Майкъл Крайтън
Джурасик парк (45)

Паркът

Чу се лек пукот като пращене на дърва в камина. Нещо топло и мокро погъделичка Грант по глезена. Той отвори очи и видя огромна бежова глава. Завършваше с муцуна с формата на патешка човка. Изпъкналите очи, които се подаваха зад човката, бяха влажни и добродушни като на крава. Патешката човка се разтвори и захапа няколко клонки, които растяха на големия клон, където седеше Грант. Той успя да види големите плоски зъби. При дъвкането влажните устни пак докоснаха глезена му.

Хадрозавър с патешка човка. Грант се развълнува, като го видя толкова отблизо. Но не изпитваше никакъв страх. Всички видове динозаври с патешки човки бяха тревопасни, а този тук се държеше точно като крава. Въпреки че беше огромен, изглеждаше толкова спокоен и миролюбив, че Грант не се чувстваше застрашен. Продължи да стои на клона, като се стараеше да не мърда, и наблюдаваше животното.

Причината за вълнението му бе, че той изпитваше нещо като собственическо чувство към това животно: то вероятно беше маязавър от късната креда. Фосилизирани останки именно от този вид животни Грант беше открил в Монтана. Заедно с Джон Хорнър беше първият палеонтолог, описал вида. Маязаврите имаха извити нагоре бърни, сякаш непрекъснато се усмихваха. Името им означаваше „добрата майка гущер“. Предполагаше се, че маязаврите са отглеждали малките си, докато пораснат достатъчно, та да се грижат сами за себе си.

Грант дочу настойчиво цвъртене и голямата глава се спусна надолу. Той се понаведе и видя малък хадрозавър, който подскачаше в краката на големия. Новороденото беше тъмнобежово с черни петънца по гърба. Възрастният наведе глава току над земята и неподвижно зачака, докато малкото се изправи на задните си крака, подпря предните на челюстта на майка си и задъвка клоните, които се подаваха от устата й.

Майката търпеливо изчака малкото да приключи с яденето и да застане отново на четири крака. После едрата глава пак се издигна към Грант.

Хадрозавърът продължи да яде само на метър от него. Грант разгледа двете продълговати дупки отгоре на човката. Очевидно динозавърът не надушваше Грант. И макар че лявото око гледаше право в него, хадрозавърът изобщо не реагираше на присъствието му.

Грант си спомни как предишната нощ и тиранозавърът не успя да го види. Реши да направи опит и леко се изкашля.

Хадрозавърът мигом замръзна и спря да преживя. Голямата му глава застина. Единствено окото му се движеше и търсеше откъде идва шумът. Малко по-късно, след като се убеди, че не го заплашва нищо, животното продължи да дъвче.

„Невероятно“, помисли Грант.

Лекс, която се беше отпуснала в ръцете му, отвори очи и извика:

— Ей, какво е това?

Хадрозавърът уплашено изкряка и звукът така стресна момиченцето, че то за малко не падна от дървото. Хадрозавърът дръпна главата си от клона и пак изкряка.

— Не я дразни — обади се Тим от един по-висок клон.

Малкото изцвъртя и припна след майка си, когато тя се отдалечи от дървото. Майката наклони глава и любопитно заразглежда клона, на който седяха Лекс и Грант. Изглеждаше смешна с извитите си нагоре усмихнати устни.

— Защо гледа толкова тъпо? — попита Лекс.

— Не гледа тъпо — каза Грант. — Ти просто я изненада.

— А сега няма ли да ни пусне да слезем долу? — поинтересува се Лекс.

Хадрозавърът се беше дръпнал на три метра от дървото. След малко отново изкряка. Грант реши, че се опитва да ги прогони от клона. Но динозавърът май не знаеше как да постъпи. Имаше объркан и нерешителен вид. Грант и децата почакаха малко, без да разговарят, и след минута хадрозавърът отново се приближи към клона, като помръдваше лакомо устни.

— Тая няма да я бъде — каза Лекс. — Няма вечно да стоя тук.

Момиченцето заслиза от дървото. Стреснат от движенията му, хадрозавърът отново изкряка.

„Изумително — мислеше си Грант. — Наистина не ни вижда, когато не се движим. А след миг буквално забравя за присъствието ни.“ Тиранозавърът се бе държал по същия начин. Още един класически пример за зрителните възприятия на земноводните. Опитите с жаби показваха, че земноводните виждат само движещи се обекти, например насекоми. Но ако нещо не се движи, те просто не го забелязват. Изглежда, същото важеше и за динозаврите.

Във всеки случай странните същества, които се спускаха по дървото, май плашеха маязавъра. Той изкряка за последен път, побутна малкото пред себе си и с тежки стъпки се отдалечи. След малко спря, обърна се да ги разгледа и продължи пътя си.

