Майкъл Крайтън
Джурасик парк (50)

Завръщането

Електрическият двигател бръмчеше и колата се носеше с пълна скорост надолу по тъмния подземен тунел. Караше я Грант, без да сваля крак от педала. По стените на тунела нямаше нищо, но от време на време той виждаше по тавана отдушници, покрити с предпазители срещу дъжда, затова светлината беше слаба. На много места обаче забеляза засъхнали бели животински изпражнения. Явно много животни бяха влизали в тунела.

Лекс, която седеше до него, насочи фенера към задната седалка, където лежеше велоцираптора.

— Защо диша така тежко? — попита тя.

— Защото го улучих с упойваща стрела — отвърна Грант.

— Ще умре ли?

— Надявам се, че не.

— А защо го взехме с нас? — поинтересува се Лекс.

— За да докажем на хората в лагера, че динозаврите наистина се размножават — обясни Грант.

— Откъде знаете, че се размножават?

— Защото този е още малък — каза Грант. — И освен това е мъжки.

— Така ли?

Момиченцето насочи лъча на фенера към велоцираптора и любопитно го заразглежда.

— Да. А сега, ако обичаш, насочи фенера напред. — Грант вдигна ръка и обърна часовника си към нея. — Колко показва?

— Показва… десет и петнайсет.

— Добре.

— Значи ни остават още четирийсет и пет минути, за да се свържем с кораба — намеси се Тим.

— Вече наближаваме — каза Грант. — Според мен сме някъде при сградата за посетители.

Не беше съвсем сигурен, но имаше чувството, че тунелът леко се издига към повърхността и…

— Ау! — възкликна Тим.

Излязоха от тунела с голяма скорост и за миг дневната светлина ги ослепи. Из въздуха се носеше лека мъгла, от която изплуваха неясните очертания на някаква постройка. Грант веднага позна сградата за посетители. Тунелът излизаше точно пред гаража!

— Еха! — зарадва се Лекс. — Успяхме!

Тя нетърпеливо подскачаше на седалката, докато Грант паркираше колата в гаража. Край стената бяха наредени клетки за животните. Оставиха велоцираптора в една от тях с паничка вода и тръгнаха по стълбите към приземния етаж на сградата за посетители.

— Сега ще ям хамбургер! И пържени картофки! И млечен шейк с шоколад! Ура! Няма вече динозаври!

Стигнаха до вратата на фоайето, Грант я отвори и Лекс изненадано млъкна.

Тримата спряха пред входа като заковани.

 

 

Стъклените врати на сградата за посетители бяха разбити и в обширното главно фоайе се носеше студена сива мъгла. Табелата, на която пишеше „КОГАТО ДИНОЗАВРИТЕ ГОСПОДСТВАЛИ НА ЗЕМЯТА“, висеше на една кука и със скърцане се поклащаше от вятъра. Големият механизиран макет на тиранозавъра беше съборен на пода, краката му стърчаха във въздуха, а от вътрешността му бяха изпадали кабелите и металните части на механизма. Навън се виждаха призрачните очертания на палмите, които ограждаха сградата.

Тим и Лекс се сгушиха един до друг до металното бюро на пазача, а Грант взе радиостанцията, оставена на бюрото, и започна да превключва каналите.

— Ало, обажда се Грант! Има ли някой там! Ало!

Лекс се наведе и се опита да надникне зад бюрото, но Грант я хвана за ръкава.

— Престани!

— Умрял ли е? Какво е това по пода? Кръв ли?

— Да.

— А защо не е червена?

— Ти си патологичен случай — каза Тим.

— Какво е това „патологичен случай“? Аз не съм.

Радиото изпука и се чу глас:

— Боже мой, Грант, вие ли сте?

— Алън? Алън?

Беше гласът на Ели.

— Тук съм — отвърна Грант.

— Слава Богу — въздъхна Ели. — Добре ли си?

— Да, нищо ми няма.

— Ами децата? Виждал ли си ги?

— Децата са при мен — рече Грант. — И те са добре.

— Слава Богу!

Лекс запълзя по пода, опитвайки се да заобиколи бюрото. Грант я плесна по глезена.

— Веднага ела тук.

— … лън, къде се намирате? — изпука радиостанцията.

— Във фоайето. Във фоайето на централната сграда.

— Боже мой, ами че те са тук! — възкликна Ву по радиото.

— Слушай, Алън — каза Ели. — Рапторите избягаха. Могат да отварят врати. Възможно е да са влезли и в сградата за посетители.

— Страхотно. А вие къде сте?

— В хижата.

— Ами другите? Къде са Мълдун и останалите?

— Няколко души загинаха. Но всички други са в хижата.

— Телефоните работят ли?

— Не. Цялата система е изключена. Нищо не работи.

— А как ще я задействаме?

— Опитваме се…

— Трябва да я включим незабавно — каза Грант. — Иначе след половин час рапторите ще бъдат на сушата.

Той започна да им обяснява за кораба, но Мълдун го прекъсна:

— Май не разбирате, доктор Грант. Ние тук, в хижата, не разполагаме с половин час.

— Как така?

— Рапторите тръгнаха да ни преследват. Сега има два на покрива на хижата.

— И какво от това? Нали не могат да влязат?

— Очевидно могат — каза Мълдун и се закашля. — Никой не е очаквал животните да се качат на покрива. — Радиостанцията изпращя. — … кой е посадил дърво съвсем близо до оградата. Рапторите са се прехвърлили през нея и са се покатерили на покрива. По металните решетки на капандурите би трябвало да тече ток, но в момента захранването е изключено и динозаврите прегризват решетките.

— Прегризват решетките ли? — не повярва Грант. Смръщен, той се опита да си го представи. — Бързо ли?

— Челюстите им са невероятно силни — обясни Мълдун. — Приличат на хиени, могат да прегризат стоманата и… — Гласът му изчезна за миг.

— Бързо ли? — повтори Грант.

— Предполагам, до десетина-петнайсет минути ще нахълтат в хижата през прозореца на покрива. А щом влязат… О, чакайте малко, доктор Грант…

И връзката прекъсна.

 

 

Рапторите вече бяха прегризали първия прът от стоманената решетка на прозореца над леглото на Малкълм. Един от тях хвана края на пръта и го задърпа към себе си. После стъпи с мощния си заден крак върху стъклото и то се разби с трясък, а парчетата се посипаха долу по леглото. Ели се пресегна и махна от чаршафите най-големите парчета стъкло.

— Боже, колко са грозни — въздъхна Малкълм, загледан нагоре.

През дупката на прозореца вече чуваха сумтенето и ръмженето на рапторите, а също и скърцането на зъбите им по металните пръти. Вторият прът все повече изтъняваше и по него се виждаха сребристите следи от зъби. По чаршафите и нощното шкафче закапа пенеста слюнка.

— Засега не могат да влязат — каза Ели. — Но ще успеят, ако прегризат още една пречка.

— Дали Грант няма да стигне до бункера с генераторите… — обади се Ву.

— Майка му стара — изруга Мълдун и закуцука из стаята на изкълчения си глезен. — Невъзможно е да се добере дотам толкова бързо. Няма да успее да включи захранването, дотогава рапторите ще влязат.

