Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джурасик парк (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Jurassic Park, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 30 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2014 г.)

Издание:

Майкъл Крайтън. Джурасик Парк. Изгубеният свят

Американска. Първо издание

Коректор: Марийка Тодорова

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД — Линче Шопова

ISBN: 954-585-472-3

 

Формат: 60/90/16

Печатни коли: 51

ИК „Бард“, София, 2003

История

  1. — Добавяне

Птичарникът

— Просто не разбирам — каза в слушалката Джон Арнолд. — Сензорите не засичат нито рекса, нито Грант и децата.

Беше седнал пред главния пулт и пиеше поредната чаша кафе. Навсякъде из контролната зала се въргаляха картонени чинийки и парчета от недоизядени сандвичи. Арнолд беше на края на силите си. Вече беше събота, осем часът сутринта. През четиринайсетте часа, откакто Недри бе повредил компютъра, който управляваше целия парк, Арнолд търпеливо беше включвал системите една по една.

— Всички системи в парка са включени и функционират нормално. Телефоните работят. Вече повиках лекар да се погрижи за вас.

Арнолд разговаряше с Малкълм в стаята му в хижата. От другата страна на линията Малкълм се изкашля:

— Но сензорите за движение ви създават главоболия.

— Просто не намирам онова, което търся.

— Например рекса.

— Сега изобщо не мога да го засека. Преди двайсетина минути пое на север покрай лагуната и оттогава го загубих. Не проумявам защо, сигурно пак е заспал.

— Освен това не можете да намерите Грант и децата.

— Не мога.

— Според мен обяснението е много просто — каза Малкълм. — Сензорите за движение не покриват цялата територия.

— Не я покриват ли? — наежи се Арнолд. — Те обхващат деветдесет и два…

— Деветдесет и два процента от сушата, спомням си — прекъсна го Малкълм. — Но ако разгледате на картата останалата площ, ще видите, че тези осем процента са топологично свързани, че областите, непокрити от сензорите, граничат помежду си. Накратко, едно животно може да се движи на воля из парка, без да бъде забелязано, да тръгне по някоя от алеите за ремонт, по реката или по плажовете.

— Дори и да е така — възрази Арнолд, — животните не са достатъчно умни, за да го знаят.

— Никой не знае точно колко са умни — рече Малкълм.

— Значи според вас Грант и децата се движат по някой от тези пътища? — попита Арнолд.

— Изключено — каза Малкълм и пак се закашля. — Грант не е глупак. Иска да го откриете. Сигурно те с децата размахват ръце пред всеки сензор, край който минат. Но вероятно си имат други проблеми, за които не знаем. Или се движат по реката.

— Ами, по реката! Бреговете са много тесни. Невъзможно е да се върви по тях.

— А реката ще ги изведе ли при лагера?

— Да, но това не е най-безопасният маршрут, защото се минава през птичарника…

— Защо птичарникът не беше включен в обиколката? — попита Малкълм.

— Защото възникнаха проблеми, които ни забавиха. Отначало смятахме да построим хижата високо над земята, сред върховете на дърветата, за да могат посетителите да наблюдават птеродактилите на нивото на полета им. Сега в птичарника имаме четири птеродактила… всъщност церадактили. Те са по-едри от обикновените птеродактили и се хранят с риба.

— Разкажете ми повечко за тях.

— Докато завършим хижата, приютихме церадактилите в птичарника, за да свикнат с него. Но се разбра, че това е сериозна грешка. Оказа се, че нашите риболовци имат строго определени ловни райони.

— Тоест?

— Свирепо бранят територията си — обясни Арнолд. — Бият се помежду си за ловните райони и нападат всяко животно, навлязло в района, който са отвоювали.

— Как го нападат?

— Заслужава си да се види — каза Арнолд. — Дебнат от върха на птичарника, после прибират криле и се спускат като камък надолу. Тежат около петнайсет килограма, но от голямата скорост ударът е много силен. Все едно да те халоса цял тон тухли. От ударите им някои от работниците изгубваха съзнание, а от клюновете им получаваха сериозни рани.

— А самите птеродактили пострадват ли при тези атаки?

— Досега не е имало такъв случай.

— Значи, ако децата са в птичарника…

— Не са — каза Арнолд. — Или поне се надявам.

 

 

— Това ли е хижата? — попита разочарована Лекс. — Ама че бунище!

