Майкъл Крайтън
Джурасик парк (36)

Тим

Тим Мърфи лежеше в електрическия автомобил с лице, притиснато към дръжката на вратата. Бавно идваше в съзнание. Ужасно му се спеше. Поразмърда се и усети болка в бузата, опряна в метала на вратата. Цялото тяло го болеше. Ръцете, краката и почти навсякъде по главата, в която усещаше ужасна пулсираща болка. Заради болките искаше отново да заспи.

С усилие се изправи на лакът, отвори очи и повърна направо върху ризата си. Усети горчивия вкус на стомашен сок и избърса устни с опакото на ръката. Цепеше го глава. Виеше му се свят. Имаше чувството, че цялата земя се люлее, все едно се намираше в лодка сред бурно море.

Тим изстена и се търкулна по гръб, за да се дръпне от локвичката повърнато. От болката в главата не можеше да диша. Все още му се повдигаше и той имаше чувството, че всичко се движи. Отвори очи и се огледа, като се опитваше да се ориентира.

Намираше се в електрическия автомобил, но той, изглежда, се бе катурнал на една страна, защото Тим лежеше по гръб върху вратата и виждаше над себе си кормилото, а зад него — клоните на някакво дърво, които се люлееха от вятъра. Дъждът почти беше спрял, но през счупеното предно стъкло по лицето му още падаха отделни капки.

Момчето с любопитство огледа парчетата стъкло. Не помнеше как се е счупило. Нищо не помнеше, освен че двете коли бяха спрели на пътя и той разговаряше с доктор Грант, когато тиранозавърът се приближи. Това беше последното, което си спомняше.

Пак се почувства зле и затвори очи, докато му мине. Чуваше някакво ритмично скрибуцане, все едно скърцаха корабни въжета. Въпреки че беше зашеметен, не го напускаше чувството, че колата под него се движи. Но когато пак отвори очи, се убеди, че автомобилът наистина се клати напред-назад, полегнал на една страна.

Движеше се целият.

Тим внимателно се изправи на крака. Стъпил отвътре на вратата, надзърна през счупеното стъкло. Отначало видя само гъста растителност, разлюляна от вятъра. Но тук-там се виждаха пролуки и той забеляза, че отвъд листата земята е…

Земята беше на шест метра под него.

Момчето се взря недоумяващо надолу. Автомобилът беше легнал настрана в клоните на голямо дърво на шест метра от земята и се полюшваше от вятъра.

— Божичко! — прошепна Тим.

Какво да прави? Стоеше на пръсти и надзърташе навън. Опита се да се наведе още и се подпря на кормилото, но то се завъртя в ръцете му, автомобилът се люшна напред и с шумно пращене падна един метър по-надолу в клоните на дървото. Момчето погледна към земята през напуканото стъкло на вратата.

— Господи! — простена Тим. — Господи! Господи! Господи!

Отново „прас“ и автомобилът пропадна още няколко сантиметра.

Трябваше да се махне оттук.

Тим погледна надолу. Беше стъпил върху дръжката на вратата. Коленичи и я огледа. В тъмното не се виждаше добре, но все пак забеляза, че вратата е хлътнала навън и затова дръжката не може да се завърти. Невъзможно бе да отвори вратата. Опита да завърти дръжката на прозореца, но и тя не поддаде. Тогава се сети за задната врата. Може би щеше да отвори нея. Момчето се пресегна през предната седалка и от преместването на тежестта автомобилът се наклони.

Тим внимателно завъртя дръжката на задната врата.

И тя не работеше.

Как да се измъкне?

Чу тихо пръхтене и погледна надолу. Под дървото мина тъмна сянка. Не беше тиранозавърът. Това животно беше тантуресто, издаваше някакви гъгниви звуци и леко се поклащаше. Опашката му се мяташе напред-назад и Тим забеляза по нея дълги шипове.

Беше стегозавърът, който явно се възстановяваше след болестта си. Момчето се запита къде ли са останалите — Дженаро, Сатлър, ветеринарният лекар. За последен път ги бе видял при стегозавъра. Преди колко ли време беше това? Погледна часовника си, но циферблатът бе силно напукан и цифрите не се виждаха. Той го свали и го запокити настрана.

Стегозавърът се отдалечи със сумтене. Сега се чуваха само воят на вятъра между клоните и скърцането на колата, която се полюшваше насам-натам.

Тим трябваше на всяка цена да излезе от колата.

Сграбчи дръжката, опита се да я завърти със сила, но тя не помръдваше. Тогава момчето разбра защо задната врата не се отваря: беше заключена! Издърпа щифта и завъртя дръжката. Вратата се отвори и се опря на един клон половин метър по-надолу.

