Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джурасик парк (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Jurassic Park, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 30 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2014 г.)

Издание:

Майкъл Крайтън. Джурасик Парк. Изгубеният свят

Американска. Първо издание

Коректор: Марийка Тодорова

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД — Линче Шопова

ISBN: 954-585-472-3

 

Формат: 60/90/16

Печатни коли: 51

ИК „Бард“, София, 2003

История

  1. — Добавяне

Овладяване на положението

Бяха изминали четири часа. Вече бе следобед и слънцето се спускаше все по-ниско. Климатичната инсталация в контролната зала беше включена и компютърът работеше нормално. Доколкото можеха да преценят, от всичко двайсет и четирима души на острова осем бяха мъртви, а шест бяха безследно изчезнали. Сградата за посетители и хижата за сафари бяха в безопасност, изглежда, в цялата северна част на острова вече нямаше динозаври. Бяха поискали помощ по телефона от властите в Сан Хосе. Костариканската Национална служба за охрана беше изпратила свой екип, както и хеликоптер, който да откара Малкълм в болница. Но докато говореха по телефона, служителят от Службата за охрана се бе държал крайно сдържано: щели, разбира се, да се обадят поне няколко пъти във Вашингтон, преди да изпратят помощ на острова, ала вече ставало късно и ако хеликоптерите не дойдели скоро, щяло да се наложи да чакат до сутринта.

Не им оставаше друго, освен да чакат. Корабът се връщаше на острова. Екипажът беше открил три малки раптора, които подскачали в един от задните трюмове, и моряците бяха убили животните. Изглежда, за хората на Исла Нублар непосредствената опасност вече беше преминала. Всички бяха или в сградата за посетители, или в хижата. Тим вече се справяше доста добре с компютъра и на екрана се появи нова информация.

ОБЩ БРОЙ НА ЖИВОТНИТЕ — 292
Вид Очакван брой Действителен брой Вариант
Тиранозаври 2 1 4.1
Маязаври 22 20 ??
Стегозаври 4 1 3.9
Трицератопси 8 6 3.1
Прокомпсогнатуси 65 64 ??
Отниелии 23 15 3.1
Велоцираптори 37 27 ??
Апатозаври 17 12 3.1
Хадрозаври 11. 5 3.1
Дилофозаври 7 4 4.3
Птерозаври 6 5 3.1
Хипсилофодонти 34 14 ??
Еуоплоцефали 16 9 4.0
Стиракозаври 18 7 3.9
Микроцератопси 22 13 4.1
Общо 292 203

— Сега пък какво му стана? — учуди се Дженаро. — Според компютъра излиза, че животните са по-малко.

— Навярно е така — кимна Грант.

— Положението в Юрския парк най-после е овладяно — каза Ели.

— Какво значи това?

— Равновесие — поясни Грант и посочи мониторите. На един от тях Дженаро забеляза, че няколко хипсилофодонта се пръснаха и побягнаха, тъй като в западния край на поляната се бе появила глутница велоцираптори. — Оградите бяха изключени за няколко часа, животните влизат в контакт помежду си и отделните популации достигат равновесие… истинско равновесие както през юрския период.

— Едва ли някой е имал подобни намерения — каза Дженаро. — Различните видове животни не би трябвало да влизат в контакт помежду си.

— И все пак е така.

Грант се загледа в друг монитор, на който глутница раптори препускаха с пълна скорост по широката поляна към четиритонен хадрозавър. Хадрозавърът се опита да избяга, но един от рапторите се хвърли на гърба му и го захапа за врата. Останалите също го наобиколиха, захапаха го по краката и накрая разкъсаха корема му с огромните си нокти. Само за няколко минути рапторите повалиха грамадното животно.

Грант безмълвно наблюдаваше сцената.

— Така ли си го представяше? — попита Ели.

— Вече и аз не знам какво съм си представял — отвърна той и продължи да гледа в монитора. — Не, не точно така.

