Майкъл Крайтън
Джурасик парк (57)

Спускането

— Вие сте луда — каза Дженаро на Ели Сатлър, която, протегнала ръце, се промъкваше заднишком в дупката. — Само луд ще слезе там долу!

— Сигурно — усмихна се тя, като опря ръце в стените на дупката и се изтласка назад.

Подир миг вече я нямаше.

Отворът на дупката зееше празен.

Дженаро започна да се поти. След малко се обърна към Мълдун, който стоеше до джипа.

— Нямам намерение да слизам долу.

— Напротив, ще го направите.

— Не мога. Просто не мога.

— Те ви чакат — каза Мълдун. — Длъжен сте да слезете при тях.

— Един Господ знае какво има там долу — рече Дженаро. — Казвам ви, не мога.

— Длъжен сте.

Дженаро се обърна, погледна дупката, после отново Мълдун.

— Не мога. И вие не можете да ме принудите.

— Сигурно — съгласи се Мълдун и му показа палката от неръждаема стомана. — Някога да са ви удряли с шокова палка?

— Не.

— Не е кой знае какво — каза Мълдун. — Почти никога не е смъртоносно. Само ви просва на земята. Възможно е да ви разхлаби стомаха. Но обикновено не нанася трайни увреждания. Поне на динозаврите. От друга страна обаче, хората са много по-дребни.

— Няма да посмеете — рече Дженаро, като оглеждаше палката.

— Я слизайте и пребройте животните! — нареди Мълдун. — И по-чевръсто.

Дженаро пак погледна дупката, черната зинала паст на земята, после Мълдун, който едър и невъзмутим, стоеше до джипа.

Бе плувнал в пот, виеше му се свят. Отправи се към дупката. Отдалеч изглеждаше малка, но докато се приближаваше, му се стори, че размерите й се увеличават.

— Така ви искам — каза Мълдун.

Дженаро понечи да влезе заднишком в дупката, но беше твърде уплашен, за да продължи. От мисълта да се спусне слепешката в неизвестността го побиваха тръпки. Затова в последния момент се обърна и влезе в дупката с главата напред и с протегнати ръце. Така поне щеше да вижда къде отива. Сложи си противогаза.

Изведнъж шеметно се понесе в тъмнината, сред която изчезваха стените на тунела. После тунелът започна да се стеснява… ставаше все по-тесен… ужасяващо тесен и Дженаро не усещаше нищо освен болката от натиска на стените, която ставаше все по-силна и изтласкваше въздуха от дробовете му. Имаше смътното усещане, че тунелът леко се издига нагоре и продължава да го тласка напред. Задъхваше се, пред очите му заиграха светли петна, а болката от натиска беше непоносима.

После тунелът пак така внезапно се наклони надолу, стана по-широк и Дженаро усети грапава бетонна повърхност и вълна от студен въздух. Тялото му се освободи и започна да се блъска в бетонните стени на тунела.

След малко започна да пада.

 

 

Гласове в тъмнината. Докосване на нечии пръсти. Въздухът беше студен като в пещера.

— Добре ли е?

— Да, изглежда, му няма нищо.

— Дишането му е нормално…

— Чудесно.

Някаква женска ръка го погали по лицето. Беше Ели.

— Чувате ли ме? — прошепна тя.

— Защо и двамата шепнете? — попита Дженаро.

— Затова — каза Ели и посочи в тъмнината.

Дженаро се обърна по корем и бавно се изправи. Малко по малко привикваше с тъмнината. Първото нещо, което видя в мрака, бяха очите. Блестящи зелени очи. Десетки очи. Навсякъде около него.

 

 

Намираше се на издатина от бетон, на нещо като тераса близо два метра от пода на помещението. Големи стоманени разклонителни кутии скриваха хората от погледа на двата възрастни велоцираптора, които се намираха на малко повече от метър от терасата. Животните бяха тъмнозелени, с кафеникави ивици по гърба. Стояха изправени, като се подпираха на твърдите си дебели опашки. Не издаваха нито звук и внимателно се оглеждаха с големите си тъмни очи. В краката им подскачаха и цвъртяха новородени велоцираптори. По-нататък в тъмнината ръмжаха и се премятаха малки велоцираптори.

