Майкъл Крайтън
Джурасик парк (32)

Главният път

Дъждът шумно барабанеше по покрива на автомобила. Тим усещаше как очилата за нощно виждане се впиват в челото му. Посегна към закопчалката зад ухото си и ги разхлаби. В очите му за миг проблесна фосфоресцираща светлина, а после сред черни и електронно зелени сенки изплуваха колата зад тях и силуетите на доктор Грант и доктор Малкълм. Супер!

Доктор Грант се беше навел към предното стъкло и се взираше в него. Тим видя, че той посяга към радиостанцията на таблото. Най-напред се чу съскане, а после гласът на доктор Грант:

— Добре ли ни виждаш?

Тим пое радиостанцията от Ед Реджис и отвърна:

— Виждам ви.

— Всичко наред ли е?

— Добре сме, доктор Грант.

— Не слизайте от колата.

— Няма. Не се притеснявайте.

Тим изключи радиото.

— Вън вали като из ведро — изсумтя Ед Реджис. — Естествено, ще си стоим в колата.

Тим се обърна и огледа растенията отстрани на пътя. През очилата листата имаха яркозелен цвят, а зад тях се виждаше малка част от мрежите на оградата, които също бяха зелени. Двата автомобила бяха спрели на склона на един хълм, значи се намираха някъде при зоната на тиранозаврите. Щеше да бъде страхотно Тим да види тиранозавър през очилата за нощно виждане. Може би тиранозавърът ще се приближи до оградата и ще надзърне към тях. Тим се чудеше дали очите му ще светят в тъмното. Би било чудесно.

Но засега не виждаше нищо и накрая се отказа да се взира в тъмнината. Пътниците и в двете коли мълчаха. Само дъждът продължаваше да барабани по покрива на автомобила. Водата се стичаше на ручейчета по страничните стъкла. Вече и Тим не виждаше почти нищо, дори с очилата.

— Колко време стоим така? — попита Малкълм.

— Не зная точно. От четири-пет минути.

— Каква ли е причината?

— Вероятно от дъжда някъде е станало късо съединение.

— Но ние спряхме, преди дъждът да се усили.

Пак настъпи мълчание.

— Нали няма да има светкавици? — обади се Лекс с разтреперан глас.

Страхуваше се от светкавици и сега нервно стискаше бейзболната ръкавица.

— Какво казахте? Не ви разбрахме — обади се доктор Грант.

— Сестра ми си приказва.

— А, добре.

Тим пак огледа растителността край пътя, но не видя нищо. Най-малкото тиранозавър. Дали тиранозаврите излизаха през нощта? Дали бяха нощни животни? Момченцето не беше сигурно, че е чело нещо за това. Имаше чувството, че тиранозаврите излизат по всяко време, и денем, и нощем. За тях това не бе от значение.

Пороят не спираше.

— Да му се не види и дъждът! — каза Ед Реджис. — Същински потоп.

— Гладна съм — обади се Лекс.

— Зная, Лекс — рече Реджис. — Но заседнахме, миличка. Колите се движат с електричество по кабели, прокарани под земята.

— И колко време ще стоим така?

— Докато оправят електричеството.

Заслушан в шуртенето на дъжда, Тим усети, че му се приспива. Прозя се и се извърна да огледа палмите вляво от пътя, но се стресна от силен удар, който разтресе земята. Обърна се точно навреме да забележи тъмен силует, който бързо пресече пътя между колите.

— Божичко!

— Какво беше това?

— Беше голямо колкото колата…

— Тим! Чуваш ли ме?

Той грабна радиостанцията.

— Слушам ви.

— Видя ли го, Тим?

— Не — отвърна момчето. — Не успях.

— Какво беше, по дяволите? — запита Малкълм.

— През очилата ли гледаш, Тим?

— Да. Ще внимавам — отговори малчуганът.

— Тиранозавърът ли беше? — попита Ед Реджис.

— Май не. Беше на пътя.

— Но ти не го видя — възрази Ед Реджис.

— Не.

Тим се почувства виновен, че не е видял животното, каквото и да беше то. Внезапно блесна светкавица и очилата му лумнаха в яркозелено. Той примигна и започнала брои: „Едно… две…“

Тътенът прозвуча оглушително, явно съвсем наблизо. Лекс се разплака.