— Знаете ли — тихо се обади Мълдун, — изглежда, всички възрастни раптори са излезли из парка.

Отначало Грант не обърна внимание на забележката му и продължи да наблюдава на мониторите взаимоотношенията на различните видове грамадни животни. На юг стегозавърът дебнеше малкия тиранозавър, като размахваше осеяната си с шипове опашка. Малкият го гледаше слисан и от време на време се хвърляше към стегозавъра, като безуспешно се опитваше да захапе шиповете. В западната зона възрастните трицератопси се биеха помежду си, хвърляха се един срещу друг и заклещваха рогата си. Едно от животните вече беше сериозно ранено и умираше.

— Остава ни още около час, докато залезе слънцето, доктор Грант — каза Мълдун. — Ако искате, можем да се опитаме да намерим гнездото.

— Да — рече Грант. — Съгласен съм.

— Струва ми се — продължи Мълдун, — че когато пристигнат, костариканците вероятно ще сметнат, че проблемите на острова са от военно естество, и ще решат да унищожат всичко час по-скоро.

— Дяволски сте прав — каза Дженаро.

— Ще го обстрелват от въздуха — допълни Мълдун. — Може би с напалм, а вероятно и с невропаралитичен газ. Но от въздуха.

— Дано го направят — каза Дженаро. — Островът е много опасен. Всички животни на него трябва да бъдат унищожени до крак и колкото по-бързо, толкова по-добре.

— Не е достатъчно — намеси се Грант и се изправи. — Да се хващаме на работа.

— Изглежда, не ме разбрахте, Алън — рече Дженаро. — Според мен островът е твърде опасен и трябва да бъде унищожен. Същото се отнася и за всички животни на него и тъкмо такава ще бъде задачата на костариканската гвардия. Смятам, че трябва да оставим нещата в техни ръце. Разбирате ли?

— Напълно — отвърна Грант.

— Тогава за какво се притеснявате? — попита Дженаро. — Това е военна операция. Нека те я извършат.

Грант усети болка в гърба там, където рапторът бе забил нокътя си.

— Не — каза той. — Трябва ние да се погрижим.

— Оставете тази работа на специалистите — настоя Дженаро.

Грант си спомни как само преди шест часа намери Дженаро, свит в кабината на камионетката и примрял от страх. Изведнъж загуби самообладание и блъсна адвоката в бетонната стена.

— Слушай, копеле мръсно, ти си отговорен за това положение и си длъжен да поемеш отговорността.

— Но аз я поемам — задавено каза Дженаро.

— Нищо подобно. От самото начало бягаш от отговорност.

— По дяволите…

— Събирал си средства от инвеститорите за едно начинание, с което изобщо не си бил наясно. Имаш дялово участие в бизнес, който се изплъзна от контрола ти. Не си попречил на действията на човек, за когото от опит знаеш, че е лъжец, и си му позволил да се занимава с най-опасната технология в историята на човечеството. И това ако не е безотговорност!

— Добре де, нали сега поемам отговорността — изхриптя Дженаро.

— Не е вярно — каза Грант. — Пак клинчиш и е крайно време да престанеш. — Той пусна адвоката, който се наведе, опитвайки се да си поеме дъх, и се обърна към Мълдун: — С какво оръжие разполагаме?

— Само с няколко капана и с шокови палки — отвърна Мълдун.

— Доколко може да се разчита на тези палки? — попита Грант.

— Приличат на харпуните за акули. На върха им има мощен кондензатор, който при допир предизвиква токов удар. Високо напрежение и малка сила на тока. Ударът не е смъртоносен, но омаломощава.

— Тези неща няма да ни свършат работа в гнездото — рече Грант.

— Какво гнездо? — попита задъхано Дженаро.

— Гнездото на рапторите — обясни Ели.

— Гнездото на рапторите ли?!

— Имате ли нашийници с радиопредавател? — попита Грант.

— Сигурен съм, че има — отвърна Мълдун.