Дженаро затаи дъх.

Два раптора!

Както стоеше приведен на терасата, беше само на трийсет сантиметра над главите на животните. Рапторите бяха неспокойни и се оглеждаха тревожно. От време на време нетърпеливо изсумтяваха. След малко им обърнаха гръб и се отдалечиха към основната група животни.

Когато очите му свикнаха с тъмнината, Дженаро видя, че се намират в огромно подземно помещение, явно правено от човек, тъй като от бетонните стени стърчаха железни пръти. И това огромно кънтящо пространство беше пълно с животни. Според Дженаро имаше трийсетина, че и повече раптори.

— Това е колония — прошепна Грант. — Има четири или шест възрастни, а останалите са малки и новородени. Поне две люпила. Едното е от миналата, а второто от тази година. Тези новородени са на около четири месеца. Вероятно са се излюпили през април.

Едно от новородените скочи на терасата и любопитно се отправи към тях, като надаваше високи писъци. Приближи се на по-малко от три метра и Дженаро прошепна:

— Божичко!

Един от възрастните раптори незабавно дойде, вдигна глава и внимателно побутна бебето, за да го върне в групата. Малкото недоволно изцвъртя, после скочи от терасата и се приземи върху муцуната на възрастния раптор, който бавно се отдалечи, като позволи на бебето да се покатери по главата му и да се спусне по дългата му шия към гърба. Почувствало се в безопасност, малкото се обърна към тримата неканени гости и шумно зацвъртя.

Изглежда, възрастните не ги ряха забелязали.

— Нищо не разбирам — прошепва Дженаро. — Защо не ни нападат?

— Сигурно не ни виждат — отвърна Грант и замислено поклати глава. — Освен това в момента няма яйца… Затова са по-спокойни.

— Спокойни ли? — рече Дженаро. — Колко още ще стоим тук?

— Колкото е нужно, за да ги преброим — рече Грант.

 

 

Според него в помещението имаше три гнезда и три двойки възрастни. Цялото пространство беше разделено на три, територията на всяко семейство беше около гнездото му, макар че рапторчетата се смесваха и обикаляха навсякъде. Възрастните се държаха снизходително с бебетата и строго с по-големите раптори, като от време на време, ако игрите им станеха прекалено буйни, им се озъбваха заплашително.

Един от младите раптори се приближи към Ели и потърка глава в крака й. Тя погледна надолу и забеляза кожения нашийник с черната метална кутия. На едно място нашийникът беше влажен. Бе протрил кожата на младото животно.

Рапторът изскимтя.

Един от възрастните любопитно се извърна към мястото, откъдето идваше звукът.

— Мислиш ли, че мога да го сваля? — попита Ели.

— Да, само че бързо.

— Добре — каза Ели и клекна до животинчето, което отново изскимтя.

Възрастните изсумтяха и надигнаха глави.

Ели погали раптора, за да го успокои. После посегна към кожения нашийник, но шумът от откопчаването му привлече рапторите и те се обърнаха. Един от възрастните тръгна към терасата.

— По дяволите! — изруга шепнешком Дженаро.

— Не мърдайте — каза Грант. — Стойте спокойно.

Възрастният мина покрай тях, а дългите му извити нокти потракваха по бетонния под. Спря пред Ели, която беше клекнала до малкия раптор, скрита зад една от металните кутии. Още държеше нашийника точно пред погледа на раптора. Възрастният вдигна глава и подуши въздуха. Главата му беше много близо до ръката й, от разклонителната кутия обаче не я забелязваше. Езикът на животното се стрелна напред.

Грант посегна към колана си, откачи една от газовите гранати и сложи пръст на предпазния щифт. Дженаро го спря с жест, като кимна към Ели.

Тя не беше с противогаз.

Грант остави гранатата и взе шоковата палка. Възрастният раптор все още беше съвсем близо до Ели.

Тя издърпа нашийника от врата на рапторчето. Металната закопчалка изтрака в бетона. Възрастният раптор помръдна глава и любопитно се наведе да огледа терасата, а малкият изписука доволно и подскачайки, се отдалечи. Възрастният постоя още малко до Ели. Най-после се обърна и тръгна към средата на помещението.