— Ще успее — изхриптя Малкълм, гласът му едва се чуваше.

— Какво каза? — попита Мълдун.

— Че ще успее… — повтори Малкълм.

— Ще успее какво?…

— Ако им отвлечем… вниманието.

Той примижа от болка.

— Как да им отвлечем вниманието?

— Идете при… оградата…

— И какво да правим?

— Проврете… ръце… през решетките.

Малкълм се опита да се усмихне.

— Божичко — въздъхна Мълдун и му обърна гръб.

— Чакайте — намеси се Ву. — Той е прав. Тук има само два раптора. Значи навън има поне още четири. Можем да излезем и да ги примамим насам.

— И после какво?

— Ще разчистим пътя на Грант и той ще иде в бункера да включи генератора.

— И после ще се върне в контролната зала и ще включи системата?

— Точно така.

— Няма време — поклати глава Мълдун. — Няма време.

— Но ако успеем да примамим рапторите отвън — каза Ву, — може би и тези отгоре ще се хванат на въдицата… Имаме някакъв шанс. Струва си да опитаме.

— Да ги подмамим с жива стръв ли? — попита Мълдун.

— Ами да.

— Добре, но кой ще бъде стръвта? Мен не ме бива с този глезен.

— Ще отида аз — предложи Ву.

— Не — възрази Мълдун. — Само ти знаеш как да включиш компютрите и трябва да обясниш на Грант.

— Тогава ще го направя аз — обади се Хардинг.

— Не — рече Ели. — Вие трябва да се грижите за Малкълм. Ще отида аз.

— А, не. Тая няма да я бъде — отсече Мълдун. — Около вас ще гъмжи от раптори, а и онези на покрива…

Но Ели вече се бе навела и здраво връзваше връзките на кецовете си.

— Само не казвайте на Грант — предупреди ги тя. — Не искам да се безпокои за мен.

 

 

Във фоайето беше тихо. Отвсякъде ги обгръщаше мразовитата мъгла. Радиостанцията мълчеше вече няколко минути.

— Защо не ни се обаждат? — запита Тим.

— Гладна съм — изхленчи Лекс.

— Опитват се да измислят някакъв план — обясни Грант.

— Грант, чувате… Обажда се Ву. Чувате ли ме?

— Слушам ви — отвърна Грант.

— От мястото, където се намирате, вижда ли се задната част на сградата за посетители?

Грант погледна през стъклените врати към обгърнатите в мъгла палми.

— Вижда се — каза той.

— През палмовата горичка минава пътека, която води право към бункера. В него е електростанцията с двата генератора. Спомняте ли си, вчера ходихте дотам?

— Да — отвърна Грант, макар че се замисли за миг. Нима едва вчера беше видял бункера? Струваше му се, че оттогава са минали години.

— Слушайте — продължи Ву. — Ще се опитаме да примамим всички раптори тук, при хижата. Но не сме сигурни, че ще успеем. Затова бъдете предпазлив. Дайте ни пет минути.

— Добре — отвърна Грант.

— Оставете децата в ресторанта. Там ще бъдат в безопасност. Вземете радиостанцията.

— Добре.

— Но я изключете, преди да излезете от сградата, за да не привлечете животните с шума й. Ще ми се обадите, щом стигнете при бункера.

— Добре — пак се съгласи Грант и прекъсна връзката.

Лекс се подаде иззад бюрото.

— Ще идем ли в ресторанта? — попита тя.

— Да — отвърна Грант и тримата тръгнаха през мъглата във фоайето.

— Искам хамбургер — каза Лекс.

— Няма ток и не можем да го приготвим.

— Тогава сладолед.

— Тим, ти ще останеш с нея да й помогнеш.

— Добре.

— Налага се да изляза за малко — обясни Грант.

— Зная.

Бяха при входа на ресторанта. Грант отвори вратата и огледа помещението — беше пълно с маси и столове, а в дъното имаше двукрила метална врата, която се отваряше в двете посоки. Наблизо имаше каса, а до нея — метална кошничка с дъвки и бонбони.

— А сега, деца, ще стоите тук, каквото и да се случи. Разбрахте ли?

— Ще ни оставите ли радиостанцията? — попита Лекс.

— Не мога. Ще ми трябва. Чакайте тук. Ще се върна само след пет минути. Разбрахме ли се?

— Да.

Грант затвори вратата. Ресторантът потъна в мрак. Лекс се вкопчи в ръката на брат си.

— Светни лампите — каза тя.

— Не мога — отвърна Тим. — Няма ток.

И момчето си сложи очилата за нощно виждане.

— Ти си добре. Ами аз?

— Дръж се за мен. Хайде да потърсим храна.

Той я поведе из ресторанта. Сега масите и столовете бяха фосфоресциращо зелени. Вдясно се виждаха яркозелената касова машина и кошницата с дъвки и бонбони. Тим загреба от нея шепа бонбони.

— Казах ти, че искам сладолед. Не ми се ядат бонбони — тросна се Лекс.

— Нищо, вземи ги.

— Казах сладолед, Тим.

— Добре де, добре.

Тим натъпка бонбоните в джоба си и поведе сестра си между масите.

— Нищичко не виждам — каза тя и го задърпа назад.

— Нали те водя? Дръж се за мен.

— Тогава върви по-бавно.

Зад редиците маси и столове имаше двукрила летяща врата с кръгли прозорчета. Сигурно водеше към кухнята. Момчето бутна вратата и тя се отвори широко.

 

 

Ели Сатлър излезе през централния вход на хижата и почувства студената мъгла по лицето и краката си. Още отсега сърцето й биеше до пръсване, макар тя да знаеше, че зад оградата е в пълна безопасност. Пред нея бяха дебелите пръти, обвити в мъгла.

Но зад тях не виждаше нищо. Само някакви си двайсетина метра по-нататък пейзажът се губеше в млечна белота. Не се забелязваха никакви раптори. Гората отвъд оградата тънеше в зловеща тишина.

— Ей! — колебливо извика тя.

— Съмнявам се, че така ще направите нещо — каза Мълдун, който се бе облегнал на рамката на вратата. — Вдигнете повечко шум. — Той закуцука навън, понесъл някакъв стоманен прът, с който заудря по пречките на оградата като по гонг. — Заповядайте! Вечерята е сервирана!

— Много смешно, няма що — сопна се Ели и притеснено погледна към покрива. Рапторите не се виждаха.

— Те не разбират английски — ухили се Мълдун, — но в общи линии схващат смисъла…

Ели беше напрегната и шегите му я дразнеха. Погледна към замъглените очертания на сградата за посетители. Мълдун отново заудря по пречките. Накрая от непрогледната мъгла изплува призрачният силует на някакво животно. Беше раптор.

— Ето го и първия клиент — каза Мълдун.

Бялата сянка на раптора изчезна, после отново се появи, но не се приближи до оградата. Изглежда, не проявяваше интерес към шума, който идваше откъм хижата. Ели вече се притесняваше. Ако не успееше да примами рапторите към хижата, Грант беше изложен на голяма опасност.

