Майкъл Крайтън
Джурасик парк (23)

Вариант 4.4

— Имаше ли някакви проблеми с групата? — запита Хамънд.

— Не — отвърна Хенри Ву. — Абсолютно никакви.

— Значи приеха обясненията ти?

— А защо да не ги приемат? — рече Ву. — В общи линии бях съвсем откровен. Проблемът е само в подробностите. А днес съм дошъл да поговоря с вас именно за подробностите. Може да се каже, че това е въпрос на естетика.

Джон Хамънд сбърчи нос, като че бе помирисал нещо неприятно.

— Естетика ли? — повтори той.

Намираха се във всекидневната на елегантното бунгало на Хамънд, разположено сред палмите в северната част на парка. Всекидневната беше просторна и удобна, снабдена с шест видеоекрана, на които се виждаха животни от парка. Папката, която Ву бе донесъл, беше надписана: „РАЗВИТИЕ НА ЖИВОТНИТЕ: ВАРИАНТ 4.4“, и бе оставена на масичката.

Хамънд го гледаше със своя търпелив бащински поглед. Ву беше на трийсет и три години и ясно съзнаваше, че е работил за Хамънд през целия си професионален живот. Хамънд го бе наел веднага след завършването му на колежа.

— Разбира се, има и практически последици — каза Ву. — Според мен наистина трябва да обмислите препоръките ми за втората фаза. За предпочитане е да изберем вариант 4.4.

— Искаш да заменим всички животни, с които разполагаме сега? — попита Хамънд.

— Точно така.

— Защо? Какво им е лошото?

— Нищо — рече Ву, — освен че са истински динозаври.

— Но нали точно за това те помолих, Хенри — каза с усмивка Хамънд. — И ти точно това създаде.

— Зная — съгласи се Ву. — Но видите ли… — Той замълча нерешително. Как можеше да обясни на Хамънд? Хамънд много рядко посещаваше острова. А Ву се опитваше да му обясни нещо твърде специфично. — Точно сега, както си стоим тук, почти никой в света не е виждал истински динозавър. Никой не знае какво представляват те в действителност.

— Да…

— Динозаврите, които имаме, са истински — каза Ву и посочи екраните в стаята. — Но в известен смисъл те са незадоволителни. Неубедителни. Мога да ги направя и по-добри.

— В какъв смисъл по-добри?

— Ами най-напред те се движат прекалено бързо — каза Хенри Ву. — Хората не са свикнали с представата, че такива грамадни животни могат да бъдат толкова бързи. Боя се, посетителите ще решат, че движенията на динозаврите са неестествено ускорени, като при забързан ход на филмова лента.

— Но, Хенри, такива са истинските динозаври. Нали ти сам го каза?

— Зная — рече Ву. — Но лесно бихме могли да създадем по-бавни, опитомени динозаври.

— Опитомени динозаври ли? — изсумтя Хамънд. — Никой не иска опитомени динозаври, Хенри. Хората искат да видят истината.

— Точно това ми е мисълта — рече Ву. — Едва ли искат това. Те искат да се оправдаят очакванията им, което е съвсем друго.

Хамънд се мръщеше.

— Вие сам казахте, Джон, че този парк е предназначен за забавления — рече Ву. — А забавленията нямат нищо общо с действителността. Развлеченията са точно обратното на действителността.

— Виж какво, Хенри — въздъхна Хамънд, — хайде да не започваме пак един от онези отвлечени спорове. Нали знаеш, обичам простите неща. Нашите динозаври са истински и…

— Не съвсем — прекъсна го Ву. Той прекоси стаята и посочи към екраните. — Не мисля, че трябва да се самозалъгваме. Ние тук не сме пресъздали миналото. То е безвъзвратно отминало и никога не може да се възстанови. Онова, което сме направили, е реконструкция на миналото… или поне на един негов вариант. А аз ви казвам, че можем да направим и по-добър вариант.

— По-добър от действителността?

— Защо не? — каза Ву. — В края на краищата вече сме внесли промени в тези животни. Прибавили сме гени, за да ги патентоваме и за да ги направим зависими от лизина. Освен това направихме всичко възможно да подпомогнем растежа и да ускорим развитието им, за да имаме възрастни екземпляри.

— Беше неизбежно — сви рамене Хамънд. — Не искахме да чакаме. Нали трябва да се съобразяваме с инвеститорите?

— Разбира се. Но аз просто питам, защо да спираме дотук? Защо да не поработим още малко и да създадем динозавър, какъвто си искаме? Който ще е по-приятен за посетителите, а за нас ще е по-лесно да се грижим за него? Един по-бавен и по-послушен вариант на сегашните животни?