— О, не…

— Спокойно, миличка — каза Ед Реджис. — Това е просто гръмотевица.

Тим пак огледа растенията край пътя. Дъждът се беше усилил и капките силно люлееха листата. Всичко се движеше. Всичко беше оживяло. Той пак разгледа внимателно листата…

И застина. Зад листата имаше нещо.

Момчето погледна нагоре, после още по-нависоко.

Зад листата отвъд оградата видя масивно тяло с грапава зърнеста кожа като кората на дърво. Но не беше дърво… Премести очилата нагоре…

Видя огромната глава на тиранозавъра. Той си стоеше и надзърташе през оградата към двата автомобила. Отново блесна светкавица, животното изви глава и нададе оглушителен рев. После настъпи тишина и стана тъмно. Чуваше се единствено ромоленето на дъжда.

— Тим!

— Да, доктор Грант.

— Виждаш ли какво е това?

— Да, доктор Грант.

Момчето имаше чувството, че Грант прави всичко възможно да не уплаши сестра му.

— И какво става сега?

— Нищо — отвърна Тим, загледан в тиранозавъра през очилата. — Просто стои от другата страна на оградата.

— Оттук не виждам добре, Тим.

— Аз го виждам добре, доктор Грант. Само си стои там.

— Чудесно.

Лекс продължаваше да плаче, като шумно подсмърчаше.

Отново настъпи мълчание. Тим наблюдаваше тиранозавъра. Главата му беше огромна. Животното местеше поглед ту към едната, ту към другата кола. На момчето му се стори, че гледа право в него.

През очилата очите на тиранозавъра светеха в яркозелено.

Тим усети как го побиват тръпки. Отклони поглед от главата с огромните челюсти и го насочи към малкия мускулест горен крайник, който пореше въздуха и не след дълго сграбчи оградата.

— Божичко! — възкликна Ед Реджис, загледан през прозореца.

 

 

„Най-големият хищник, съществувал някога на Земята. Най-страхотното нападение в историята на човечеството.“ Журналистът у Ед Реджис се събуждаше и инстинктивно съчиняваше репортаж на събитието. Същевременно той си даваше сметка, че коленете му треперят неудържимо, а панталоните му плющят като знамена. Господи, колко го беше страх! Искаше да се махне оттук. Само той измежду пътниците в двете коли знаеше какво значи да те нападне динозавър. Знаеше какво се е случило с нападнатите хора. Беше видял обезобразените от раптора тела. Въображението му рисуваше и самото нападение. А това тук беше рекс! Многократно по-голям! Най-голямото хищно животно, съществувало на Земята!

„Божичко!“

Ревът на тиранозавъра беше ужасяващ и смразяваше кръвта, сякаш идваше от друг свят. Ед Реджис усети как в панталоните му се разлива топлина. Беше се подмокрил. Изпитваше едновременно срам и ужас. Но трябваше да направи нещо. Не можеше да стои със скръстени ръце. Трябваше да предприеме нещо. Каквото и да е. Ръцете му трепереха, буквално се тресяха.

— Майка му стара!

— Така не се говори — каза Лекс и му се закани с пръст.

Тим чу, че се отваря врата, и отмести поглед от тиранозавъра. От рязкото движение очилата за нощно виждане се нашариха с хоризонтални линии, но момчето успя да забележи как Ед Реджис се измъква през отворената врата и се гмурва под дъжда.

— Ей! — извика Лекс. — Къде отиваш?

Ед Реджис само се обърна и побягна в посока, обратна на тиранозавъра. След малко изчезна сред дърветата. Вратата на колата остана да зее, дъждът обливаше вътрешната й страна.

— Той ни заряза! — каза Лекс. — Къде отиде? Остави ни сами!

— Затвори вратата — рече й Тим, но тя запищя:

— Той ни изостави, изостави ни!

— Какво става, Тим? — попита доктор Грант по радиото. — Ей, Тим!

Момчето се наведе и се опита да затвори вратата. От задната седалка не можеше да достигне дръжката. Пак погледна тиранозавъра и в блясъка на светкавицата зърна огромния черен силует на фона на ослепително светлото небе.

— Какво става, Тим?

— Той ни заряза, изостави ни!

Малчуганът примигна и започна да вижда по-ясно. Пак се обърна — тиранозавърът си стоеше на предишното място, грамаден и неподвижен. От челюстите му се стичаше вода. После с предния си крайник улови оградата.