— Вдигате ужасен шум — каза тя.

— Глупости! — отвърна Мълдун.

— Прекалено силен е — настоя Ели.

— Познавам тези животни…

— Вие сте пиян — каза жената. — Оставете на мен.

— И как ще го направите?

Тя не отговори, само отиде при желязната врата.

— Казват, че рапторите били умни.

— Така си е. Поне колкото шимпанзетата.

— А имат ли добър слух?

— Да, изключително остър.

— Тогава може би ще познаят този звук — каза Ели и отвори вратата.

Металните панти, ръждясали от постоянната мъгла, изскърцаха високо. Тя я затвори и отново я отвори със скърцане.

Остави я да зее.

— На ваше място не бих постъпил така — рече Мълдун. — Но ако сте решили да я държите отворена, изчакайте да си взема оръжието.

— Вземете го.

— Гранатите са у Дженаро — спомни си той с въздишка.

— Добре тогава — каза Ели. — Отваряйте си очите, за да ме предупредите, ако се наложи.

Жената излезе през вратата и решетките останаха зад гърба й. Сърцето й биеше толкова силно, че тя не усещаше къде стъпва. Започна да се отдалечава от оградата, която тревожно бързо се скри в мъглата. Скоро съвсем се загуби от погледа й. Точно както беше очаквала, Мълдун започна да крещи след нея с пиянска сприхавост:

— По дяволите, малката, веднага се връщай — изрева той.

— Не ме наричайте „малката“ — извика тя в отговор.

— Ще те наричам както си искам, дявол да те вземе — изкрещя Мълдун.

Ели не го слушаше. Готова да побегне, бавно се завъртя и се огледа. Беше поне на двайсет метра от оградата и виждаше как мъглата се носи като лек дъждец край листата на дърветата. Гледаше да стои по-далеч от гъстата растителност. Движеше се сред свят от сиви сенки. Мускулите на краката и раменете й изтръпнаха от напрежението. Очите също я заболяха от взирането в мъглата.

— Не ме ли чуваш, майки му стара? — изрева Мълдун.

„Доколко умни са тези животни? — питаше се Ели. — Достатъчно ли, за да ми отрежат пътя за отстъпление?“ Е, оградата не беше чак толкова далече.

Нападнаха я.

Съвсем безшумно.

Първото животно изскочи от храстите край едно дърво вляво. Хвърли се към нея, а Ели се обърна и побягна. Второто животно я нападна от другата страна със застрашително насочени нокти. Явно се опитваше да й пресече пътя, но Ели се сниши като бегачка на дълги разстояния и животното се стовари на земята. Сега вече тя тичаше право напред, задъхана от страх, и не смееше да се обърне. Най-после оградата изплува през нея от мъглата и Ели видя Мълдун, който държеше вратата отворена и я чакаше. Посегна и я дръпна за ръката така силно, че тя загуби равновесие и падна. Обърна се тъкмо навреме, за да види как едно, а след него още две животни се хвърлят с ръмжене върху оградата.

— Добра работа свършихте — извика Мълдун. Дразнеше рапторите, като ръмжеше срещу тях, и това ги вбеси още повече. Те се мятаха към оградата с високи подскоци, а единият още малко, и щеше да я прехвърли. — Божичко, почти успя! Тия мръсници наистина могат да скачат!

Ели се изправи и огледа драскотините и натъртванията по тялото си. По единия й крак течеше кръв. Но в главата й се въртеше само едно: примамила е три животни, на покрива има още две, а едно не се е показало.

— Елате да ми помогнете — каза Мълдун. — Трябва да ги задържим тук!

 

 

Грант излезе от сградата за посетители и бързо тръгна в мъглата. Намери пътеката между палмите и пое по нея на север. Скоро от мъглата изплуваха очертанията на бункера.

От тази страна не се виждаше врата, затова Грант заобиколи постройката. По-нататък съгледа рампа за камиони, която едва се забелязваше сред гъстите храсталаци. Покатери се на нея и видя плъзгаща се врата от гофрирана ламарина, която обаче беше заключена. Грант скочи от рампата и продължи да върви покрай сградата. Малко по-нататък зави надясно и видя обикновена врата, която се оказа открехната, а в процепа й намери мъжка обувка.

Влезе и примижа, за да свикне с тъмнината. Ослуша се, но вътре беше тихо. Извади радиостанцията и я включи.

— Обажда се Грант — каза той. — Вече съм в бункера.

 

 

Ву погледна към прозореца на тавана. Двата раптора пак надзъртаха в стаята на Малкълм, но, изглежда, вече ги привличаха шумовете, които долитаха откъм двора. Ву отиде на прозореца. Трите велоцираптора продължаваха да се хвърлят срещу оградата. Ели тичаше покрай решетките. Но рапторите май вече не се опитваха да я стигнат. Сега сякаш си играеха — заставаха в полукръг край оградата, засилваха се с ръмжене, хвърляха се и тупваха на земята. После отново правеха полукръг и пак нападаха. Всичко това приличаше много повече на забавление, отколкото на сериозна атака.

— Като птици — каза Мълдун. — Устройват ни представление.

— Наистина са умни — кимна Ву. — Знаят, че не могат да я стигнат, и затова не си дават много зор.

Радиостанцията изпращя:

— … съм в бункера.

Ву я грабна.

— Повторете, доктор Грант.

— Вече съм вътре — каза Грант.

— Значи сте в бункера с генераторите?

— Да — потвърди Грант и добави: — Защо не ме наричате Алън?

— Добре, Алън. Ако сте застанали при вратата, виждате множество тръби. — Ву затвори очи, за да си представи обстановката. — Точно пред вас, в средата на сградата има дълбока шахта, която се спуска два етажа под земята. Вляво има метален подвижен мост с перила.

— Виждам го.

— Тръгнете по него.

— Тръгвам.

По радиото се чу слабият шум от стъпките на Грант по металния под.

— Щом изминете шест-седем метра, ще видите друг такъв мост, който води надясно.

— Виждам го.

— Тръгнете по него.

— Добре.

— Като повървите малко, ще стигнете до отвесна стълба — продължи Ву. — Води надолу към шахтата.

— Виждам я.

— Слезте по стълбата.

Последва дълго мълчание. Ву прокара пръсти през влажната си коса. Мълдун се мръщеше напрегнато.

— Вече съм долу — обади се Грант.

— Добре — каза Ву. — А сега точно пред вас трябва да има два големи жълти резервоара, на които пише „Огнеопасно“.

— Тук пише „Леснозапалимо“, а отдолу пише нещо на испански.

— Точно тези — потвърди Ву. — Това са двата резервоара с гориво за генератора. Единият е празен, затова се налага да превключим на другия. Погледнете долната част на резервоарите и ще видите, че оттам излиза бяла тръба.

— Тръба от поливинилхлорид с диаметър около десет сантиметра.

— Да. От поливинилхлорид. Вижте накъде отива тръбата и се движете в тази посока.

— Добре. Тръгвам натам… Ох!

— Какво има?

— Нищо. Ударих си главата.

Радиостанцията замлъкна.

— Добре ли сте?

