Майкъл Крайтън
Джурасик парк (41)

В парка

— Уморена съм — оплака се Лекс. — Защо не ме поносите, доктор Грант.

— Вече си голяма да те носят — каза Тим.

— Ама аз съм много уморена — настоя тя.

— Добре, Лекс — рече Грант и я вдигна на ръце. — О-ох, тежичка си.

Беше почти девет часът. След дъжда беше паднала мъгла, през която неясно прозираше пълната луна. Бледите им сенки се движеха пред тях по широка поляна, към тъмната джунгла. Грант беше потънал в мисли, опитваше се да прецени къде се намират. В началото бяха пресекли оградата, която тиранозавърът беше съборил и Грант бе почти сигурен, че се намират някъде в зоната на тиранозаврите. А той нямаше никакво желание да бъде там. Непрестанно си припомняше компютърното изображение на територията на тиранозавъра, гъстата плетеница от линии, очертаващи движенията му върху малката площ. Той и децата сега се намираха точно в тази област.

Но освен това Грант си спомняше, че тиранозаврите са отделени от останалите животни, тоест щяха да напуснат зоната им, когато пресекат някакво препятствие — ограда или ров с вода, или и двете.

Досега не бяха видели нищо подобно.

Момиченцето облегна глава на рамото му и вплете пръсти в косата си. След малко дишането й стана равномерно. Тим уморено крачеше до Грант.

— Как си, Тим?

— Добре съм — отвърна той. — Но май сме в зоната на тиранозаврите.

— Убеден съм, че е така. Дано скоро излезем от нея.

— През гората ли ще минем? — попита Тим. С приближаването им джунглата изглеждаше все по-тъмна и зловеща.

— Да — отвърна Грант. — Мисля, че можем да се ориентираме по номерата на сензорите за движение.

Те представляваха зелени кутии, разположени на около метър и половина над земята. Някои бяха монтирани на земята, но повечето бяха прикрепени към дърветата. Явно захранването още не беше възстановено, защото никой от сензорите не работеше. В средата на всяка сензорна кутия беше монтирана стъклена леща, а под нея бе изписан кодов номер. Въпреки мъглата Грант успя да види надписа на кутията пред тях — T/S/04.

Навлязоха в гората. Отвсякъде ги заобиколиха високите тъмни силуети на дърветата. На лунната светлина мъглата се стелеше ниско над земята и се виеше около коренищата. Беше красиво, но те не знаеха къде стъпват. Грант следеше номерата на сензорите. Изглежда, се движеха от по-големите към по-малките номера. Отминаха T/S/03 и T/S/02. Накрая стигнаха до T/S/01. Грант беше уморен от тежестта на момиченцето и се бе надявал, че някъде при тази кутия зоната на тиранозаврите ще свърши, но навсякъде около нея се простираше джунгла. Следващата кутия беше с надпис T/N/01, а по-нататък видяха T/N/02. Грант се досети, че кодовете са наредени на географски принцип около една точка в средата, като по компас. Те с децата се движеха от юг на север, затова с приближаването им към центъра цифрите бяха намалели и после пак се увеличаваха.

— Поне вървим във вярна посока — каза Тим.

— Браво — похвали го Грант.

Тим се усмихна, препъна се в някакво пълзящо растение и бързо се изправи на крака. Известно време вървяха мълчаливо.

— Родителите ми се развеждат — каза Тим.

— Така ли?

— Баща ми се изнесе миналия месец. Сега си има свое жилище в Мил Вали.

— Аха.

— Вече не носи сестра ми. Даже не я вдига на ръце.

— И казва, че на теб само динозаври ти се въртят в главата.

— Да — въздъхна Тим.

— Липсва ли ти? — попита Грант.

— А, не — отвърна Тим. — Само понякога. На нея й е по-мъчно.

— На кого, на майка ти ли?

— Не, на Лекс. Мама си има приятел. Неин колега.

Продължиха да вървят мълчаливо и минаха покрай T/N/03 и T/N/04.

— Виждал ли си го? — попита Грант.

— Да.