Чак тогава Тим осъзна какво значи това: тиранозавърът стискаше оградата! Значи по нея вече не течеше електричество!

— Лекс, затвори вратата!

— Тим! — изпука радиостанцията.

— Тук съм, доктор Грант.

— Какво става?

— Реджис избяга — отвърна Тим.

— Какво Реджис?

— Избяга. Май се усети, че по оградата не тече ток — обясни момчето.

— Не тече ток ли? — чу се гласът на Малкълм. — Наистина ли каза, че по оградата не тече ток?

— Лекс — пак подкани Тим, — затвори вратата.

Но момиченцето продължаваше да хлипа и да нарежда: „Заряза ни! Заряза ни!“, и на Тим не му оставаше нищо друго, освен да излезе в дъжда през задната врата и сам да затвори вратата. Чу се нов тътен и пак проблясва светкавица. Застанало извън колата, момчето се обърна и видя как тиранозавърът троши металната ограда с гигантския си заден крайник.

— Тими! — изпищя Лекс.

Той скочи вътре и затръшна вратата, но звукът бе заглушен от нов гръм.

— Тим! Чуваш ли ме? — изпука радиото.

Момчето грабна предавателя.

— Чувам! — Той се обърна към Лекс: — Заключи вратите. Седни в средата на колата. И замълчи най-после!

Тиранозавърът отвън завъртя глава и тромаво пристъпи напред. Ноктите на крака му се закачиха в мрежата на повалената ограда. Лекс най-после видя животното и занемяла, се втренчи в него с широко отворени очи.

— Тим! — изпука радиото.

— Да, доктор Грант.

— Не слизайте от колата. Снижете се. Не мърдайте и не вдигайте шум.

— Добре.

— Няма да ви се случи нищо. Едва ли може да отвори вратите.

— Добре.

— Само мълчете и не мърдайте, за да не привлечете вниманието му.

— Добре — каза Тим и изключи радиото. — Чу ли, Лекс?

Сестра му кимна безмълвно, без да откъсва поглед от динозавъра. Той изрева. Под блясъка на светкавицата децата видяха как животното се измъква от оградата и прави огромна крачка напред.

Застана между двете коли. От огромното му туловище Тим не виждаше автомобила на доктор Грант. Дъждът се стичаше на ручейчета по грапавата кожа на мощните му задни крайници. Момчето не виждаше и главата на животното, тя бе високо над покрива на автомобила.

Тиранозавърът заобиколи тяхната кола и застана точно на мястото, където Тим, а преди него и Реджис бяха слизали. Там спря и наведе огромната си глава към калната земя.

Тим се обърна назад и видя доктор Грант и доктор Малкълм в другата кола. И двамата напрегнато се взираха през предното стъкло.

Главата на динозавъра се вдигна с разтворени челюсти и спря на равнището на страничните прозорци. На светлината от мълниите те следяха движенията на голямото лъскаво око.

Тиранозавърът оглеждаше вътрешността на колата.

Тим чу как от уплаха Лекс задиша тежко, на пресекулки. Пресегна се и стисна ръката й с надеждата, че тя няма да се развика. Динозавърът продължи да се взира през прозореца. „Може би не ни вижда“, помисли си Тим. Накрая животното вдигна глава и тя пак се изгуби от погледа им.

— Тими! — прошепна Лекс.

— Няма страшно! — утеши я брат й. — Май не ни видя.

Тим се бе обърнал назад към доктор Грант, когато колата се разтресе от мощен удар и предното стъкло се напука като паяжина. Тиранозавърът беше ударил с глава покрива на автомобила. Тим се намери проснат на седалката, очилата за нощно виждане се бяха смъкнали от лицето му.

Той бързо седна и примигна в тъмното. Усети вкус на кръв в устата си.

— Лекс?

Сестра му не се виждаше никъде.

Тиранозавърът стоеше до предницата на колата и пореше въздуха с горните си крайници.

— Лекс! — прошепна Тим.

Тогава чу стенанието й. Тя лежеше някъде на пода под предната седалка.