— Един е достатъчен. А разполагате ли с нещо, което да използваме за защита?

Мълдун поклати глава.

— Тогава вземете каквото намерите.

Мълдун излезе от стаята, а Грант се обърна към Дженаро:

— На вашия остров цари бъркотия, господин Дженаро. Начинанието ви претърпя пълен провал. И последиците от него трябва да се премахнат. Но едва след като узнаем измеренията на този провал. А това означава да намерим гнездата на острова. Най-вече гнездата на рапторите. Те навярно са добре скрити и задачата ни не е лесна. Но сме длъжни да ги открием, да ги огледаме и да преброим яйцата. Трябва непременно да разберем точно колко животни са родени на острова. Едва тогава можем да оставим на военните да го опожарят до основи. Ала преди това имаме да свършим малко работа.

 

 

Ели разглеждаше картата на парка, на която сега се виждаше местоположението на различните видове животни, докато Тим работеше на клавиатурата.

— Всички раптори се придържат към южната част на острова, където от земята излиза вулканична пара — каза Ели, сочейки картата. — Изглежда, обичат топлината.

— Има ли място в тази област, където да се скрият?

— Оказва се, че има — отвърна тя. — Там е построено голямо хидротехническо съоръжение от бетон, което да попречи на наводняването на по-ниските южни области. Представлява огромна подземна пещера, където е влажно и сенчесто.

— Най-вероятно са там — кимна Грант.

— Мисля, че може да се влезе и откъм плажа — каза Ели и се обърна към пулта за управление. — Тим, ще ни покажеш ли входовете за водната станция? — Тим не я чу. — Тим!

— Един момент — рече той, приведен над клавиатурата. — Открих нещо.

— Какво?

— Складово помещение, което не е отбелязано на картата. Не зная какво има в него.

— Може би там ще намерим оръжие — каза Грант.

 

 

Намираха се зад бункера с генераторите, пред тежка стоманена врата. Когато я отвориха, видяха стълбище, което водеше под земята.

— Дявол да го вземе! — изруга Мълдун, докато куцукаше надолу по стълбите. — Арнолд сигурно е знаел за този склад.

— Може и да не е знаел — каза Грант. — Иначе щеше да се опита да влезе.

— Все някой е знаел. Най-вероятно Хамънд.

— А той къде е сега?

— Още е в хижата.

Когато слязоха долу, видяха няколко реда противогази в пластмасови опаковки, окачени на стената. Осветиха с фенерче помещението и съгледаха няколко големи стъкленици, високи около шейсет сантиметра, с метални похлупаци. Грант забеляза, че са пълни с дребни тъмни сферични предмети. „Приличат на гигантски мелници за пипер“, помисли той.

Мълдун отвори първата стъкленица, измъкна едно кълбо и намръщено го огледа на светлината на фенера.

— Да му се не види! — възкликна той.

— Какво е това? — попита Грант.

— MORO-12 — каза Мълдун. — Гранати с невропаралитичен газ, който засяга особено силно дихателните органи. Целият склад е пълен с тях.

— Да вървим — мрачно рече Грант.

 

 

— Той ме харесва — усмихна се Лекс.

Намираха се в гаража под сградата за посетители, до клетката на малкия раптор, който Грант беше намерил в тунела. Лекс провря ръка през пречките на клетката и животното се потърка в нея.

— Внимавай! — предупреди я Мълдун. — Рапторите имат остри зъби.

— Но този ме харесва — възрази Лекс. — Кръстих го Кларънс.

— Кларънс ли?

— Да — отвърна Лекс.

Мълдун държеше кожен нашийник, към който беше прикрепена малка метална кутия. Грант си беше сложил слушалките и чуваше пронизителното писукане на радиопредавателя.

— Няма ли да е трудно да му сложим нашийника?

— Бас държа, че ще ми позволи да му го сложа — каза Лекс, която продължаваше да гали раптора.

— Недей. От тези животни всичко може да се очаква — спря я Мълдун.