— Да, нищо ми няма. Само… се ударих. От невнимание.

— Вървете покрай тръбата.

— Да, да — раздразнено каза Грант. — Тръбата минава покрай голям алуминиев сандък с отдушници от двете страни. На него пише „Хонда“. Прилича ми на генератор.

— Да — рече Ву. — Това е генераторът. Заобиколете го и отстрани ще видите табло с два бутона.

— Виждам ги. Единият е жълт, а другият червен, нали?

— Точно така — потвърди Ву. — Първо натиснете жълтия, задръжте го и натиснете червения.

— Добре.

Радиото мълча повече от минута. Ву и Мълдун се спогледаха.

— Алън?

— Нищо не става — каза Грант.

— Нали първо натиснахте жълтия, задържахте го и след това натиснахте червения? — попита Ву.

— Точно така — отговори Грант, този път ядосано. — Изпълних инструкциите ви дума по дума. Първо се чу някакво бръмчене, сетне няколко бързи прищраквания, бръмченето престана и после нищо.

— Опитайте пак.

— Вече опитах — каза Грант. — Нищо не става.

— Добре, чакайте малко. — Ву се намръщи. — Изглежда, генераторът опитва да се включи, но нещо му пречи. Алън?

— Слушам ви.

— Минете зад генератора и вижте къде завършва пластмасовата тръба.

— Добре. — След малко Грант се обади: — Тръбата влиза в черен цилиндър, който ми прилича на горивна помпа.

— Наистина е помпа — каза Ву. — Сега потърсете отгоре й един малък клапан.

— Клапан ли?

— Подава се отгоре и завършва с кран, който може да завъртите.

— Намерих го, но е отстрани, а не отгоре.

— Добре. Завъртете го.

— Излиза въздух.

— Добре. Изчакайте докато…

— … сега тръгна някаква течност. Мирише на нафта.

— Добре. Затворете клапана. — Ву се обърна към Мълдун. — Помпата не е била обезвъздушена. Алън?

— Да.

— Опитайте пак с бутоните.

Малко по-късно по радиостанцията се чу слабото бумтене от възпламеняването на горивото, а после и равното боботене на работещия генератор.

— Готово, включен е — каза Грант.

— Чудесна работа свършихте, Алън! Много добре!

— И сега какво? — попита сподавено Грант. — Тук още не работи осветлението.

— Върнете се в контролната зала и ще ви обясня как да включите ръчно системите.

— Значи само това ми остана да направя.

— Да.

— Добре — каза Грант. — Ще ви се обадя, когато отида в контролната зала.

Радиостанцията изсъска за последен път и настъпи тишина.

— Алън!

Нямаше връзка.

 

 

Тим отвори летящата врата в дъното на ресторанта и двамата с Лекс влязоха в кухнята. В средата й имаше голяма маса от неръждаема стомана, вляво имаше готварска печка с много котлони, а зад нея — няколко огромни хладилника. Тим започна да ги отваря един по един и да търси сладолед. Докато бяха отворени, от тях излизаше пара и се стапяше във влажния въздух.

— Защо печката работи? — попита Лекс и пусна ръката на брат си.

— Не работи.

— Ами какви са тези сини пламъчета?

— Това са сигнални лампи.

— Какво значи сигнални лампи?

У дома си имаха обикновена електрическа печка.

— Няма значение — каза Тим и отвори следващия хладилник. — Но това значи, че мога да ти сготвя нещо.

В този хладилник намери какво ли не — картонени кутии с мляко, панери със зеленчуци, котлети, риба… но нямаше сладолед.

— Още ли искаш сладолед?

— Мисля, че го казах достатъчно ясно.

Следващият хладилник беше огромен. Вратата му беше от неръждаема стомана, с широка, хоризонтално разположена дръжка. Тим я натисна и отвори вратата. Хладилникът представляваше нещо като стая и човек спокойно можеше да влезе вътре.

— Тими…

— Потърпи де! — сопна се той. — Търся ти сладолед.

— Тими… тук има нещо.

Последните думи Лекс изрече шепнешком, затова брат й не я разбра веднага. После бързо излезе от хладилника, от чиято отворена врата продължаваше да излиза пара, светлозелена през очилата. Лекс стоеше до голямата маса, вперила поглед във вратата на кухнята.

Тим долови някакъв звук, който му заприлича на съскането на огромна змия. Звукът се усили, после заглъхна. След миг пак го чу, този път съвсем слабо. Сякаш някъде ставаше течение, но нещо му подсказа, че не е от течението.

— Тими — прошепна момиченцето, — страх ме е…

Той се промъкна при вратата на кухнята и погледна тъмния ресторант. Видя редиците зеленикави маси, сред които бавно като привидение към кухнята идваше един велоцираптор. Движеше се съвсем безшумно. Чуваше се само свистящото му дишане.

 

 

Грант тръгна слепешком покрай тръбите към стълбата. Беше му трудно да се ориентира в тъмното, а шумът от генератора го объркваше. Най-после намери стълбата и започна да се изкачва, когато чу някакъв друг звук, примесен с боботенето на генератора.

Спря и се ослуша.

Викаше човек.

Изглежда, беше Дженаро.

— Къде сте? — изкрещя Грант.

— Тук — отвърна Дженаро. — В камионетката.

Грант не виждаше никаква камионетка. Огледа се и с крайчеца на окото забеляза някакви зелени неща, които бързо минаха покрай него и изчезнаха в тъмнината. Тогава съгледа камионетката и отиде при нея.

 

 

От тишината Тим го побиха тръпки.

Велоцирапторът беше висок около два метра и явно бе много силен, макар че краката и опашката му бяха скрити зад масите. Момчето виждаше само мускулестата горна част на тялото и двата горни крайника с разперени нокти. Виждаше и преливащите цветове на петънцата по гърба му. Велоцирапторът вървеше предпазливо и се оглеждаше с бързи и отсечени движения на главата, досущ като птица. При всяка стъпка главата му се поклащаше, а дългата права опашка се накланяше надолу, от което животното още повече приличаше на птица.

На огромна и безшумна хищна птица.

В ресторанта беше тъмно, ала рапторът явно виждаше добре и неотклонно продължаваше напред. От време на време навеждаше глава под масите и Тим го чуваше как души въздуха. После рязко вдигаше глава и се озърташе.

Момчето изчака да се увери, че велоцирапторът наистина идва към кухнята. Нима ги беше надушил? Във всички книги пишеше, че динозаврите имат слаборазвито обоняние, но, изглежда, това не се отнасяше за този тук. Пък и какво значение имаха книгите? Пред него стоеше истински жив динозавър.

И се приближаваше все повече.

Момчето се шмугна обратно в кухнята.

— Има ли нещо там? — попита Лекс.

Тим не отговори, само поведе сестра си към една маса в ъгъла на кухнята. Накара я да се пъхне под нея и да се скрие зад големия кош за боклук. После се наведе и прошепна заповеднически:

— Стой тук!