Хижата на птератопсите беше построена високо над земята върху големи дървени подпори. Намираше се сред гъста борова гора под купола на птичарника. Но сградата беше недовършена и неизмазана, а прозорците бяха заковани. По околните дървета и по самата постройка се виждаха големи бели петна.

— Сигурно си има причини да не я довършат — каза Грант, опитвайки се да скрие своето разочарование. Погледна си часовника. — Хайде да се връщаме при сала.

Докато вървяха към реката, слънцето се показа иззад облаците и настроението им се подобри. Грант гледаше сенките по земята, хвърляни от мрежата над купола. Забеляза, че тревата и листата на дърветата са опръскани със същите тебеширенобели петна, които бяха видели по хижата. В утринния въздух се усещаше някаква кисела миризма.

— Тук смърди — каза Лекс и сбърчи нос. — Какви са тези бели петна?

— Приличат на изпражнения от влечуги. Сигурно са от птеродактилите.

— Защо не са довършили хижата?

— Не зная.

Излязоха на поляна с ниска трева, изпъстрена с диви цветя. Чуха дълго и пронизително изсвирване. После още едно — по-тихо, което идваше от другия край на гората.

— Какво беше това?

— Не зная.

След миг Грант забеляза на поляната пред тях тъмна сянка. Движеше се бързо. За миг затули слънцето над главите им и ги отмина. Той вдигна поглед и видя нещо голямо, което плавно се носеше по въздуха и скриваше слънцето.

— Ау! — възкликна Лекс. — Това птеродактил ли е?

— Да — отвърна Тим.

Грант не отговори. Беше очарован от огромното летящо създание. Птеродактилът тихо изсвири от високото и грациозно направи завой, насочвайки се отново към тях.

— Защо не са ги включили в обиколката? — запита Тим.

Грант си беше задал същия въпрос. Летящите динозаври бяха толкова красиви и се движеха из въздуха тъй леко. След миг в небето се появи втори птеродактил, а след него трети и четвърти.

— Може би защото не са завършили хижата — предположи Лекс.

Грант си мислеше, че това не са обикновени птеродактили. Бяха много по-големи. Най-вероятно бяха церадактили, огромни летящи влечуги от ранна креда. Летяха ли нависоко, приличаха на малки самолети. Когато се спуснаха по-ниско, той забеляза, че размахът на крилата им достига пет метра, телата им са покрити с козина, а главите им приличат на крокодилски. Спомни си, че се хранят с риба. Останки от тях бяха намерени в Южна Америка и Мексико.

Лекс засенчи с ръка очите си и погледна нагоре.

— Могат ли да ни направят нещо? — попита тя.

— Едва ли. Хранят се с риба.

Един от птеродактилите се спусна спираловидно надолу като огромна черна сянка, която профуча край тях, раздвижи горещия въздух и ги обгърна с познатата кисела миризма.

— Ау! — изпищя Лекс. — Ама те наистина са огромни. Сигурен ли сте, че няма да ни нападнат?

— Съвсем сигурен.

Вторият птеродактил се стрелна надолу още по-бързо от първия. Появи се изотзад и прелетя като светкавица над главите им. Грант успя да види назъбената му човка и косматото тяло. „Прилича на огромен прилеп“, помисли той. Но най-много го впечатли крехкостта на тези животни. Огромните им криле всъщност представляваха нежни розови мембрани, толкова тънки, че чак изглеждаха прозрачни. Птеродактилите бяха изключително изящни животни.

— Ох! — изпищя Лекс и се хвана за главата. — Ухапа ме!

— Какво? — сепна се Грант.

— Ухапа ме! Ухапа ме!

Когато момиченцето отпусна ръка, той видя, че по пръстите му има кръв.

Горе в небето още два птеродактила прибраха крилете си, превръщайки се в малки черни точки, и се устремиха надолу. Докато падаха, надаваха някакви особени писъци.

— Да бягаме! — извика Грант и хвана децата за ръце.

Хукнаха по поляната, а зад гърба си чуваха приближаващите се писъци. В последния момент Грант се хвърли на земята, повличайки децата след себе си, а двата птеродактила с крясък прелетяха над тях, пърхайки с криле. Грант усети как ноктите на единия разкъсват ризата на гърба му.

Бързо се изправи, повлече Лекс след себе си и тримата успяха да изминат няколко метра, когато още две птици се спуснаха с писъци към тях. И пак в последния момент той събори децата на земята, а големите сенки префучаха над главите им.