— Бас държа, че ще успея.

Момиченцето взе нашийника от Мълдун и даде на раптора да го подуши. После съвсем бавно обгърна с него врата на животното. Докато закопчаваше нашийника, рапторът стана яркозелен, а след това отново се отпусна и възвърна нормалния си цвят.

— Ама че работа! — възкликна Мълдун.

— Той е хамелеон — каза Лекс.

— Другите раптори не си променяха цвета — намръщи се Мълдун.

— Този е различен сигурно защото е роден в естествена среда. А между другото — обърна се той към Грант, — щом всички са женски, как се размножават? Вие така и не ни обяснихте какво общо има жабешката ДНК.

— Всъщност става въпрос не само за жабешка ДНК — каза Грант, — а изобщо за ДНК на земноводни. Но това явление е доказано особено убедително при жабите и доколкото си спомням, по-специално при някои видове жаби в Западна Африка.

— За какво явление става въпрос?

— За смяна на пола — отвърна Грант.

После обясни, че някои видове растения и животни имали способността да променят пола си, като например орхидеите, някои риби и скариди, а наскоро това било доказано и за жабите. Жаби, които били видени да снасят яйца, за няколко месеца се превръщали в мъжки екземпляри. Най-напред усвоявали борбената стойка на мъжките, после се научавали да издават мъжкия любовен зов, след това започвали да произвеждат мъжки хормони и се сдобивали с мъжки полови жлези, докато накрая успешно се съвкупявали със самките.

— Виж ти! — изненада се Дженаро. — И каква е причината?

— Явно промяната е предизвикана от факта, че в даден ареал всички животни са от един пол. При това положение някои земноводни спонтанно започват да променят пола си.

— И смятате, че това се е случило и с динозаврите в парка?

— Да, докато не намерим по-приемливо обяснение — потвърди Грант. — Според мен е станало точно така. А сега да потърсим гнездото.

 

 

Четиримата се сместиха в джипа, а Лекс измъкна раптора от клетката. Животното стоеше съвсем спокойно в ръцете й и изглеждаше почти питомно. Тя го погали по главата за последен път и го пусна.

Рапторчето не искаше да си тръгне.

— Хайде, тръгвай! Марш! — извика Лекс. — Отивай си вкъщи!

Рапторът се обърна и подскачайки, се скри в гората.

 

 

Грант се вслушваше в сигнала през слушалките и държеше приемника в ръце. Караше Мълдун. Джипът се понесе на юг по главния път.

— Как изглежда гнездото? — попита Дженаро.

— Никой не знае — отвърна Грант.

— Нали вие се занимавате с разкопки на подобни гнезда!

— Правим разкопки на фосилизирани гнезда на динозаври — поясни Грант. — Но всички те са се променили значително, защото са стояли под земята милиони години. Разбира се, има различни хипотези, но всъщност никой не знае как са изглеждали динозавровите гнезда.

Грант се вслушваше в писуканията и направи знак на Мълдун да отклони джипа малко по на запад. Изглежда, Ели щеше да се окаже права, че гнездото се намира в южната вулканична област.

— И нищо чудно — продължи Грант. — Не са известни всички подробности за навиците на гнездене дори и на съвременните влечуги като например крокодилите и алигаторите. Такива животни се изучават трудно.

И все пак за американските алигатори се знаеше, че само женската охранява гнездото, докато малките се излюпят. Рано напролет мъжкарят прекарва цели дни, легнал до женската, прави около главата й мехурчета във водата, за да спечели благоволението й, докато накрая я накара да си вдигне опашката и да му разреши да пъхне своя пенис. Когато след два месеца самката прави гнездото, мъжкият отдавна си е отишъл. Женската сама охранява свирепо конусообразното гнездо, високо около метър, и когато новоизлюпените алигаторчета започнат да писукат и да излизат от черупките, тя често им помага да се измъкнат от яйцата и ги побутва към водата, а понякога дори ги пренася между челюстите си.