След това тихо изтича до хладилника, грабна няколко котлета и бързо се върна при вратата. Тихо сложи единия котлет на пода, отдръпна се няколко крачки и сложи втория…

Забеляза през очилата, че Лекс наднича иззад коша за боклук, и й махна да се скрие. Остави на пода третия, а сетне и четвъртия котлет, като навлизаше все по-навътре в кухнята.

Съскането ставаше все по-силно, след миг животното бутна вратата, влезе в кухнята и предпазливо се огледа.

Бе застанало на вратата.

Тим беше приклекнал в дъното на стаята, до крака на голямата маса, но не беше успял да се скрие: главата и раменете му се подаваха над масата. Велоцирапторът като нищо можеше да го види.

Момчето се наведе бавно-бавно, за да се скрие под масата… Велоцирапторът рязко завъртя глава и погледна право към него.

Тим застина. Главата му все още се виждаше, но той си заповяда да не мърда.

Велоцирапторът неподвижно стоеше при вратата и душеше въздуха.

„Тук е по-тъмно — помисли си детето. — Той не вижда добре и затова е предпазлив.“

Сега вече усещаше противната миризма на огромното влечуго. Видя през очилата, че динозавърът се прозява, като отмята дългата си муцуна и оголва два реда остри като бръснач зъби. После отново огледа кухнята. Тим виждаше как големите му очи се въртят в дълбоките очни кухини.

Сърцето му биеше до пръсване. Реши, че е много по-лошо да се срещнеш лице в лице с такова животно в затворено помещение, отколкото навън, в гората. Всичко го изпълваше с ужас — размерите на велоцираптора, бързите му движения, острата миризма, свистящото дишане…

Сега, когато беше толкова близо, рапторът му се струваше много по-страшен от тиранозавъра. Тиранозавърът беше огромен и силен, но не беше особено умен. Велоцирапторът беше висок колкото човек, ала явно беше бърз и досетлив. Тим се страхуваше от зоркия му поглед почти колкото и от острите му зъби.

Велоцирапторът подуши въздуха и тръгна напред… право към Лекс! Изглежда, някак я беше надушил! Сърцето на Тим щеше да се пръсне.

Велоцирапторът спря и бавно се наведе към пода.

„Намерил е котлета.“

На Тим също му се искаше да се наведе и да надзърне под масата, но не смееше да помръдне. Стоеше, притаил дъх, и слушаше как костите пукат между челюстите на животното.

Рапторът вдигна източената си шия, огледа се и подуши въздуха. Забеляза втория котлет, пристъпи бързо напред и се наведе.

Тишина.

Не го изяде.

Пак вдигна глава. Тим бе приклекнал неудобно и краката му вече бяха изтръпнали, но той не помръдна.

„Защо рапторът не изяде втория котлет?“ През ума му минаха какви ли не причини: че животното не харесва говеждото, заради вкуса или защото е студено, че предпочита жива плът, че е усетил — готви му се капан, че е надушил Лекс или Тим, че го е видял…

Велоцирапторът бързо пристъпи напред, намери третия котлет, наведе се, вдигна глава и продължи нататък.

Тим затаи дъх. Сега динозавърът беше на по-малко от метър. Момчето виждаше как потрепват мускулите по хълбока му. Виждаше и засъхналата кръв по ноктите на горните му крайници. Виждаше браздите по петнистата му кожа, както и гънките по врата му, под долната челюст.

Велоцирапторът душеше въздуха. После рязко извърна глава и погледна право към Тим. От страх детето не смееше да си поеме дъх. От притеснение се бе вцепенило. Следеше движенията на окото на влечугото, което внимателно оглеждаше стаята и душеше въздуха.

„Видя ме“, рече си Тим.

После главата пак така рязко се обърна напред и животното продължи нататък към петия котлет. „Моля те, Лекс, не мърдай — мислеше си Тим, — каквото и да става, не мърдай, моля ти се…“

Велоцирапторът подуши котлета и го подмина. Застана пред отворената врата на хладилника. Тим виждаше парата, която се кълбеше през вратата и се стелеше по пода към краката на животното. Единият му огромен крак се повдигна, но отново се отпусна безшумно на пода. Динозавърът се колебаеше. „Много е студено — помисли си Тим. — Няма да влезе, усеща студа, няма да влезе, няма да влезе, няма да влезе…“

Динозавърът обаче пристъпи напред.

Първо се скри главата му, после тялото и най-сетне дебелата опашка.

Тим се втурна и се хвърли с цялата си тежест върху стоманената врата. Тя се затръшна, но прищипа края на опашката! Не искаше да се затвори! Велоцирапторът оглушително изрева. Тим без да иска се дръпна… опашката изчезна!

Той затръшна вратата и чу щракване! Ето, затвори се!

— Лекс! Лекс! — изкрещя момчето.

Чуваше се как рапторът блъска с тяло вратата, усещаше силните удари по стоманата. Знаеше, че от вътрешната страна има метална валчеста дръжка и ако рапторът я удари, вратата ще се отвори. Трябваше да я заключат.

— Лекс!

Сестра му вече беше до него.

— Какво да правя?

Тим се облегна на дръжката с цялата си тежест.

— На дръжката има щифт! Съвсем малък е! Намери го!

Велоцирапторът бясно изрева, но звукът беше заглушен от дебелата стомана. Той блъсна вратата с тялото си.

— Нищо не виждам! — извика Лекс.

Щифтът висеше под дръжката на вратата, окачен на тънка метална верижка.

— Но той е тук!

— Не го виждам! — изпищя момиченцето и Тим се досети, че то не е с очила.

— Тогава го напипай!

Момчето видя как сестра му протяга ръка, докосва неговата и търси щифта. Едва сега, когато беше толкова близо до него, той разбра колко е уплашена. Докато търсеше щифта, дишането й беше учестено. Велоцирапторът за пореден път се хвърли върху вратата и тя се отвори… Божичко, отвори се… но животното не бе очаквало това, дръпна се да се засили за нов удар, така че Тим успя пак да я затвори. Лекс панически заопипва дръжката.

— Намерих го! — извика тя и с разтреперани ръце промуши щифта през дупката.

Той се изхлузи и увисна на верижката.

— Отгоре, мушни го отгоре!

Момиченцето пак напипа щифта, хвана го за верижката, залюля го над дръжката и го пъхна в дупката.

Вратата беше заключена.

Велоцирапторът изрева. Тим и Лекс се дръпнаха от вратата, която продължаваше да се тресе от ударите на динозавъра. Пантите, които я придържаха към стената, скърцаха при всеки удар, но издържаха. Тим не вярваше, че е възможно животното да отвори вратата.

Рапторът беше заключен в хладилника.

Момчето въздъхна дълбоко от облекчение.

— Да вървим — каза то, хвана Лекс за ръката и двамата побягнаха.

 

 

— Жалко, че не ги видяхте — рече Дженаро, докато Грант го водеше към изхода на бункера. — Бяха поне трийсетина. Компита. Единственият начин да се отърва от тях беше да се промъкна в камионетката. След това застанаха на предното стъкло. Просто клечаха и чакаха като таласъми. Избягаха едва когато дойдохте вие.

— Те се хранят с мърша — обясни Грант. — Не биха нападнали същество, което се движи или изглежда силно. Нахвърлят се само на мъртви или почти мъртви животни, които не се движат.