— Пфу! — гнусливо изсумтя Лекс.

Грант видя, че е изпоцапана с белите изпражнения на птиците. Изправи се на крака.

— Хайде! — подкани ги той.

Готвеше се да побегне, когато чу ужасения писък на момичето. Обърна се и видя, че една от птиците го е сграбчила за раменете с ноктите на задните си крайници. Огромните криле на животното, прозрачни на слънчевата светлина, се размахваха около нея. Птеродактилът се опитваше да отлети, но Лекс беше тежка. Докато се мъчеше да я вдигне, непрекъснато я кълвеше по главата с дългата си остра човка.

Лекс пищеше и панически размахваше ръце. Грант постъпи по единствения възможен начин. Втурна се и подскочи, блъсвайки с тялото си птеродактила. Събори го по гръб на земята и падна върху косматото му тяло. Животното пищеше и се опитваше да го захапе. Грант пазеше лицето си от острата човка, а с ръце отбиваше ударите на огромните криле. Чувстваше се като в палатка по време на силна буря. Не чуваше нищо освен писъците на животното и пърхането на прозрачните криле. Ноктите на задните крайници жестоко дращеха гърдите му. Лекс пищеше. Най-после Грант успя да се отскубне от птеродактила, а той с писукане запляска с криле, опитвайки се да се изправи. Накрая надипли крилете си подобно на прилеп, търкулна се настрани, изправи се с помощта на дребните нокти по крилете и се отдалечи, стъпвайки на тях. Грант не можеше да повярва на очите си.

Животното ходеше с крилете си! Значи предположението на Ледерер беше вярно! Но другите птеродактили продължаваха да ги нападат. Грант със залитане се изправи на крака и с ужас видя как Лекс побягва, опитвайки се с ръце да предпази главата си… Тим също крещеше с всички сили…

Първият птеродактил се спусна като камък надолу, Лекс метна нещо към него и внезапно животното подсвирна и се заиздига в небето. Другите два незабавно го последваха и започнаха да го гонят. Четвъртият тромаво изпърха с криле и се устреми след тях. Грант примижа на слънцето и погледна нагоре. Не проумяваше какво става. Трите птеродактила преследваха първия с разгневени писъци.

Бяха сами на поляната.

— Какво стана? — попита Грант.

— Хвърлих им ръкавицата — отвърна Лекс. — Специалната ми ръкавица за бейзбол марка „Дарил Стробъри“.

Тримата отново тръгнаха към сала. Тим прегърна Лекс през раменете.

— Добре ли си?

— Разбира се, глупчо — каза тя и отблъсна ръката му. После погледна към небето. — Дано се задавят с нея и пукнат!

— Да — съгласи се Тим. — Дано.

Скоро видяха сала, вързан на брега. Грант погледна часовника си. Беше осем и половина. Разполагаха с два часа и половина, за да се върнат в лагера.

 

 

Настроението на Лекс се подобри, докато реката ги носеше под сребристия купол на птичарника. Малко по-нататък руслото й отново стана тясно и върховете на дърветата пак се сключиха над главите им. После реката съвсем се стесни, на някои места ширината й достигаше едва три метра, а течението ставаше все по-бързо. Лекс се пресягаше да докосне клоните, край които минаваха.

Грант се отпусна назад и се заслуша в бълбукането на водата. Движеха се все по-бързо и той виждаше как клоните над тях остават зад гърба им. Плаването по реката стана приятно. Бързото им движение предизвикваше лек ветрец в горещия тунел от растителност. При това щяха да стигнат в лагера много по-скоро.

Грант не можеше да прецени колко път са изминали, но допускаше, че са поне на няколко километра от склада в зоната на зауроподите, където бяха прекарали нощта, може би на седем-осем. Може би повече. Значи до хижата им оставаше още около един час път пеша, ако решеха да оставят сала. Но след премеждията в птичарника Грант нямаше желание да се отдалечава от реката. Засега се движеха с добра скорост.

— Чудя се как ли се чувства Ралф? — обади се Лекс. — Може би е мъртъв.

— Сигурен съм, че му няма нищо.

— Дали щеше да ми позволи да го пояздя? — въздъхна тя. Слънцето я правеше сънлива. — Щеше да бъде забавно.

— Помните ли какво стана снощи, когато бяхме при стегозавъра? — обърна се Тим към Грант.

— Да.

— Защо ги попитахте дали са включили жабешка ДНК?