— Тогава обаче динозаврите няма да бъдат истински — намръщи се Хамънд.

— Но те и сега не са истински — каза Ву. — Точно това се опитвам да ви обясня. Тук няма нищо действително.

Той безпомощно сви рамене. Видя, че Хамънд не го разбира. Изобщо не се интересуваше от техническите подробности, а същността на спора беше именно в тях. Как Ву можеше да му обясни истината за пропуските в нишката на ДНК, за кръпките, за празнините, които беше длъжен да запълва, правейки най-вероятните предположения, на които бе способен, но които все пак си оставаха в сферата на догадките. ДНК на динозаврите приличаше на ретуширана стара фотография, в основата си същата като оригинала, но на някои места поправяна и разкрасявана и в резултат на това…

— Виж какво, Хенри — поде Хамънд, прегръщайки Ву през раменете. — Надявам се, няма да се обидиш, ако кажа, че мъничко те е страх. Работи много усилено, и то доста дълго време, и свърши страхотна работа — наистина страхотна работа, — а сега най-после дойде време да разкрием пред хората какво си постигнал. Естествено е да си малко нервен, да имаш някои съмнения. Но аз съм убеден, Хенри, че всички ще бъдат страшно доволни. Да, страшно доволни.

Докато говореше, Хамънд леко го побутваше към вратата.

— Все пак, Джон — настояваше Ву, — не помните ли как през осемдесет и седма започнахме да строим предпазните заграждения? Тогава още нямахме нито един възрастен екземпляр и затова се наложи да гадаем какво ще ни трябва. Поръчахме шокови палки, коли с монтирани на тях остени за добитък, пушки, изстрелващи електрически капани. Всичко това беше изработено специално, според нашите изисквания. Вече разполагаме с внушителен брой защитни средства и всички те са твърде бавни. Принудени сме да въведем допълнителни приспособления. Знаете, че Мълдун иска военна екипировка: ракетни снаряди и установки за изстрелване с лазерно насочване.

— Нека не намесваме Мълдун — рече Хамънд. — Аз не се тревожа. Това е просто зоопарк, Хенри.

Телефонът иззвъня и Хамънд отиде да го вдигне. Ву се опита да измисли друг начин да отстои доводите си. Но истината беше, че след пет години работа Юрският парк скоро щеше да бъде завършен и Хамънд просто вече не се вслушваше в съветите му.

 

 

А едно време слушаше Ву много внимателно. Особено в началото, когато го нае на работа, а Хенри Ву още беше двайсет и осем годишен учен, току-що получил докторска степен в Станфордския университет от лабораторията на Норман Атъртън.

Смъртта на Атъртън предизвика сред екипа на лабораторията не само скръб, но и объркване. Никой не знаеше какво ще стане с финансирането и с докторатите. Хората бяха изпълнени с несигурност, тревожеха се за работата си.

Джон Хамънд посети Ву половин месец след погребението. Всички в лабораторията знаеха, че Атъртън сътрудничи на Хамънд, но нямаха представа как точно. Ала този път Хамънд се отнесе към Ву с изключителна прямота и Ву никога не го забрави.

— Норман все казваше, че вие сте най-добрият генетик в лабораторията му — поде той. — Какво смятате да правите оттук нататък?

— Още не зная. Ще се занимавам с изследователска работа.

— Искате да работите в университет ли?

— Да.

— Това е голяма грешка — живо каза Хамънд. — В случай че цените таланта си, разбира се.

— Защо? — учуди се Ву.

— Ами нека си говорим откровено — предложи Хамънд. — Университетите вече не са интелектуалните центрове в страната. Тази представа е абсурдна. Университетите са в застой. Защо се чудите! Не казвам нищо ново за вас. След Втората световна война всички действително важни открития са направени в частни лаборатории. Лазерният лъч, транзисторът, ваксината против детски паралич, микрочипът, холограмите, персоналният компютър, магнитнорезонансното изображение, сканирането на турбуленция в безоблачна атмосфера… този списък може да бъде продължен до безкрай. Тези неща просто не се случват вече в университетите. И не са се случвали от четирийсет години. Ако иска да постигне нещо в областта на компютрите или в генетиката, човек не отива да работи в университет. За Бога, така е.

Ву нямаше какво да отговори.