— Значи алигаторите се грижат за малките си.

— Да — отвърна Грант. — Освен това съществува и нещо като групова защита. Алигаторчетата издават характерен зов за помощ, който привлича всеки възрастен алигатор, независимо дали е техен родител или не. Възрастният се притичва и безмилостно атакува нападателя. И това не е само мнима атака, колкото да го сплаши. Става дума за истинско нападение.

— Оох — въздъхна Дженаро и замълча.

— Но динозаврите не са влечуги — отсече Мълдун.

— Точно така. Навиците на гнездене при динозаврите навярно са много по-близки до тези на някои видове птици.

— В крайна сметка излиза, че не знаете — каза Дженаро, който все повече се ядосваше. — Нямате никаква представа как изглежда гнездото.

— Наистина не зная — потвърди Грант.

— И за какъв дявол ни бяха тогава проклетите специалисти?

Грант не му обърна внимание. Вече усещаше миризмата на сяра. Пред тях се виждаше поляна, от която се издигаше пара.

 

 

„Пръстта е гореща — помисли си Дженаро, докато вървеше напред. — Ужасно гореща.“ Тук-там от земята извираха мехурчета вряща кал, които се пукаха във въздуха. Съскащите зловонни струйки серни изпарения стигаха до раменете им. Дженаро имаше чувството, че броди из ада.

Хвърли поглед към Грант, който вървеше до него със слушалките и се водеше по писукането на предавателя. Беше облечен в хавайска риза, дънки и каубойски ботуши и изглеждаше съвсем спокоен. Дженаро обаче никак не беше спокоен. Боеше се от това смрадливо адско място, което вероятно гъмжеше от велоцираптори. И не разбираше на какво се дължи хладнокръвието на Грант.

Не разбираше и поведението на тази жена, Сатлър. Тя също вървеше до тях и спокойно се оглеждаше.

— Не ви ли притеснява това място? — попита Дженаро. — Тоест, не се ли боите?

— Длъжни сме да го направим — кратко отвърна Грант.

Тримата продължиха да вървят мълчешком сред дупките, от които извираха кал и пара. Дженаро докосна газовите гранати, които беше окачил на колана си, и се обърна към Ели:

— Как така той не се бои?

— Може би се бои — рече тя, — но този проблем го е занимавал през целия му живот.

Дженаро кимна и се запита как ли се чувства Грант и дали има нещо, което самият той да е чакал през целия си живот. След кратък размисъл реши, че няма такова нещо.

 

 

Грант присви очи от слънцето и през облаците пара различи очертанията на животно, което бе клекнало на известно разстояние и ги наблюдаваше. След миг се обърна и изчезна.

— Нашият раптор ли беше? — попита Ели.

— Май да. А може да е бил и друг. Във всеки случай беше малък.

— Сигурно ни показва пътя — предположи Ели.

— Възможно е.

Ели му беше разказала как рапторите се бяха престрували, че я нападат, за да отвлекат вниманието й от другия раптор, който се беше спуснал от покрива. Ако предположението й беше вярно, излизаше, че те притежават по-големи умствени способности от почти всички животни на земята. Досега учените бяха вярвали, че само три вида — шимпанзетата, горилите и хората, имат способност да замислят и осъществяват планове. Сега имаше вероятност да се окаже, че и динозаврите могат да го правят.

Малкият раптор пак се стрелна пред тях, изписука и изчезна с подскоци в мъглата. Изглежда, наистина ги водеше.

— Имате ли представа от умствените им способности? — начумерено попита Дженаро.

— Ако ги разглеждаме като птици — каза Грант, — трябва да помисля. Някои нови изследвания доказват, че сивият папагал има същата способност за асоциативно мислене, както и шимпанзето. А шимпанзетата определено могат да си служат с езика на жестовете. Някои млади учени откриха, че папагалите имат емоционалното развитие на тригодишно дете, но интелигентността им е безспорна, както и способността им за асоциативно мислене.