— Заради размножаването — каза Грант. — Те не могат да си обяснят как така динозаврите се размножават, след като са ги облъчвали и всички са женски.

— Разбирам.

— Отдавна е доказано, че на облъчването не може да се разчита, а вероятно то изобщо не действа. Мисля, че тукашните събития накрая ще докажат това. Но все пак остава фактът, че всички динозаври са женски. Как могат да се размножават, след като всички са женски?

— Наистина как? — учуди се Тим.

— Сексуалните контакти в животинското царство са изключително разнообразни.

— Тим много се интересува от секс — обади се Лекс.

И двамата не й обърнаха внимание.

— Например — започна Грант — много животни се възпроизвеждат, без изобщо да правят онова, което ние наричаме секс. Мъжкият хвърля сперматофори, които съдържат сперматозоиди, а женската ги поема много по-късно. Такава размяна на полови клетки не изисква толкова голямо физическо разграничаване между мъжки и женски индивид. При някои животни приликата между самеца и самката е много по-голяма, отколкото при хората.

— Да, но какво общо имат жабите? — попита момчето.

Ненадейно откъм дърветата над главите им се чуха писъци и микроцератопсите уплашено се разпръснаха. Измежду гъстите клони на левия бряг се появи огромната глава на тиранозавъра, спусна се към тях и се опита да захапе сала. Лекс изпищя от ужас, а Грант бързо загреба към отсрещния бряг, но тук реката беше широка само три метра. Тиранозавърът заклещи главата си в буйната растителност. Блъскаше стената от клони и въртеше глава на всички страни, като ревеше заплашително. Най-после успя да я измъкне. През пролуките на дърветата покрай брега те виждаха огромния тъмен силует на тиранозавъра, който се движеше на север и търсеше пролука между дърветата, за да ги стигне. Всички микроцератопси бяха избягали на отсрещния бряг, където пищяха и подскачаха уплашено. Грант, Тим и Лекс безпомощно гледаха от сала как тиранозавърът пак се опитва да пробие стената. Но дърветата край брега бяха прекалено гъсти за огромното му туловище. Тиранозавърът пак тръгна надолу по течението и се опита да мине, като бясно разтърси клоните.

Но и този път не успя.

После отново тръгна надолу.

— Мразя го — каза Лекс.

Отчаян, Грант се отпусна върху планшира на сала. Ако тиранозавърът се бе проврял през дърветата, Грант не можеше да направи нищо, за да ги спаси. Реката беше толкова тясна, че салът едва успяваше да мине през теснините. Все едно че се намираха в тунел. Гумените планшири често остъргваха калта по брега, докато салът се носеше по бързото течение.

Той погледна часовника си. Беше почти девет. Салът продължаваше да се носи надолу по реката.

— Ей! — извика Лекс. — Слушайте!

Някъде отпред се чу ръмжене, последвано от настойчивите крясъци на нощна птица. Звуците идваха иззад един завой на реката. Грант се заслуша и крясъците се повториха.

— Какво е това? — попита Лекс.

— Не зная — каза Грант. — Но там отпред сякаш има повече от едно животно.

Той загреба към отсрещния бряг и улови един клон, за да спре сала. Ръмженето се повтори. След него и бухането.

— Прилича ми на цяло ято бухали — обади се Тим.

 

 

— Не е ли вече време за нова доза морфин? — простена Малкълм.

— Още не — отвърна Ели.

Малкълм въздъхна.

— С колко вода разполагаме? — попита след малко той.

— Не зная, но от крановете си тече…

— Не, аз питам дали имаме някакви запаси?

— Няма — сви рамене Ели.

— Минете по всички стаи на етажа и напълнете ваните с вода.

Ели се намръщи.

— Освен това — продължи Малкълм — проверете дали имаме портативни радиостанции, фенерчета, кибрит, газови котлони…

— Ще проверя — обеща Ели. — Какво, да не би да очаквате земетресение?

— Нещо подобно — рече Малкълм. — Ефектът на Малкълм предполага настъпването на катастрофални промени.

— Но нали Арнолд каза, че всички системи работят нормално?

— В такъв момент вероятността да се случи, е най-голяма.

— Вие май нямате много високо мнение за Арнолд — отбеляза Ели.