— Е, и какъв е?

— Бива го — каза Тим. — По-млад е от баща ми, но е плешив.

— Как се отнася с теб?

— Знам ли! Май добре. Опитва се да ми се хареса. Не зная какво ще стане. Понякога мама казва, че трябва да продадем къщата и да се преместим. Друг път късно нощем те с мама се карат. Аз си стоя в моята стая и си играя с компютъра, но пак ги чувам.

— Аха.

— Вие разведен ли сте?

— Не — отвърна Грант. — Жена ми почина много отдавна.

— А сега ходите с доктор Сатлър?

Грант се усмихна в тъмното.

— Не, тя е моя студентка.

— Нима още ходи на училище?

— Да, последна година е в университета.

Грант спря да премести Лекс на другото си рамо, после двамата продължиха покрай сензори T/N/05 и T/N/06. В далечината изтрещя гръмотевица. Бурята се беше преместила на юг. Единствените шумове в гората бяха бръмченето на цикадите и тихото квакане на дървесни жаби.

— Имате ли деца?

— Не.

— Ще се ожените ли за доктор Сатлър?

— Не, догодина тя ще се омъжи за един симпатичен лекар от Чикаго.

— О, така ли? — Тим изглеждаше изненадан. Повървяха още малко. — За кого ще се ожените тогава?

— Май няма да се женя — каза Грант.

— Аз също — рече Тим. Помълча малко и пак се обади: — Цяла нощ ли ще вървим?

— А, едва ли ще издържа — отвърна Грант. — Трябва да спрем поне за няколко часа. — Той погледна часовника си. — Не е зле. Разполагаме с около петнайсет часа, докато корабът стигне сушата.

— А къде ще спрем? — бързо попита Тим.

Грант си задаваше същия въпрос. Първата му мисъл беше да се покатерят на някое дърво. Но трябваше да се изкачат много високо, за да са сигурни, че някое животно няма да ги стигне. Освен това Лекс можеше да падне от дървото в съня си. Пък и клоните бяха твърда постеля. Нямаше да си починат както трябва. За себе си беше съвсем сигурен.

Мястото за почивка трябваше наистина да бъде безопасно. Грант се опита да си припомни плановете, които разглеждаше, докато пътуваха със самолета към острова. Сети се, че във всяка от зоните на парка има по една сграда. Не знаеше как изглеждат, защото плановете им не бяха включени в папката. Не си спомняше точното им местоположение, но помнеше, че са пръснати навсякъде из парка. Някъде наоколо също можеше да има такава сграда.

Но от тях сега вече не се искаше просто да пресекат оградата и да се измъкнат от зоната на тиранозаврите. За да намерят сграда, трябваше да следват определена стратегия. А най-добрата стратегия…

— Тим, би ли подържал сестра си? Ще се кача на някое дърво и ще огледам местността.

 

 

От високите клони на дървото успя да обхване с поглед цялата гора. Върховете на дърветата се простираха наляво и надясно от него. Бяха изненадващо близо до края на гората. Точно отпред дърветата свършваха със сечище, край което Грант видя метална ограда и ров с вода с бетонни стени. Зад тях се простираше широка поляна и Грант предположи, че това е зоната на зауроподите. В далечината се виждаха още дървета и отражението на бледата луна във водите на океана.

До слуха му стигна рев на динозавър, но явно идеше отдалеч. Грант си сложи очилата за нощно виждане, които беше взел от Тим, и пак се огледа. Проследи с поглед извивката на рова и най-после видя онова, което търсеше — тъмната ивица на алеята за обслужване, която водеше до сграда с плосък правоъгълен покрив. Сградата не беше много висока, но се виждаше ясно. При това не беше далеч — на около половин километър от дървото, на което се беше покатерил Грант.

Когато той се спусна на земята, Лекс подсмърчаше.

— Какво има?

— Чух едно живонто.

— То е далече, няма да дойде насам. Будна ли си вече? Хайде.

Грант поведе децата към оградата. Беше висока четири метра и завършваше със спирала от бодлива тел. На лунната светлина им се стори още по-висока. Ровът с вода беше непосредствено зад нея. Лекс със съмнение огледа оградата.