Двамата се качиха по стълбата и тръгнаха към входната врата.

— Какво стана с раптора, който ви нападна? — попита Грант.

— Не знам — отвърна Дженаро.

— Излезе ли от бункера?

— Не видях. Мисля, че се отървах, защото беше ранен. Сигурно Мълдун го е прострелял в крака, животното кървеше, докато беше тук. После… не знам. Може да е излязло или е умряло в бункера. Не видях.

— А може и още да е тук — каза Грант.

 

 

През прозореца на хижата Ву наблюдаваше рапторите зад оградата. Изглежда, все още си играеха и се преструваха, че нападат Ели. Това вече продължаваше доста време и на Ву му мина през ума, че едва ли е случайно. Струваше му се, че животните се опитват да задържат вниманието й, както тя се опитваше да задържи тяхното.

Поведението на динозаврите открай време беше второстепенен проблем за Ву. И с основание: то представляваше вторичен ефект от ДНК, както надиплянето на протеините. Човек не е в състояние да предскаже поведението на животното, нито да го контролира освен в общи линии, например да го направи зависимо от някоя хранителна съставка или да го лиши от определен ензим. Но като цяло поведението е неразбираемо. Невъзможно е да го предскажеш само като гледаш нишката на ДНК.

Затова работата на Ву с ДНК бе чисто емпирична. Всичко беше въпрос на налучкване, както например един днешен часовникар поправя часовник от времето на дядо си. Занимаваш се с нещо от миналото, изработено от древни материали и действащо по отколешни правила. Не можеш да бъдеш сигурен защо работи именно по този начин. И това нещо векове наред е било поправяно и усъвършенствано от силите на еволюцията. Ето защо, подобно на часовникаря, който прави някаква промяна в механизма и чак по-късно вижда дали часовникът работи по-добре, Ву правеше промени в ДНК и едва след време виждаше дали животните се държат по-добре. Всъщност се опитваше да оправи само очевидни недостатъци в поведението на животното: навика му да се блъска необуздано в оградите с ток или да си протрива кожата до кръв в стволовете на дърветата. Само такива отклонения от поведението го връщаха на „чертожната дъска“.

Ограничените възможности на неговата наука караха Ву да има особено отношение към динозаврите в парка. Той изобщо не беше сигурен, че поведението на животните е исторически точно, че те се държат както в миналото. Въпросът беше открит и никога нямаше да намери отговор.

И въпреки че Ву никога не би го признал, откритието, че динозаврите се размножават, бе неопровержимо доказателство за успеха на работата му. Животно, което се размножава, доказва жизнеспособността си по фундаментален начин. Това означаваше, че Ву правилно е сглобил всички парчета. Беше пресъздал животно отпреди милиони години с такава точност, че съществото дори можеше да се възпроизвежда.

Но сега, докато наблюдаваше рапторите зад оградата, упоритото повтаряне на действията им го притесняваше. Рапторите бяха умни, а умните животни бързо се отегчават. Освен това обмислят какво да направят по-нататък и…

Хардинг излезе в коридора от стаята на Малкълм.

— Къде е Ели? — попита той.

— Още е навън.

— Накарай я да се прибере. Рапторите се махнаха от прозореца на покрива.

— Кога? — попита Ву и тръгна към вратата.

— Ей сега, само преди миг — отвърна Хардинг.

Ву рязко отвори външната врата и извика:

— Ели! Влизайте вътре! Веднага!

Тя изненадано го погледна.

— Няма никакъв проблем, владеем положението…

— Незабавно!

— Зная какво правя — поклати глава Ели.

— Дявол да го вземе, приберете се веднага!

На Мълдун не му допадаше, че Ву стои на отворената врата, и тъкмо да го каже, когато видя, че отгоре се спусна някаква сянка, и веднага разбра какво се е случило. Ву се просна на двора пред вратата и Мълдун чу писъците на Ели. Отиде при вратата и надникна. Ву лежеше по гръб, а тялото му вече беше разпорено от огромния нокът. Рапторът тръсна глава и измъкна вътрешностите му, макар че Ву беше още жив и немощно се опитваше да отблъсне с ръце едрата глава на животното. Рапторът го ядеше жив. Ели спря да пищи и хукна покрай оградата, а Мълдун затръшна вратата, зашеметен от ужас. Всичко беше станало толкова бързо!

— От покрива ли скочи? — попита Хардинг.

Мълдун кимна, приближи се към прозореца и погледна навън. Трите раптора от външната страна на оградата бързо се отдалечаваха. Вече не преследваха Ели.

Връщаха се към сградата за посетители.

 

 

Грант заобиколи бункера и се опита да зърне централната сграда през гъстата мъгла. Чу ръмженето на рапторите, които явно се приближаваха. След малко ги видя да притичват покрай него. Отиваха към сградата за посетители.

Той погледна назад към Дженаро.

Дженаро поклати глава.

Грант се наведе на педя от него и прошепна:

— Нямаме избор. Трябва непременно да включим компютъра.

Грант тръгна в мъглата.

След миг Дженаро го последва.

 

 

Ели нямаше за кога да умува. Когато рапторите скочиха от покрива и нападнаха Ву, тя просто побягна към другия край на хижата. От оградата до стената имаше около пет метра. Тя бягаше, без да чува животните, които я преследваха. Чуваше единствено собственото си дишане. Зави зад ъгъла, видя някакво дърво, което растеше съвсем близо до стената на сградата, подскочи, хвана се за един от клоните му и се залюля нагоре. Не изпитваше страх. Докато се люлееше все по-силно на клона, я обзе някакво въодушевление. Видя как краката й се издигат пред лицето, обхвана с тях един по-висок клон, напрегна мускули и бързо се закатери нагоре.

Вече бе на четири метра над земята, а рапторите още не се виждаха и тя започваше да се чувства доста добре. След малко обаче забеляза долу първото животно. Устата му беше окървавена, от челюстите му се подаваха парчета месо. Ели продължи да се катери колкото може по-бързо, хващаше се за все по-високи клони и вече почти виждаше покрива на хижата. Отново погледна надолу.

Двата раптора се катереха по дървото.

Сега младата жена бе на нивото на покрива, само на метър от него и ясно видя повърхността му, покрита с дребен чакъл, както и стъклените пирамиди над прозорците, които се издигаха в мъглата. На покрива имаше врата и през нея щеше да влезе в хижата. Тя скочи във въздуха и се приземи на четири крака върху чакъла. При скока одраска лицето си, но не изпита никаква болка, а само въодушевление, все едно че участваше в някаква игра, която беше твърдо решила да спечели. Хукна към вратата на покрива, зад която имаше отвесна стълба, водеща надолу към хижата. Чуваше се как зад нея клоните на дървото се люлеят под тежестта на рапторите. Значи още бяха на дървото.

Ели стигна до вратата и завъртя дръжката.

Вратата беше заключена.

На Ели й трябваше известно време да се отърси от еуфорията си и да осъзнае този факт. Вратата беше заключена. Младата жена беше на покрива и не можеше да влезе в сградата. Вратата беше заключена.