Най-после слязоха на земята. Лекс изтупа дрехите си. И двете деца бяха покрити с тънък слой прах. Навсякъде около тях тревата беше утъпкана. Носеше се някаква кисела миризма и тук-таме имаше петна от кръв. Грант погледна часовника си.

— Хайде да тръгваме, деца — каза той.

— А, не — отсече Лекс. — Повече няма да вървя из този парк.

— Налага се.

— Защо?

— Защото непременно трябва да съобщим за кораба — обясни Грант. — След като не ни виждат на сензорите за движение, трябва да изминем сами целия път до лагера. Това е единственият начин.

— А не можем ли да продължим със сала?

— Какъв сал?

Тим посочи ниската бетонна постройка с решетките, където бяха прекарали нощта. Намираше се в другия край на поляната, на двайсетина метра от тях.

— Там видях един сал — каза Тим.

Грант веднага оцени предимствата. Беше седем часът сутринта, а трябваше да извървят поне дванайсет километра. Ако се движеха със сал по реката, щяха да стигнат по-бързо, отколкото по суша.

— Да опитаме — съгласи се той.

 

 

Арнолд включи на режим за визуално издирване и върху екраните започнаха да се появяват различни места от парка. Изображенията се променяха на всеки две секунди. Следенето им беше доста уморително, но това бе най-бързият начин да намери джипа, с който бе избягал Недри, а по този въпрос Мълдун беше непреклонен. Двамата с Дженаро бяха тръгнали да огледат пораженията, нанесени от рекса. След като вече се беше съмнало, Мълдун държеше на всяка цена да намерят колата, тъй като му трябваха оръжията в нея. Радиостанцията изпука и се чу глас:

— Господин Арнолд, мога ли да поговоря с вас?

Беше Хамънд. Тонът му бе заповеднически.

— А защо вие не дойдете тук, господин Хамънд?

— Не, господин Арнолд. Вие елате. Аз съм в генетичната лаборатория заедно с доктор Ву, Чакаме ви.

Арнолд въздъхна и стана от стола пред екраните.

 

 

Грант се препъна в нещо, тъй като във вътрешната част на сградата беше тъмно. Промушваше се между двайсетлитрови бидони за хербициди, ножици за кастрене на дървета, резервни гуми за джип, навита на рула телена мрежа, петдесеткилограмови чували с торове, купища кафяви керамични изолатори, празни кутии от машинно масло, електрически фенери и кабели.

— Никъде не виждам сал.

— Продължавайте да търсите.

Торби цимент, парчета медни тръби, зелена мрежа… и две пластмасови весла, закачени на халки върху бетонната стена.

— Добре де — каза той, — къде е този сал?

— Трябва да е някъде тук — отвърна Тим.

— Значи ти не си го виждал?

— Не, но предположих, че сигурно има.

Грант продължи да рови в купищата инструменти, но не намери сал. Вместо това откри някакви планове, навити на руло и осеяни с петънца плесен от влагата. Бяха на дъното на малък метален сандък до стената. Той ги разгърна на пода, като отпъди големия паяк, изпълзял между листовете. Разглежда ги доста дълго.

— Гладна съм.

— Чакай малко.

Листовете представляваха подробни топографски карти на онази част от острова, където се намираха. Според тях лагуната се стесняваше и образуваше реката, която бяха видели по-рано и която течеше на север… минаваше точно покрай птичарника… и продължаваше още половин километър до хижата за посетители.

Грант разгледа и другите листове. Как да стигнат до лагуната? Според плановете в задната част на склада имаше врата. Той се обърна и я видя в една ниша на бетонната стена. Беше толкова широка, че през нея можеше да мине кола. Отвори я и съгледа павиран път, който водеше право надолу към лагуната. Беше прокаран под нивото на земята и затова отгоре не се виждаше. Сигурно това бе още една алея за ремонт, която водеше към малък кей на брега на лагуната. А на кея имаше табела, която и оттук се виждаше ясно: „САЛОВЕ“.

— Хей — извика Тим. — Вижте какво намерих.

И подаде на Грант някаква метална кутия. Вътре ученият откри въздушен пистолет и платнен колан със стрели. Стрелите бяха само шест, всяка дебела колкото пръста му. На тях пишеше „MORO-709“.

— Браво, Тим!

Грант метна колана през рамо и затъкна пистолета в панталона си.

— Това пистолет с упойващи стрели ли е?

— Така изглежда.

— Ами салът? — попита Лекс.

— Мисля, че е на кея — каза Грант.

Тримата тръгнаха надолу по пътя. Грант носеше веслата на рамо.

— Надявам се, че салът е голям — каза Лекс, — защото не мога да плувам.

— Не се тревожи — рече той.

— А може би ще хванем и риба — предположи Лекс.

