА ЖИЗНЕСПОСОБНИ БИОЛОГИЧНИ ЕКЗЕМПЛЯРИ. ДА СЕ ПОДДЪРЖА ТЕМПЕРАТУРА МИНИМУМ –10°C“. Хладилникът беше с размерите на малък килер, по чиито стени, от пода до тавана, имаше етажерки. На повечето от тях бяха подредени реактиви и разни течности в найлонови торбички. В единия ъгъл видя малка камера с азотно охлаждане с тежка керамична врата. Недри я отвори и навън се плъзна решетка с епруветки, обвита от бели кълба азотни пари.

Ембрионите бяха подредени по видове: Стегозавър, Апатозавър, Хадрозавър, Тиранозавър. Всеки ембрион се намираше в контейнер от тънко стъкло, увит в сребърно фолио и запечатан с полиетен. Недри бързо взе по два от всеки вид и ги пъхна в опаковката от крем за бръснене. После завинти основата на металния цилиндър и завъртя горната му част. Чу се съскането на газ, който изпълни вътрешността на цилиндъра, и Недри усети как той става леденостуден в ръцете му. Доджсън беше казал, че това количество газ осигурява нужната температура в продължение на трийсет и шест часа. Повече от достатъчни, за да стигнат ембрионите в Сан Хосе.

Недри излезе от хладилника и се върна в главната лаборатория. Прибра металния цилиндър в сака и закопча ципа.

После забърза по коридора. Кражбата му беше отнела по-малко от две минути. Представяше си каква суматоха ще настане горе в контролната зала, когато разберат какво се е случило. Беше повредил всичките им охранителни кодове и беше заел всичките им телефонни линии. Ако не се намесеше той, щяха да им трябват часове да оправят тази бъркотия. Но само след няколко минути Недри щеше да се върне в контролната зала и да оправи нещата.

И никой нямаше дори да заподозре какво е извършил.

Недри се ухили и се запъти към партерния етаж. Кимна на дежурния от охраната и продължи надолу към сутерена. Подмина редиците електрически автомобили и се отправи към паркирания до стената джип, който се движеше с бензин. Вмъкна се в него и видя, че на седалката има някакви странни сиви тръби. „Прилича ми на уредба за изстрелване на ракети“, помисли си той. След това завъртя стартера и двигателят на джипа изръмжа.

Недри погледна часовника си. Щеше да тръгне право през парка, за три минути щеше да стигне до източния док, трябваха му още три минути да се върне и веднага да отиде в контролната зала.

Фасулска работа.

 

 

— Идиотщина! — изруга Арнолд и продължи да натиска клавишите по главния пулт. — Всичко е с главата надолу.

Мълдун стоеше до прозорците и гледаше навън към парка. Всички светлини на острова бяха угаснали освен тези в непосредствена близост до главните сгради. Видя няколко души от персонала, които бързаха да се скрият от дъжда, но, изглежда, никой не подозираше, че нещо не е наред. Той хвърли поглед към хижата за посетители, окъпана в светлина.

— О-ох! — изпъшка Арнолд. — Нещата са по-сериозни, отколкото мислех.

— Защо? Какво има? — обърна се към него Мълдун.

Сега беше с гръб към прозореца, затова не видя джипа, който излезе от подземния гараж, насочи се на изток по алеята за поддръжка и изчезна в парка.

— Оня идиот Недри е изключил системите за охрана — обясни Арнолд. — Цялата сграда е отворена. Нито една от вратите не се заключва.

— Ще предупредя пазачите — каза Мълдун.

— Това е най-малката беда — рече Арнолд. — Когато се изключи охраната, автоматично се изключват и всички огради по периферията.

— Оградите ли? — не разбра Мълдун.

— Оградите с ток — поясни Арнолд. — Всички огради на острова са изключени.

— Тоест…

— Точно така — каза Арнолд. — Животните могат да излязат. — Той запали цигара. — Може и нищо да не се случи, но кой знае…

Мълдун тръгна към вратата.

— Ще ида да прибера с джипа хората от електрическите коли — каза той. — За всеки случай.

Мълдун забърза надолу към гаража. Не беше чак толкова притеснен, че оградите са изключени. Повечето динозаври бяха прекарали в загражденията девет месеца, че и повече. Неведнъж се бяха блъскали в оградите и знаеха какво ги чака. Животните бързо се научават да избягват електрошоковете. Човек може да дресира лабораторен гълъб само с два-три шокови сеанса. Затова беше малко вероятно динозаврите да се приближат към оградите.

Мълдун повече се тревожеше от поведението на хората в колите. Надяваше се да не са излезли от автомобилите, защото щом се възстановеше захранването, те щяха да потеглят, независимо дали в тях има хора, или не. Съществуваше опасност пътниците да останат в парка. Разбира се, в този дъжд те едва ли щяха да слязат от колите. Но все пак… кой знае…

Мълдун влезе в гаража и забърза към джипа. Слава Богу, че одеве се беше сетил да сложи ракетите с него. Така можеше да потегли веднага и…

Нямаше го!

— Какво, по дяволите…

Мълдун смаяно се взираше в мястото, където беше оставил джипа.

Джипът беше изчезнал!

Какво ставаше, по дяволите!