— А, не. Но той е инженер. Ву също. И двамата са технократи. Липсва им интелигентност. За сметка на това притежават едно качество, което наричам „техтелигентност“. Виждат само непосредствената ситуация. Липсва им широта на мисълта и това те наричат „съсредоточаване“. Не виждат подробностите. Не се интересуват от последиците. Ето така е възможно да се създаде остров като този. Чрез техтелигентно мислене. Защото не можеш да създадеш животно и да не очакваш то да се държи като живо същество. Да има непредсказуеми реакции. Да избяга. Но те не го разбират.

— Не смятате ли, че това е заложено в човешката природа? — каза Ели.

— Господи, не! — възкликна Малкълм. — Все едно да кажете, че да закусваш бекон с яйца е част от човешката природа. Нищо подобно. Това е навик само на западняка и на повечето други хора направо ще им се повдигне при мисълта за подобна закуска. — Той примижа от болка. — От морфина ме избива на философстване.

— Жаден ли сте?

— Не. Сега ще ви кажа какъв е проблемът при инженерите и учените. Учените са си изработили една стройна, но тъпа система как да търсят истината за природата. Целта сама по себе си е добра, но не тя определя действията им. Никой не се води от такива абстрактни понятия като „търсене на истината“. Всъщност учените се интересуват главно от постиженията. Затова съсредоточават усилията си върху това дали могат да направят нещо. Изобщо не се замислят дали се налага да го правят. Подобни съображения те за удобство наричат безсмислени. Ако те не го направят, друг ще го направи вместо тях. Дълбоко убедени са, че откритието е неизбежно. Затова просто се опитват да бъдат първите, които ще го открият. Такава е играта в науката. Даже и чисто научното откритие е един агресивен акт на проникване в чужда територия. За него е нужна каква ли не апаратура и то буквално променя света. Ускорителите на частици оставят белези по Земята и радиоактивни вторични продукти. Астронавтите замърсяват Луната. Изобщо навсякъде остава някакво доказателство, че учените са били там и са правили своите открития. Откритието винаги е нещо като насилие над природата. Винаги. Учените искат това да е така. Искат да ръчкат с уредите си. Да оставят белег за присъствието си. Не могат просто да наблюдават, не искат само да разберат. Не се вписват в естествения ред на нещата. Смятат за свое задължение да предизвикат нещо неестествено. Ето това е работата на учения, а сега вече има цели общества, които се опитват да живеят според каноните на науката.

Той въздъхна и се отпусна в леглото.

— Не преувеличавате ли? — попита Ели.

— Как изглежда мястото на вашите разкопки след една година?

— Доста зле — призна тя.

— Не засаждате нови растения, не възстановявате пейзажа, след като свършите работата си.

— Не.

— А защо?

— Предполагам, че не достигат средствата — сви рамене Ели.

— Значи парите стигат само за да копаете, ала не и да заличите следите?

— Но ние копаем само в пустинни местности…

— Само в пустинни местности — повтори Малкълм и поклати глава. — Само замърсяване. Само вторични продукти. Само странични ефекти… Опитвам се да ви докажа, че това всъщност е целта на учените. Те желаят да има вторични продукти, замърсяване, белези и странични ефекти. За тях това е начин да си вдъхнат увереност. Такава е същността на науката, която скоро ще прерасне в катастрофа.

— Тогава какъв е изходът?

— Отървете се от техтелигентните. Лишете ги от власт.

— Но така ще се лишим и от прогреса…

— Какъв прогрес? — сприхаво я прекъсна Малкълм. — Въпреки прехваления прогрес броят на часовете, през които жената се занимава с домакинска работа, не се е променил още от 1930 година. Всичките прахосмукачки, машини за миене на чинии, боклукомелачки, немачкаеми тъкани… Защо още е нужно толкова време да се почисти една къща, както през 1930 година?

Ели не отговори.

— Защото няма никакъв прогрес — каза Малкълм. — Или поне не във вярната посока. Преди трийсет хиляди години, когато пещерните хора са сътворили скалните рисунки в пещерата Ласко, те са работели двайсет часа седмично, за да си осигурят храна, покрив и облекло. През останалото време са можели да играят, да спят и да правят каквото си искат. Живели са в един естествен свят с чист въздух, чиста вода, красиви дървета и залези. Само помислете. Двайсет часа на седмица. Преди трийсет хиляди години.

— Искате да върнете часовника назад?

— Не — отвърна Малкълм. — Искам хората да се събудят. Съвременната наука се развива от четиристотин години и вече би трябвало да знаем къде можем да я прилагаме и къде не бива. Време е за промяна.