От двете страни на пътя се издигаше насип. Чуваше се някакво плътно и ритмично сумтене, но те не разбраха откъде иде звукът.

— Сигурни ли сте, че там долу има сал? — попита Лекс и сбърчи нос.

— Вероятно — каза Грант.

Ритмичното сумтене ставаше все по-силно, но освен него се чуваше и друг монотонен бръмчащ звук. Когато стигнаха края на пътя и малкия бетонен кей, Грант застина от ужас.

Там беше тиранозавърът.

Бе седнал в сянката на едно дърво и бе изпружил задните си крака. Очите му бяха отворени, но нищо в него не помръдваше освен главата, която при всяко изсумтяване леко се вдигаше и спускаше. Бръмченето идеше от облака мушици, които хвърчаха около него, пълзяха по главата му и по полуотворената паст, по окървавените зъби и червения бут на убития хадрозавър, проснат малко по-назад.

Тиранозавърът беше само на двайсет метра. Грант беше почти сигурен, че животното го е видяло. Но то не реагира, просто си седеше. Минаха няколко секунди, докато Грант разбере, че тиранозавърът спи. Седеше изправен, но спеше.

Той направи знак на Тим и Лекс да не мърдат. После бавно тръгна по кея — нищо не го скриваше от тиранозавъра. Голямото животно продължи да спи, като тихо похъркваше.

В края на кея имаше дървен покрит навес, боядисан в зелено, за да се слива с растителността. Грант безшумно отвори вратата и надзърна вътре. На стената висяха шест оранжеви спасителни жилетки, а на пода имаше навита на руло телена мрежа, няколко намотани въжета и два големи гумени пакета, привързани здраво с плоски гумени ремъци.

Салове.

Грант погледна назад към Лекс.

Момиченцето прошепна беззвучно: „Няма салове.“

Той кимна: „Има.“

Тиранозавърът вдигна предния си крайник да отпъди мухите, които бръмчаха около муцуната му. Но продължи да спи. Грант издърпа единия от пакетите на кея. Беше учудващо тежък. Той развърза ремъците и намери бутилката със сгъстен въздух. Гумата започна да се издува със силно съскане. После се чу едно „ПЛЯС!“ и салът беше готов. Шумът им се стори оглушителен.

Грант се обърна към тиранозавъра.

Той изгрухтя и се размърда. Грант се приготви да побегне, но животното само намести по-удобно масивното си туловище и гръмко се оригна.

Лекс изглеждаше отвратена и размаха ръка пред лицето си.

Грант беше плувнал в пот от напрежение. Издърпа сала по кея и го пусна във водата, която шумно се разплиска.

Динозавърът продължаваше да спи.

Грант привърза сала към кея и се върна в бараката да вземе две спасителни жилетки. Хвърли ги в лодката и махна на децата да дойдат при него.

Пребледняла от страх, Лекс поклати глава.

Той й махна: „Ела веднага.“

Динозавърът продължаваше да спи.

Грант й се закани с пръст. Тя тихо се приближи и ученият с жест я накара да скочи в сала. Тим я последва и двамата облякоха спасителните жилетки. Грант също скочи и отблъсна сала от кея. Той безшумно се понесе по водата. Грант пъхна веслата в ключовете. Отдалечаваха се все повече от кея.

Лекс се облегна назад и шумно въздъхна. После на лицето й се изписа ужас и тя затисна устата си с ръка. Тялото й се разтресе — момиченцето се опитваше да сподави кашлицата си.

Все кашляше, когато не трябва!

— Лекс! — ядосано прошепна Тим и хвърли поглед към брега.

Тя безпомощно поклати глава и посочи гърлото си. Брат й знаеше какво означава това: гърлото я стягаше и сестра му имаше нужда от глътка вода. Грант продължи да гребе, а Тим се наведе, загреба вода от реката и поднесе шепата си на Лекс.

Кашлицата й прозвуча гръмко, като взрив. На Тим му се стори като топовен изстрел.

Тиранозавърът мързеливо се прозя и се почеса зад ухото със задния си крак, точно като куче. После пак се прозя. Беше замаян след обилната закуска и се събуждаше бавно.

Лекс не можеше да се успокои и издаваше тихи гъргорещи звуци.

— Млъкни, Лекс! — изсъска Тим.

— Не мога — прошепна тя и пак се закашля.

Грант гребеше с всички сили и тласкаше сала по-далеч от брега.

Тиранозавърът се изправи със залитане.

— Не можах, Тими! — отчаяно изпищя Лекс. — Просто не можах да се въздържа!

— Шшшт!

Грант гребеше с всички сили.

— Все едно, вече няма значение — каза тя. — Нали сме достатъчно далеч? Той не може да плува.

— Разбира се, че може, идиотка такава! — изкрещя Тим.