Тя бясно заудря с юмруци по нея и хукна към другия край на покрива с надеждата да намери някакъв път надолу, но през мъглата се виждаше само зеленият правоъгълник на басейна, който беше заобиколен от бетонна площадка, широка към три метра. Нямаше да може да я прескочи. Нямаше други дървета, по които да слезе. Нямаше стълба в случай на пожар. Нямаше изход.

Нищо.

Ели се обърна и видя как рапторите без всякакво усилие скачат на покрива. Втурна се към другия край на покрива с надеждата да намери втора врата, но напразно.

Рапторите се приближаваха бавно и дебнешком към нея, като безшумно се плъзгаха между стъклените пирамиди. Тя погледна надолу. Басейнът беше на цели три метра от сградата.

Твърде далеч.

Рапторите идваха все по-близо, отдалечавайки се един от друг, и Ели си помисли: „Все става така. Една малка грешка проваля целия план.“ Още беше зашеметена, въодушевлението не я напускаше: Не можеше да повярва, че ще попадне в лапите на тези животни, че животът й ще свърши по такъв начин. Струваше й се невероятно. Доброто й настроение я обвиваше като защитна пелена. Просто не вярваше, че ще се случи най-лошото.

Рапторите ръмжаха, Ели тръгна заднишком към далечния край на покрива. Пое си дълбоко дъх и се втурна към ръба на сградата. Докато бягаше, видя басейна — знаеше, че е много далеч, но си помисли: „Голяма работа“, и скочи.

И се понесе надолу.

Усети болезнен плясък и внезапен студ по кожата си. Беше под водата. Бе успяла! Изплува на повърхността, погледна към покрива и видя на ръба му двата раптора, които гледаха надолу към нея. И разбра, че щом тя е успяла, рапторите също можеха да скочат в басейна. Заплува към брега с мисълта: „Дали рапторите могат да плуват?“, но беше сигурна, че могат. Вероятно плуваха бързо като крокодили.

Рапторите се обърнаха и се скриха от погледа й. Тогава Ели чу гласа на Хардинг, който извика: „Сатлър!“, и се досети, че той е отворил вратата на покрива. Рапторите бяха тръгнали към него.

Тя бързо излезе от басейна и се втурна към хижата.

 

 

Хардинг се качи по стълбата към покрива, като вземаше по две стъпала наведнъж, и без да се замисля, отвори широко вратата.

— Сатлър! — извика той.

Мъглата се носеше между пирамидите по покрива. Рапторите не се виждаха.

— Сатлър!

Беше толкова погълнат от мисълта за Ели, че късно осъзна грешката си. „Къде ли са отишли рапторите?“, рече си той. В следващия миг мощният преден крайник се стрелна към него, затръшна вратата, която притисна гърдите му, и той усети пареща болка. С неимоверни усилия се дръпна и затвори вратата, която затисна крака на животното.

— Тя е тук, вече е вътре — крещеше Мълдун от долния етаж.

Рапторът на покрива ръмжеше от болка, Хардинг открехна вратата, кракът се скри и той я затръшна и я заключи с металното резе. После се свлече на пода, останал без сили.

 

 

— Къде отиваме? — попита Лекс.

Намираха се на втория етаж на сградата за посетители. Движеха се по коридор със стъклени врати, който минаваше по цялата дължина на постройката.

— В контролната зала — отвърна Тим.

— А тя къде е?

— Някъде тук. — Момчето четеше табелите по вратите, край които минаваха. Изглежда, това бяха кабинетите на обслужващия персонал: УПРАВИТЕЛ НА ПАРКА… ТУРИСТИЧЕСКО ОБСЛУЖВАНЕ… ГЕНЕРАЛЕН ДИРЕКТОР… РЕВИЗОР…

Стигнаха до стъклена преграда, на която пишеше:

ДОСТЪП В ЗОНАТА

САМО ЗА УПЪЛНОМОЩЕНИ СЛУЖИТЕЛИ

До вратата имаше процеп за пластмасова карта, но Тим само я бутна и тя се отвори.

— Защо е отворена?

— Няма ток — обясни Тим.

— Защо отиваме в контролната зала? — попита сестра му.

— Да намерим радиостанция. Трябва да се свържем с някого.

Коридорът продължаваше и след стъклената врата. Тим си спомняше обстановката, защото я беше видял по време на обиколката. Лекс подтичваше до него. В далечината се чуваше ръмженето на рапторите. Изглежда, животните идваха насам. След малко децата ги чуха как се блъскат в стъклените стени на долния етаж.

— Те са тук, пред сградата… — прошепна Лекс.

— Няма страшно.

— Но какво търсят тук? — попита момиченцето.

— Не им обръщай внимание.

НАДЗИРАТЕЛ… ЛАБОРАТОРИЯ… КОНТРОЛНА ЗАЛА…

— Ето я — каза Тим и отвори вратата.

Спомни си, че и преди са влизали в контролната зала. В средата й имаше пулт за управление с четири стола и четири компютърни екрана. Залата беше полутъмна и се осветяваше единствено от екраните, по които се виждаха множество цветни правоъгълници.

— Къде е радиостанцията? — попита Лекс.

Но Тим съвсем беше забравил за радиостанцията. Пристъпи напред, загледан в компютърните екрани. Светеха! Това означаваше единствено…

— Сигурно някой е включил захранването.

— Пфу! — възкликна Лекс и се дръпна.

— Какво има?

— Бях стъпила на някакво ухо — каза тя.

Тим не беше забелязал никакъв труп, когато влязоха. Обърна се и видя, че на пода лежи само ухото.

— Направо отвратително — рече момиченцето.

— Не му обръщай внимание — каза Тим и пак се обърна към екраните.

— А къде е тялото? — попита Лекс.

— Сега нямаме време за това.

Той се приближи и се взря в монитора, по който се виждаха редици разноцветни етикети:

— Я не си губи времето, Тими — каза сестра му.

— Няма, не се тревожи.

И по-рано беше виждал сложни компютърни системи. В сградите, където работеше баща му, всичко се управляваше от компютри — от асансьорите и системите за охрана до отоплението и климатичните инсталации. Онези компютри в общи линии приличаха на този — по екраните им имаше цветни етикети, но те бяха по-лесни за разбиране. И обикновено имаха помощен прозорец, чрез който програмата подсказваше възможните действия на системата. Тук обаче Тим не виждаше такъв прозорец. Пак огледа внимателно екрана, за да се увери.

Но този път забеляза нещо друго. В горния ляв ъгъл на екрана примигваха някакви цифри: 10:47:22. Момчето се досети, че това е часовник. Оставаха само тринайсет минути, докато корабът… Но Тим повече се притесняваше за хората в хижата.

Чу някакво пращене и съскане. Обърна се и видя, че Лекс държи една от радиостанциите, натискаше и въртеше копчетата.

— Как работи това нещо? — попита тя. — Не мога да го включа.

— Дай ми я!

— Моя си е! Аз я намерих!

— Дай ми я, Лекс!

— Аз първа ще я използвам!

— Лекс!