— Божичко — въздъхна облекчено Дженаро. — Няма ли да се махаме?

— Не — отвърна Грант. — Първо трябва да си свършим работата.

 

 

През очилата за нощно виждане Грант оглеждаше яркозелените очертания на най-близкото гнездо. Беше направено от кал и сламки и бе с формата на широка плитка кошница. Според Грант в него бе имало четиринайсет яйца. Той, разбира се, не можеше да преброи от толкова далеч черупките. Освен това те отдавна бяха натрошени и парчетата бяха пръснати по пода. Но в калта ясно се виждаха вдлъбнатините от яйцата. Очевидно рапторите правеха гнездата си малко преди да снесат яйцата и затова те бяха оставили трайни отпечатъци в калта. Грант забеляза, че едно се е счупило преждевременно. Реши, че в това гнездо са се излюпили тринайсет животни.

Второто се бе разцепило на две, но Грант преброи отпечатъците от девет яйца. В третото яйцата бяха петнайсет, но три се бяха счупили преди излюпването.

— И колко прави това? — попита Дженаро.

— Излюпили са се трийсет и четири — уточни Грант.

— А колко животни виждате?

Грант поклати глава. Динозаврите непрестанно се движеха из просторното помещение, влизаха и излизаха през отвора, който водеше към плажа.

— Забелязах нещо — каза Ели, като освети с фенерче листа, на който си водеше бележки. — Човек трябва да ги снима, за да е сигурен, но шарките по муцунките на новородените са различни. Според мен са трийсет и три.

— А по-големите?

— Двайсет и два… Не забелязваш ли нещо особено, Алън?

— Какво? — прошепна той.

— Виж как са наредени. Образуват фигури.

Грант се намръщи.

— Тук е доста тъмно…

— Не, погледни. Виж сам. Наблюдавай малките. Когато си играят, се премятат и тичат във всички посоки. Но когато застанат на едно място, забележи как се обръщат, гледат или към тази стена, или към отсрещната, все едно се строяват.

— Не зная, Ели. Смяташ, че тук има някаква колониална метаструктура, като при пчелите?

— Не, не е точно така — каза Ели. — Тук е по-неуловимо. Нещо като тенденция.

— И според теб го правят новородените?

— Не. Правят го всички. Възрастните също застават по определен начин. Наблюдавай ги. Казвам ти, че се подреждат.

Грант сви вежди. Изглежда, Ели беше права. Животните почти непрестанно бяха в движение, но в промеждутъците, когато си почиваха, заставаха по определен начин, все едно че по пода бяха начертани невидими линии, по които се водеха.

— Нищо не разбирам — каза Грант. — Може би отвън полъхва вятър…

— Но ние не го усещаме, Алън.

— Защо го правят? Да не би да е някакъв вид социална организация, която се изразява в подреждане в пространството?

— Не е логично — каза Ели, — защото го правят всички.

Дженаро погледна часовника си.

— Знаех си, че това все някога ще ми послужи. — Под циферблата имаше компас.

— Често ли ви се налага да го използвате в съда? — попита Грант.

— Не — поклати глава Дженаро. — Жена ми ми го подари за рождения ден — обясни той и се загледа в компаса. — Доколкото разбирам, ориентирани са в посока североизток-югозапад, нещо такова…

— Може би чуват нещо и извиват глави по посока на звука… — предположи Ели.

Грант свъси вежди.

— А вероятно е някакъв ритуал — каза тя, — нещо, което е характерно само за техния вид и им служи за разпознаване. Но може би няма чак такова значение. — Ели въздъхна. — Сигурно няма да разберем. Динозаврите са много тайнствени. Възможно е и да е начин на общуване.

Грант си мислеше за същото. Пчелите общуваха помежду си, като изпълняваха нещо като танц. Вероятно динозаврите имаха същите способности.

— Защо не излизат навън? — попита Дженаро.

— Те са нощни животни.

— Да, но на мен ми се струва, че се крият от нещо.

Грант сви рамене. След миг мъничките започнаха да писукат и да подскачат разтревожено. Известно време възрастните ги наблюдаваха с любопитство. После с шумни писъци, които отекнаха в огромното тъмно пространство, всички динозаври хукнаха към бетонния тунел, който водеше към изхода на пещерата.