Видяха как тиранозавърът слиза от кея и се топва във водата. После бързо се понесе след тях.

— А аз откъде да знам? — каза момиченцето.

— Всеки знае, че тиранозаврите могат да плуват! Пише го в книгите! Всички влечуги могат да плуват!

— Змиите не могат.

— Естествено, че могат. Глупачка!

— Наведете се — извика Грант. — И се дръжте здраво!

Наблюдаваше тиранозавъра, който плуваше зад тях. Водата стигаше до гърдите му, а огромната му глава стърчеше над повърхността. След малко Грант разбра, че животното не плува, а ходи по дъното, защото над водата вече се подаваха само очите и ноздрите му. Сега приличаше на крокодил и плуваше като крокодил. Голямата му опашка се мяташе наляво-надясно, а водата се пенеше зад него. Гърбът му се подаваше от време на време над водата, а също и набраздената му опашка. „Съвсем прилича на крокодил — отчаяно помисли Грант. — Най-големият крокодил на света.“

— Извинявайте, доктор Грант! — проплака Лекс. — Не исках да стане така!

Грант хвърли поглед назад. На това място лагуната беше широка около сто метра, а те се намираха почти в средата й. Ако продължаха в същата посока, водата щеше да стане по-плитка и тиранозавърът пак щеше да тръгне по дъното. А на плитко се движеше по-бързо. Грант обърна лодката на север и натисна веслата.

— Какво правите?

Сега тиранозавърът беше само на няколко метра. Грант чуваше острото му хрипливо дишане. Погледна веслата, които стискаше, но те бяха пластмасови и много леки — не ставаха за самозащита.

Животното отметна глава и разтвори огромната си паст с извити остри зъби. После се устреми напред и се опита да захапе сала, но челюстите му хлопнаха само на сантиметри от гумения планшир. Огромният му череп се пльосна във водата, а салът се люшна върху гребена на вълната, вдигната от животното.

Тиранозавърът се гмурна под водата и по нея забълбукаха едри мехури. След миг се успокои. Лекс улови здраво планшира и погледна назад.

— Удави ли се?

— Не — отвърна Грант.

Пак забеляла мехурчета, после слабо вълнение, което се приближаваше към сала…

— Дръжте се! — изкрещя той.

Главата на животното се издигна под гуменото дъно, вдигна сала във въздуха и лудешки го завъртя, преди да потъне отново.

— Направете нещо! — пищеше Алексис. — Направете нещо!

Грант измъкна пистолета от колана си. Изглеждаше отчайващо малък в ръцете му, но имаше вероятност да улучи животното по някое чувствително място, в окото или по носа…

Този път тиранозавърът се появи над водата точно до лодката, разтвори челюсти и изрева. Грант се прицели и стреля. Стрелата блесна на слънцето и се удари в бузата на животното. Тиранозавърът тръсна глава и пак изрева.

Внезапно откъм брега се чу друг рев, сякаш в отговор на първия.

Грант се обърна и видя на брега малкия рекс, който беше клекнал до убития зауропод и явно се радваше на неочакваната плячка. Откъсна парче от трупа на животното, вдигна високо глава и отново изрева. Големият тиранозавър също го забеляза и реакцията му беше незабавна — той се обърна и бързо заплува към брега, за да запази плячката си.

— Отива си! — тържествуващо извика Лекс и запляска с ръце. — Махна се! Наа-наа-наа-на-на! Глупав динозавър!

Малкият рекс изрева предизвикателно от брега. Големият тиранозавър изскочи от водата и ядосан препусна нагоре по хълма, а огромното му тяло оставяше мокри следи. Малкият сниши глава и побягна с челюсти, натъпкани с месото на убитото животно.

Големият тиранозавър продължи да го преследва, мина покрай убития зауропод и изчезна зад билото на хълма. Чуха за последен път заплашителния му рев, а салът продължи на север и след един завой навлезе в реката.

Капнал от гребането, Грант се отпусна на дъното на сала и задиша тежко. Не можеше да си поеме дъх.

— Добре ли сте, доктор Грант? — запита Лекс.

— Отсега нататък ще правиш ли каквото ти кажа?

— Добре де — въздъхна тя, като че ли от нея се искаше твърде много. После топна ръка във водата и след малко се обади: — Вече не гребете.

— Уморен съм — обясни й Грант.

— Тогава защо продължаваме да се движим?

Грант седна и се огледа. Лекс беше права. Салът бавно се носеше на север.

— Сигурно има някакво течение.

То ги носеше на север към хотела. Грант погледна часовника си и се смая, като видя, че още е седем и петнайсет. Откакто го бе погледнал за последен път, бяха изминали само петнайсет минути. А на него му се бяха сторили два часа.

Грант се облегна на гумения планшир, затвори очи и заспа.