Огромната глава пак се наведе, като запречи изцяло натрошеното предно стъкло. Тиранозавърът повторно халоса покрива на автомобила. Тим се вкопчи в седалката, когато колата силно се залюля. Тиранозавърът удари още два пъти, като направи вдлъбнатини в металния покрив. После заобиколи колата. Голямата му грапава опашка препречи и двата странични прозореца. Той спря зад колата и изпръхтя с плътен гъргорещ звук, който се смеси с тътена на гръмотевиците. После впи челюсти в резервната гума, закрепена отзад, и я откъсна с едно-единствено движение на главата. За миг задницата на колата увисна във въздуха, после тежко падна на земята и пръсна кал.

— Тим! — извика доктор Грант. — Чуваш ли ме, Тим?

Момчето грабна радиопредавателя.

— Добре сме — каза то.

Чу се пронизително металическо стържене. Явно динозавърът дращеше с нокти по покрива. Сърцето на Тим биеше до пръсване. През прозорците от дясната страна не се виждаше нищо освен грапавата зърнеста кожа. Тиранозавърът се беше облегнал на колата и тя се люлееше напред-назад, когато животното си поемаше дъх, а ресорите шумно скърцаха.

Лекс пак изстена. Тим остави радиостанцията и пропълзя към предната седалка. Тиранозавърът изрева и покривът на колата хлътна още повече. Тим усети остра болка в главата и се просна на пода под предните седалки. Сега лежеше до Лекс и с ужас забеляза, че половината й лице е обляно в кръв. Изглежда, беше в безсъзнание.

Колата пак се разтърси и около него се посипаха парчета стъкло. Момчето усети дъждовните капки по лицето си. Вдигна поглед и съгледа голяма дупка в предното стъкло. Краищата й бяха назъбени, а през нея се виждаше грамадната глава на динозавъра.

Динозавърът гледаше право в него.

Побиха го ледени тръпки, когато главата се устреми към него със зинала паст. Металът изскърца под зъбите на животното и Тим долови вонящия му дъх, когато дебелият език се пъхна в колата през дупката в стъклото. Тим усети горещата пяна от слюнката на динозавъра, докато езикът опипваше вътрешността на автомобила. После звярът нададе рев, който прокънтя оглушително в тясното купе на колата.

Главата рязко се дръпна назад.

Тим бързо се покатери на седалката, като внимаваше да не се удари в хлътналия покрив. Имаше достатъчно място, ако седнеше плътно до вратата. Тиранозавърът стоеше под дъжда близо до предния калник. Изглеждаше объркан. От челюстите му обилно струеше кръв.

Наклони глава и с огромното си око се взря в момчето. Главата се приближи странично към колата и надзърна вътре. Кръвта, смесила се с дъжда, опръска хлътналия покрив на автомобила.

Не може да ме стигне, помисли си Тим. Прекалено голям е.

После главата се дръпна и под блясъка на светкавиците Тим забеляза, че динозавърът вдига задния си крак. После целият свят лудешки се завъртя, колата се катурна настрани и прозорците й цопнаха в калта. Момчето видя как безжизненото тяло на Лекс се удря в страничния прозорец, а след миг и той падна до сестра си и си удари главата. Усети, че му се вие свят. После челюстите на тиранозавъра захапаха рамката на прозореца и целият автомобил се вдигна във въздуха и се затресе.

— Тими! — изпищя Лекс толкова близо до ухото му, че го оглуши.

Тя се беше съвзела и брат й я притисна до себе си, когато динозавърът удари колата в земята. Тим усети пронизваща болка в хълбока си, сестра му падна върху него. Колата пак се издигна във въздуха, като се люлееше лудешки. Лекс отново изкрещя:

— Тими!

Момчето видя как вратата се отваря под сестра му и тя пада от колата долу в калта. Не можа да й отвърне, в следващия миг всичко се завъртя… той видя, че стволовете на палмите се плъзгат надолу край него… после встрани… сетне земята се отдалечи… момчето чу страшния рев на тиранозавъра… видя лъскавото око… върховете на палмите…

Колата с оглушителен трясък се откъсна от челюстите на тиранозавъра, полетя стремглаво надолу и на Тим му прилоша само миг преди целият свят да се обгърне в тишина и мрак.

 

 

— Божичко! — ахна Малкълм. — Какво стана с колата?

Грант примигна, заслепен от светкавицата.

Другата кола беше изчезнала.

Грант не можеше да повярва. Наведе се, мъчейки се да види нещо през струйките дъжд по предното стъкло. Туловището на динозавъра беше толкова голямо, че може би просто запречваше…

Не. При следващата светкавица се видя съвсем ясно — колата я нямаше.