Отворът беше тесен, но Тим реши, че ще успее да се провре през него. Затаил дъх, бавно пропълзя до задната седалка. Колата изскърца, ала остана на мястото си. Момчето хвана двете рамки на вратата и бавно се спусна надолу през тесния отвор. Скоро се озова легнал по корем на наклонената врата, краката му стърчаха извън колата. Тим ги размаха във въздуха, докосна със стъпало нещо твърдо, някакъв клон, и се отпусна върху него.

В същия миг клонът се изви надолу, вратата се отвори по-широко, като го изхвърли от автомобила, и той започна на пада… тялото му се мяташе от клон на клон… после се удари… пареща болка и ярка светлина зад стиснатите клепачи…

Беше спрял внезапно, останал без дъх. Превит на две, бе увиснал на един клон, коремът му изгаряше от болка.

Детето чу силен пукот и вдигна поглед към автомобила, чийто тъмен силует беше на около два метра над него.

И още веднъж „прас“. Колата се заклати.

Тим направи усилие да помръдне, да се спусне надолу по дървото. Обичаше да се катери по дърветата и беше доста ловък. А това дърво беше удобно за катерене, клоните бяха разположени близо един до друг, почти като стълба…

Прас…

Колата се клатеше все по-силно.

Момчето трескаво заслиза надолу, захлъзга се по мокрите клони. Ръцете му лепнеха от смолата. Беше се спуснал само един метър по-надолу, когато колата изскърца за последен път и после бавно, много бавно предницата й се наклони напред. Тим видя как голямата зелена решетка и фаровете се устремяват надолу към него, после автомобилът започна да пада все по-бързо и се блъсна в клона, на който момчето бе висяло преди малко…

После се заклещи и спря.

Лицето на Тим беше на броени сантиметри от решетката, хлътнала навътре като злобно захилена уста с фарове вместо очи. По лицето на момчето капеше машинно масло.

До земята оставаха още цели четири метра. Тим се протегна надолу, намери друг клон и се премести върху него. Вдигна поглед и видя как клонът се извива под тежестта на автомобила, после се прекърши и колата политна към момчето. То си даваше сметка, че няма как да избяга, да слезе достатъчно бързо, затова просто се пусна.

Беше ужасно.

Премяташе се, блъскаше се, усещаше болка в цялото си тяло, чуваше как колата троши клоните след него, все едно го преследва животно. Най-после рамото му се удари в меката пръст, той се търкулна настрани и прилепи тяло в ствола на дървото. Автомобилът с трясък се стовари на земята и хвърли облак искри, които опариха момчето и със съскане изчезнаха във влажната пръст.

Тим бавно се изправи на крака. В тъмнината чу познатия гъгнив звук и видя, че стегозавърът се връща, привлечен явно от трясъка на падащата кола. Движеше се тромаво, проточил напред малката си глава, големите хрущялести плочи по извития му гръб стърчаха в две редици. Държеше се като огромна костенурка. Беше точно толкова тъп. И бавен.

Тим взе камък от земята и го замери.

— Марш оттук!

Камъкът глухо изтрополи в плочите. Стегозавърът все повече се приближаваше.

— Махай се! Изчезвай!

Тим хвърли още един камък и този път уцели стегозавъра по главата. Животното изсумтя, бавно се обърна и затътри крака в посоката, от която бе дошло.

Момчето се облегна на разбитата кола и се огледа в тъмнината. Трябваше да се върне при другите, но не искаше да се загуби. Знаеше, че се намира някъде в парка, вероятно недалеч от главния път. Само да можеше да се ориентира! Не виждаше много добре в тъмното, но…

Тогава си спомни за очилата.

Вмъкна се в колата през счупеното предно стъкло и намери очилата и радиостанцията. Радиостанцията беше счупена и не работеше, затова Тим я остави. Но очилата бяха наред. Той ги нагласи и съгледа познатия фосфоресциращ зелен образ, което малко го успокои.

През очилата видя смачканата ограда вляво и тръгна към нея. Беше висока четири метра, но тиранозавърът като на шега я беше повалил. Тим бързо я прескочи, прекоси гъстите храсталаци и излезе на главния път.

През очилата веднага забеляза другия автомобил, катурнат настрана. Хукна натам, пое си дълбоко дъх и погледна вътре. Колата беше празна. Нямаше и следа от доктор Грант и доктор Малкълм.

Къде ли бяха отишли?

Къде бяха изчезнали всички?

Внезапно го обзе паника. Беше сам-самичък през нощта на пътя, който минаваше през джунглата, край празната кола. Бързо се завъртя, завъртя се и яркозеленият пейзаж. Тим забеляза някакво белезникаво петно край пътя. Беше бейзболната топка на Лекс. Момчето я избърса от калта.

— Лекс! — извика с всичка сила, без да го е грижа, че животните ще го чуят.