— Ще можеш ли да се изкатериш по нея? — попита Грант.

Тя му подаде ръкавицата и бейзболната топка.

— Разбира се. Фасулско е — каза тя и се закатери нагоре. — Но бас държа, че Тими не може.

— Затваряй си устата — сопна се брат й.

— Тими го е страх от височини.

— Не е вярно.

— Вярно е — подразни го тя, като се изкачи още по-нагоре.

— Лъжеш.

— Тогава ела да ме хванеш.

Грант се обърна към Тим, който беше пребледнял. Момчето не помръдваше.

— Ще се справиш ли, Тим?

— Разбира се.

— Да ти помогна ли?

— Тими е страхопъзльо — извика отгоре Лекс.

— Ама че тъпачка — каза Тим и започна да се катери.

 

 

— Ще умра от студ — оплака се Лекс.

Водата в рова стигаше до кръста им и миришеше лошо. И тримата се бяха прехвърлили през оградата без произшествия, само дето Тим си беше скъсал ризата в бодливата тел отгоре. После се бяха спуснали в рова и сега Грант търсеше откъде да излязат от другата страна.

— Ама как само накарах Тими да се покатери — каза Лекс. — Обикновено си умира от страх.

— Благодаря ти за помощта — заяде я Тим.

На лунната светлина виждаше как по повърхността на водата плават някакви буци. Тръгна по протежение на рова, като оглеждаше бетонните стени на отсрещната страна. Бетонът беше гладък, нямаше как да се качат.

— Бррр — потрепери Лекс и посочи водата.

— Няма да те ухапе, Лекс.

Най-после Грант намери място, където бетонът се беше напукал, а в пукнатината имаше някакво пълзящо растение, което се спускаше към водата. Той започна да се катери по него и растението издържа тежестта му.

— Хайде, деца!

Скоро и тримата се озоваха на поляната. Прекосиха я и след няколко минути стигнаха насипа, край който минаваше тясната алея за поддръжка. Ниската бетонна сграда се намираше вдясно от алеята. Минаха покрай два сензора за движение и Грант с тревога забеляза, че не работят нито те, нито прожекторите. Захранването беше прекъснато преди повече от два часа и още не го бяха възстановили. Някъде в далечината чуха рева на тиранозавъра.

— Да не е наблизо? — уплашено попита Лекс.

— Не — отвърна Грант. — Вече не сме в неговата зона.

Спуснаха се по един тревист склон и се приближиха към бетонната постройка. В тъмнината от нея лъхаше нещо заплашително, приличаше на бункер.

— Каква е тази къща? — попита Лекс.

— Тук ще сме в безопасност — отвърна Грант с надеждата, че е прав.

Входът беше толкова широк, че през него можеше да мине камион. Вратата беше от дебели стоманени решетки. Надзърнаха през тях и видяха, че сградата представлява нещо като склад. Вътре бяха наредени бали сено и разни инструменти.

Вратата беше заключена с голям катинар. Докато Грант го разглеждаше, Лекс се промъкна през решетките.

— Хайде, момчета — подкани ги тя.

Тим се промъкна след нея.

— Мисля, че и вие ще можете, доктор Грант.

Момчето беше право. Разстоянието между решетките не беше голямо, но Грант успя да се провре през тях. Щом се озова вътре, усети, че е капнал от умора.

— Дали ще намерим нещо за ядене? — попита Лекс.

— Тук има само сено.

Грант разкъса една бала и я разстла по бетонния под. В средата й сеното беше топло. Те легнаха върху него и усетиха топлината. Лекс се сви до Грант и затвори очи. Тим легна и прегърна сестра си. Грант чу тръбните звуци на зауроподите в далечината.

Децата не проговориха. Почти веднага задишаха равномерно. Грант вдигна ръка да погледне часовника си, но беше много тъмно и не се виждаше нищо. Усети топлината на заспалите деца, сгушили се до него.

Затвори очи и веднага потъна в сън.