— Боже мой! — продължи Хамънд. — Само си помислете какви препятствия трябва да преодолеете, за да заработите по някой нов проект. Колко молби за отпускане на средства трябва да попълните, колко формуляри, колко разрешения трябва да поискате. От шефа на катедрата, от академичния съвет на университета. Как ще успеете да разширите дейността си, ако се наложи? Как ще получите повече помощници, ако имате нужда от тях? Колко време ще ви отнеме всичко това? Талантливият човек не може да си пилее времето с разни формуляри и комитети. Животът е твърде кратък, а веригата на ДНК — прекалено дълга. Ако искате да си създадете име, ако искате наистина да свършите нещо, стойте далеч от университетите.

По онова време Ву даваше мило и драго да се прочуе. Затова приказките на Джон Хамънд го бяха погълнали изцяло.

— Говоря ви за работа — допълни Хамънд. — За пълна реализация на способностите ви. От какво се нуждае ученият, за да работи? Трябват му пари и време. Готов съм да ви предложа петгодишен ангажимент и да го финансирам с по десет милиона долара годишно. Това прави петдесет милиона, за които никой няма да ви нарежда как да ги харчите. Вие решавате. Никой няма да ви се пречка.

Всичко това звучеше прекалено красиво, за да е истина. Ву помълча известно време и накрая запита:

— Срещу какво?

— Да се опитате да постигнете невъзможното — каза Хамънд. — Да изпробвате силите си в едно начинание, което може би е неосъществимо.

— И в какво се състои то?

— Не мога да ви кажа подробности, но в общи линии става дума за клониране на влечуги.

— Не е невъзможно — рече Ву. — Клонирането на влечуги е по-лесно, отколкото на бозайници. Може би този процес ще стане масов след десет, най-много петнайсет години. Ако човек разполага с необходимите предпоставки.

— Имам на разположение пет години — каза Хамънд. — И много пари за онзи, който желае да опита силите си.

— Резултатите ще бъдат ли оповестени?

— Може би някой ден.

— Но не веднага.

— Не.

— И все пак някога хората ще разберат, нали? — упорстваше Ву.

— Не се тревожете — засмя се Хамънд. — Ако успеете, целият свят ще узнае какво сте постигнали. Обещавам ви.

 

 

И сега наистина целият свят щеше да узнае, помисли си Ву. След петгодишни неимоверни усилия оставаше само една година до откриването на парка за посетители. Разбира се, тези години не бяха протекли точно така, както бе обещал Хамънд. Случвало се бе на няколко пъти разни хора да му нареждат какво да прави, многократно беше подлаган на страхотен натиск. Освен това се бе променило и естеството на самата работа — пак ставаше дума за клониране, но не на влечуги — вече им бе ясно, че динозаврите толкова приличат на птици. Задачата му беше да клонира птици — едно съвсем ново предизвикателство. И много по-трудно. Пък и през последните две години Ву се бе превърнал преди всичко в администратор, в човек, който ръководи екипи от изследователи и следи как работят генните секвентори, задвижвани от компютрите. Административната работа не му беше по сърце. Не беше очаквал това, когато прие предложението на Хамънд.

И въпреки всичко беше успял. Беше постигнал нещо, което хората смятаха за невъзможно или поне за неизпълнимо за толкова кратко време. И Хенри Ву смяташе, че има известни права, че хората трябва да се вслушват в мнението му за събитията в парка заради обширните му познания и усилията, които бе положил. Вместо това той усещаше как влиянието му намалява с всеки изминал ден. Динозаврите съществуваха. Методът за създаването им бе разработен до такава степен, че се бе превърнал в рутинна дейност. Технологиите бяха напълно развити. И Джон Хамънд вече нямаше нужда от Хенри Ву.

— Ще бъде чудесно — каза Хамънд в слушалката. После се заслуша в думите на отсрещния и се усмихна на Ву. — Добре. Да. Чудесно. — Той затвори и се обърна към Ву: — Докъде бяхме стигнали, Хенри?

— Говорехме за втората фаза — отвърна Ву.

— А, да. Но нали и преди сме я обсъждали, Хенри…

— Зная, но вие не разбирате…

— Извинявай, Хенри — прекъсна го Хамънд, в чийто глас се усещаше нетърпение. — Много добре разбирам. Искам да бъда съвсем откровен с теб, Хенри. Не виждам никаква причина да поправям действителността. Всички промени, които сме направили в генома, сме били длъжни да извършим или за да се съобразим със закона, или просто защото така се налага. Можем да въвеждаме подобни промени и в бъдеще, за да предпазим животните от болести или по други причини. Но не мисля, че се налага да подобряваме действителността само защото смяташ, че така е за предпочитане. Динозаврите в парка са истински. Ето какво искат да видят хората. И именно това би трябвало да видят. Това е наше задължение, Хенри. Така е по-честно.

И Хамънд с усмивка отвори вратата и го подкани да излезе.