Ослуша се, ала долови единствено воя на вятъра и капките, които падаха от листата на дърветата.

— Лекс!

Смътно си спомняше, че когато тиранозавърът ги нападна, сестра му беше в колата. Дали бе останала вътре? Или беше избягала? Тим не си спомняше почти нищо за самото нападение. Не беше сигурен какво се е случило. Само от мисълта за него го побиваха тръпки. Той стоеше на пътя, задъхан от страх.

— Лекс!

Нощта го обгръщаше отвсякъде. Обзе го отчаяние. Момченцето се отпусна в една малка студена локва край пътя и тихо заплака. Успокои се и млъкна, но хлипането продължи. Беше съвсем слабо и идваше малко по-нагоре от пътя.

 

 

— Откога чакаме? — попита Мълдун, когато се върна в контролната зала. Носеше черна метална кутия.

— От половин час.

— Досега джипът на Хардинг трябваше да е тук.

— Ще се върнат всеки момент, сигурен съм — каза Арнолд и угаси цигарата.

— Недри още ли го няма? — запита Мълдун.

— Не. Още го няма.

Мълдун отвори кутията, в която имаше шест портативни радиостанции, и подаде една на Арнолд.

— Ще ги раздам на няколко души в сградата. Вземи и захранващото устройство. Комплектът е за извънредни случаи, но трябва да се зареди. Включи го за двайсетина минути и се опитай да се свържеш с колите.

 

 

Хенри Ву отвори вратата с надпис „ОПЛОЖДАНЕ“ и влезе в тъмната лаборатория. Тя беше празна. Явно лаборантите още вечеряха. Ву отиде право при компютърния терминал и натисна клавишите за дневниците с данни за ДНК. Тези дневници трябваше да се съхраняват в паметта на компютъра. Молекулата на ДНК беше толкова голяма, че за всеки вид бяха нужни десет гигабайта от оптичния диск, върху които се пазеха данните от всички итерации. Ву смяташе да провери всичките петнайсет вида. Налагаше се да прерови огромно количество информация.

Все още не разбираше защо Грант смята жабешката ДНК за толкова важна. Самият Ву често не правеше разлика между отделните видове ДНК. В крайна сметка по-голямата част от ДНК в живите организми беше абсолютно еднаква. ДНК беше невероятно древно вещество. Хората, които се разхождаха по улиците на съвременния свят и се радваха на розовите си бебета, едва ли си даваха сметка, че веществото в центъра на всичко това, веществото, започнало танца на живота, всъщност е химикал, стар почти колкото планетата. Молекулата на ДНК беше толкова стара, че в основни линии еволюцията й бе приключила преди повече от два милиарда години. Оттогава бе претърпяла незначително развитие. Само няколко нови комбинации на старите гени, но и те не бяха много.

Когато сравняваш човешката ДНК с тази на някоя низша бактерия, откриваш, че те се различават само по около десет на сто от нишката. Този естествен консерватизъм даваше смелост на Ву да използва какъвто вид ДНК пожелае. При създаването на динозаврите той си служеше с ДНК, както скулпторът използва глина или мрамор. Имаше пълна свобода на действие.

Включи програмата за търсене на нужните му данни. Знаеше, че това ще отнеме на компютъра две-три минути, затова стана и се разходи из лабораторията, като по навик проверяваше уредите. Вниманието му бе привлечено от регистриращото устройство на вратата на хладилника, което отчиташе промяната във вътрешната температура. Диаграмата отчиташе внезапно покачване на температурата. Странно, помисли си Ву. Значи някой беше влизал в хладилника. И то не много отдавна, през последния половин час. Но кой ще влиза по това време!

Компютърът изписука, което означаваше, че първите данни вече са готови. Ву отиде да разгледа екрана и когато го видя, съвсем забрави за хладилника и за пиковата стойност в диаграмата.

АЛГОРИТЪМ НА ЛЕЙЦКЕ ЗА ТЪРСЕНЕ НА ДНК

ДНК: Критерии за търсене на варианти:	RANA[1] (всички фрагменти с дължина > 0)
ДНК, съдържаща фрагменти от RANA	Вариант
Маязаври	2.1 — 2.9
Прокомпсогнатуси	3.0 — 3.7
Отниелии	3.1 — 3.3
Велоцираптори	1.0 — 3.0
Хипсилофодонти	2.4 — 2.7

Резултатът беше пределно ясен: всички динозаври, които се размножаваха, бяха създадени с rana, или жабешка ДНК, И този вид ДНК липсваше при всички останали животни. Ву все още не разбираше защо това им дава възможност да се размножават. Но вече не можеше да отрече, че Грант е прав. Динозаврите се размножаваха.

Той забърза към контролната зала.