— Какво става, дявол да го вземе! — прогърмя по радиостанцията гласът на Мълдун.

От изненада Лекс изпусна апаратчето на пода.

 

 

Грант се дръпна и се скри в палмовата горичка. През мъглата се виждаше как рапторите с ръмжене подскачат пред сградата за посетители и блъскат с глави стъклените стени. От време на време спираха да ръмжат и леко накланяха глави, все едно че се вслушваха в някакъв далечен шум. Сетне започваха да издават особени скимтящи звуци.

— Какво правят? — запита Дженаро.

— Изглежда, се опитват да влязат в ресторанта — отвърна Грант.

— Какво има в ресторанта?

— Там оставих децата… — каза Грант.

— Дали ще разбият стъклото?

— Мисля, че не.

Грант се ослуша и този път долови далечния пукот на радиостанция, а рапторите заподскачаха тревожно. Скоковете им ставаха все по-високи, докато най-сетне единият скочи леко на балкона на втория етаж: и през балконската врата влезе в сградата за посетители.

 

 

В контролната зала на втория етаж Тим грабна радиостанцията, изпусната от Лекс, и натисна копчето.

— Ало? Ало?

— … ли си, Тим? — Обаждаше се Мълдун.

— Да, аз съм.

— Къде се намираш?

— В контролната зала. Захранването е възстановено!

— Чудесно, Тим — зарадва се Мълдун.

— Ако някой ми каже как да включа компютъра, ще го направя.

Настъпи тишина.

— Ало! — извика Тим. — Чухте ли ме?

— Да, но има малък проблем — каза Мълдун. — Никой от хората в хижата… ъ-ъ… не знае как се прави. Как се включва компютъра, де.

— Какво? Шегувате ли се? — извика момчето. — Как така никой не знае?

Струваше му се невероятно.

— Ами така — отвърна Мълдун и помълча малко. — Май е свързано с главната мрежа. Трябва да се включи… Разбираш ли нещо от компютри, Тим?

Момчето се взираше в екрана. Лекс го побутна с лакът.

— Кажи му, че не разбираш, Тими.

— Да, донякъде. Зная това-онова — отвърна брат й.

— Тогава опитай — каза Мълдун. — Така или иначе, никой тук не знае какво трябва да се направи. Грант също не разбира от компютри.

— Добре — съгласи се Тим. — Ще опитам.

Изключи радиостанцията и започна да изучава екрана.

— Но Тими, ти не знаеш какво да правиш — каза Лекс.

— Зная.

— Щом знаеш, направи го — подкани момиченцето.

— Чакай.

Като начало Тим придърпа стола по-близо до клавиатурата и започна да натиска клавишите за движение на курсора. Но нищо не се промени. Той натисна други клавиши. Екранът си остана същият.

— Е? — попита Лекс.

— Нещо не е наред — намръщено отвърна брат й.

— Ти просто не разбираш, Тими — каза момиченцето.

Той отново разгледа компютъра, този път по-внимателно. В горната част на клавиатурата имаше един ред функционални клавиши, точно както на клавиатурата на обикновен персонален компютър, а мониторът беше голям и цветен. Но в екрана имаше нещо странно. Тим огледа краищата му и забеляза множество съвсем малки точици, които излъчваха червена светлина.

Червени светлинки по краищата на екрана… Какво ли беше това? Той насочи пръст към светлинните и видя бледото червено отражение по кожата си.

Докосна екрана и чу електронен сигнал.

Миг по-късно прозорчето със съобщението изчезна и остана да проблясва само главният екран.

— Какво има? — попита Лекс. — Какво направи? Пипна ли нещо? „Разбира се!“, помисли си брат й. Беше докоснал екрана. Беше сензорен! Червените светлинни по краищата му сигурно бяха инфрачервени сензори. Тим никога не беше виждал такъв екран, но беше чел за тях по списанията. Той докосна RESET/REVERT. Екранът мигом се промени и на него се появи ново съобщение:

СЕГА КОМПЮТЪРЪТ Е В ИЗХОДНО СЪСТОЯНИЕ

НАПРАВЕТЕ ИЗБОРА СИ ОТ ГЛАВНИЯ ЕКРАН

По радиостанцията се чуваше ръмженето на рапторите.

— Искам да видя — каза Лекс. — Защо не натиснеш „VIEW“?

— Не, Лекс.

— Но аз искам „VIEW“ — настоя сестра му и преди той да й попречи, Лекс вече бе натиснала „VIEW“.

Екранът се промени.

— О-ох — изпъшка момиченцето.

— Няма ли да престанеш, Лекс?

— Виж! — извика тя. — Подейства! Ха!

Мониторите из цялата зала показваха бързо променящи се гледки на различни части от парка. Повечето изображения бяха мътни и сиви от мъглата навън. На едно от тях обаче децата видяха хижата отвън, на покрива й стоеше раптор. На друг екран се появи носът на кораб, облян от ярка слънчева светлина…

— Какво беше това? — извика Тим и се наведе напред.

— Кое?

— На онзи екран!

Но изображението вече се беше променило и сега те виждаха вътрешността на хижата, компютърът им показваше стаите една по една, след малко съгледаха и Малкълм в леглото…

— Спри го! — извика Лекс. — Видях ги!

Тим докосна екрана на няколко места и върху него се появиха подменюта. След това други подменюта.

— Чакай — каза Лекс. — Объркваш го…

— Няма ли да млъкнеш! Нищо не разбираш от компютри!

На екрана се появиха множество видеопрозорци. На единия от тях пишеше „ХИЖА ЗА САФАРИ: LV 2-4“. На друг момчето прочете „ДАЛЕЧЕН ОБЕКТ: КОРАБЪТ (VND)“. Натисна екрана няколко пъти.

По мониторите из залата се появиха нови изображения. На един от тях се виждаха носът на товарния кораб и част от заобикалящия го океан. В далечината се виждаше сушата — крайбрежните сгради и някакво пристанище. Тим веднага позна пристанището, защото вчера бяха прелетели с хеликоптера над него. Това беше Пунтаренас. Корабът щеше да акостира само след няколко минути.

Но вниманието му бе привлечено от следващия екран, на който се виждаше покривът на хижата за сафари, забулен от сива мъгла. Рапторите бяха почти скрити зад пирамидите, но от време на време главите им се подаваха.

На третия монитор се виждаше вътрешността на някаква стая. В леглото беше Малкълм, а Ели стоеше до него. И двамата гледаха нагоре. Докато Тим наблюдаваше екрана, в стаята влезе Мълдун, който също погледна нагоре. Изглеждаше разтревожен.

— Виждат ли ни? — попита Лекс.

— Мисля, че не.

Радиостанцията изпука. На екрана Мълдун вдигна радиостанцията към устните си.

— Ало, Тим!

— Слушам ви — отвърна момчето.

— Не разполагаме с много време — мрачно каза Мълдун. — Опитай се да включиш силовата мрежа.

После Тим чу ръмженето на рапторите и главата на единия от тях се промуши през стъклото на прозореца, появи се в горната част на техния екран и челюстите изщракаха във въздуха.

— Побързай, Тими! — извика Лекс. — Включи тока!