— Да, но досега не съм чул за човек, убит от папагал — промърмори Дженаро.

 

 

В далечината се чуваше шумът на прибоя. Поляните с вулканични изпарения бяха останали зад гърба им, а земята пред тях беше осеяна с големи заоблени камъни. Рапторчето се качи на един от тях и внезапно изчезна.

— Къде отиде? — попита Ели.

Писукането в слушалките на Грант бе заглъхнало.

— Изчезна — каза той.

Четиримата забързаха напред и скоро видяха между камъните малък отвор, приличен на заешка дупка. Диаметърът му беше около шейсет сантиметра. Докато го оглеждаха, рапторчето се подаде от него, примижавайки на светлината, и след миг отново се скри.

— Дума да не става — отсече Дженаро. — В никакъв случай няма да вляза вътре.

Грант не отвърна нищо. Двамата с Ели започнаха да подготвят екипировката. Скоро сглобиха малка видеокамера, свързана с миниатюрен монитор. Грант я завърза с въже, включи я и я пусна в дупката.

— Така няма да видите нищо — каза Дженаро.

— Ще почакаме да се адаптира — рече Грант.

В горната част на тунела беше достатъчно светло, за да видят гладките му стени от пръст, а по-надолу той изведнъж се разширяваше. По микрофона чуха тихо писукане, след него и по-силен, тръбен звук. После чуха още шумове, издавани от много животни.

— Ако се съди по звуците, май това е гнездото — каза Ели.

— Но нали нищо не се вижда? — учуди се Дженаро и избърса запотеното си чело.

— Да, но се чува — рече Грант. Послуша още малко, после издърпа камерата от отвора и я сложи на земята. — Да започваме — подкани той и тръгна нагоре към дупката.

Ели се върна да вземе фенер и шокова палка. Грант си сложи противогаза, клекна и с пъшкане изопна крака назад.

— Ама вие наистина ли смятате да слезете? — попита Дженаро.

— Да, макар че не умирам от желание — отговори Грант. — Аз ще сляза пръв, след мен Ели, а после и вие.

— Чакайте — сепна се Дженаро. — Защо най-напред не пуснем в дупката газовите гранати и после да влезем? Не е ли по-разумно?

— Донесе ли фенера, Ели?

Тя подаде фенера на Грант.

— Е, какво ще кажете? — попита Дженаро.

— Звучи примамливо — отвърна Грант и запълзя заднишком към дупката. — Виждали ли сте някой да умира от отровен газ?

— Не…

— Обикновено предизвиква гърчове. Силни гърчове.

— Съжалявам, ако е неприятно, но…

— Вижте какво, слизаме в гнездото, за да открием колко животни са се излюпили. Ако първо ги избием и някои от тях в агонията си паднат върху гнездата, никога няма да разберем какво е имало в тях. Затова не можем да постъпим така.

— Но…

— Вие сте създателят на тези животни, господин Дженаро.

— А, не съм аз.

— Не лично вие, но парите и усилията ви. Помогнали сте за тяхното създаване. Те са ваша рожба. И не можете просто да ги убиете само защото сте малко неспокоен.

— Не съм малко неспокоен — каза Дженаро. — Направо ще пукна от страх…

— Ще ви чакам долу — заключи Грант. Ели му подаде шоковата палка. Той се пъхна заднишком в дупката и промърмори: — Доста е тясно.

После издиша въздуха от дробовете си и протегна ръце. Чу се силен звук като от всмукване и той изчезна.

Черният отвор на дупката зееше празен.

— Какво стана с него? — уплашено попита Дженаро.

Ели пристъпи напред и приближи ухо към отвора. После включи радиостанцията и тихо го повика:

— Алън!

Настъпи дълга тишина. Сетне чуха тих глас:

— Вече съм долу.

— Всичко наред ли е, Алън?

Този път тишината продължи по-дълго. Когато Грант най-сетне проговори, гласът му прозвуча странно, почти благоговейно:

— Всичко е наред — каза той.