— Докато не сме унищожили планетата?

Той въздъхна и затвори очи.

— О, Боже — прошепна Малкълм след малко. — Това е последното нещо, за което ще седна да се тревожа.

 

 

Грант предпазливо придвижваше сала по реката през тъмния зелен тунел, като се улавяше за клоните край брега. Звуците все повече се приближаваха и най-сетне той видя динозаврите.

— Това не са ли онези, дето имат отрова?

— Да — каза Грант. — Dilophosaurus.

На брега стояха два дилофозавъра. Триметровите им тела бяха обсипани с жълти и черни петна. Коремите им бяха яркозелени като на гущери. Между очите и носа минаваха два червени извити гребена, които се събираха в средата и образуваха фигура с формата на буквата „V“ над главите им. Приликата им с птиците особено личеше в начина, по който се навеждаха да пият вода, а после отмятаха назад глави, ръмжаха и бухаха.

— Дали да не слезем от сала и да не продължим пеша? — прошепна Лекс.

Грант поклати глава. Дилофозаврите бяха много по-дребни от тиранозавъра и лесно можеха да се промъкват през гъстата растителност край бреговете на реката. При това изглеждаха доста бързи, както ръмжаха и бухаха един срещу друг.

— Но не можем да минем със сала покрай тях — каза Лекс.

— Нали са отровни?

— Трябва да измислим някакъв начин — рече Грант.

Дилофозаврите продължаваха да пият вода и да ръмжат. В движенията им личаха някаква съгласуваност и повторяемост, все едно изпълняваха ритуал. Животното отляво се навеждаше да пие, отваряше уста, оголваше две дълги редици остри зъби и изръмжаваше. Животното отдясно изръмжаваше в отговор и се навеждаше да пие, като точно повтаряше движенията на първия динозавър. После всички тези действия се повтаряха по абсолютно същия начин.

Грант забеляза, че динозавърът отдясно е по-дребен, с по-малки петънца по гърба, а цветът на гребена му не е така яркочервен…

— Ама че работа — каза той. — Та това е любовен ритуал.

— Можем ли да минем покрай тях? — попита Тим.

— Засега не. Застанали са точно до водата.

Грант знаеше, че любовният ритуал при някои животни трае с часове. Можеха да издържат дълго време без храна, не обръщаха внимание на нищо около себе си… Той си погледна часовника. Беше девет и двайсет.

— Какво ще правим? — попита Тим.

— Нямам представа — въздъхна Грант, седна на дъното на сала и се приготви да чака.

Изведнъж дилофозаврите започнаха да бухат по-начесто и да реват разтревожено. Грант вдигна поглед. И двете животни се бяха обърнали с гръб към реката.

— Какво има? — попита Лекс.

— Май най-сетне получихме помощ — с усмивка каза Грант и отблъсна сала от брега. — Сега и двамата легнете по корем върху сала. Ще се опитам да мина колкото може по-бързо. И запомнете, каквото и да се случи, няма да говорите и да се движите. Разбрахте ли?

Салът бавно се понесе по течението към двата дилофозавъра. Започна да набира скорост. Лекс лежеше в краката на Грант и го гледаше уплашено. Все повече се приближаваха към дилофозаврите, които още бяха с гръб към реката. За всеки случай Грант извади въздушния пистолет и провери патронника.

Салът продължаваше да се носи надолу и те усетиха някаква особена миризма, едновременно сладникава и противна. Миришеше на засъхнало повръщано. Бухането на дилофозаврите се чуваше все по-високо. Салът отмина последния завой и Грант затаи дъх. Дилофозаврите бяха само на метър от тях и продължаваха да ръмжат, обърнати към дърветата.

Както подозираше Грант, причина за вълнението им беше тиранозавърът. Той се опитваше да пробие стената от преплетени клони, а дилофозаврите бухаха и тъпчеха калния бряг. Салът мина покрай тях. Миризмата беше отвратителна. Тиранозавърът изрева вероятно защото забеляза сала. Но в следващия миг усетиха силен удар и салът спря.

Бяха заседнали на брега само на няколко метра от дилофозаврите.

— Божичко — прошепна Лекс.

Бавно, съвсем бавно течението започна да побутва сала и гумата остърга калния бряг. После отново се понесоха надолу по реката. Тиранозавърът изрева за последен път и също тръгна по течението. Единият дилофозавър изненадано избуха. Другият избуха в отговор.

Салът се носеше по течението.