— Какво стана? — попита Малкълм.

— Не зная.

Грант чу писъка на момиченцето, но звукът беше заглушен от плисъка на дъжда. Динозавърът стоеше на пътя пред тях и макар да беше тъмно, те видяха как животното се навежда и души земята.

А може би ядеше нещо, което лежеше на земята.

— Виждате ли нещо? — запита Малкълм, присвил очи.

— Не — отвърна Грант.

Дъждът шибаше покрива на колата. Той очакваше да чуе пак момиченцето, но освен дъжда не долавяше нищо. Двамата мъже седяха в колата и се ослушваха.

— Това момиченцето ли беше? — попита накрая Малкълм. — Приличаше на нейния глас.

— Наистина.

— Но то ли беше?

— Не зная — отвърна Грант.

Почувства как постепенно го обзема умора. През замъгления от дъжда преден прозорец видя как динозавърът се приближава към тяхната кола с бавни застрашителни стъпки.

— Знаете ли — каза Малкълм, — в моменти като този на човек му се струва, че изчезналите животни трябва да си останат изчезнали. Сега не изпитвате ли същото чувство?

— Да — каза Грант.

Усещаше как сърцето му бие до пръсване.

— Ммм, имате ли някаква идея какво ще правим сега?

— Нищо не ми идва наум — отвърна Грант.

Малкълм натисна дръжката, отвори с крак вратата и побягна. Но още в същия миг Грант забеляза, че той е тръгнал твърде късно, че динозавърът е прекалено близо. Пак изтрещя гръмотевица и на ярката светлина Грант с ужас видя как тиранозавърът се хвърля с рев напред.

Не си спомняше ясно какво е станало после. Малкълм бягаше, под краката му хвърчаха кални пръски. Тиранозавърът го настигна с мощни подскоци, снижи масивната си глава и Малкълм полетя във въздуха като парцалена кукла.

После Грант също се озова вън от колата и усети студените капки дъжд, които шибаха лицето и тялото му. Тиранозавърът беше с гръб към него, голямата му опашка се мяташе из въздуха. Грант тъкмо се готвеше да побегне към гората, когато животното внезапно се обърна към него и изрева.

Мъжът замръзна на мястото си.

Стоеше мокър до кости при вратата на автомобила. Нямаше къде да се скрие, а тиранозавърът беше на не повече от три метра. Огромното животно пак изрева. От такова малко разстояние звукът беше ужасяващо силен. Грант почувства, че се тресе от студ и страх. Притисна треперещите си ръце към вратата, за да ги успокои.

Тиранозавърът изрева още веднъж, но не го нападна. Изви глава и огледа колата първо с едното, а сетне и с другото си око. И не направи нищо.

Просто си стоеше там.

„Какво става?“, помисли си Грант.

Мощните челюсти зинаха и се затвориха. Тиранозавърът за пореден път изрева ядосано, после мощният заден крак се вдигна и се стовари върху покрива на колата. Острите нокти задраскаха с оглушителен звук по метала, като едва не закачиха Грант, който продължаваше да стои неподвижно.

Стъпалото цопна в калта. Главата бавно се спусна надолу и животното със сумтене огледа колата. Първо надзърна през предното стъкло. После се премести полека назад и блъсна зейналата врата на автомобила, която се затвори. Мина точно покрай Грант, който беше зашеметен от страх, а сърцето му лудо препускаше. Животното беше толкова близо, че той усети дъха на разложение, идещ от устата му, сладникавата миризма на кръв, отвратителната воня на хищника…

Тялото на Грант се стегна в очакване на неизбежното.

Огромната глава се плъзна покрай него и се насочи към задницата на колата. Грант примигна.

Какво ли бе станало?

Нима тиранозавърът не го бе видял? Изглежда, беше точно така. Но как бе възможно? Грант хвърли поглед назад и забеляза, че животното души закрепената на багажника гума. Побутна я с муцуна и пак изви глава назад към Грант.

Този път се спря. Черните му разширени ноздри бяха само на няколко сантиметра. Грант усети горещия му дъх по лицето си. Но тиранозавърът не душеше като куче. Просто дишаше и изглеждаше изненадан.

Не, не го виждаше. И нямаше да го види, ако той стоеше неподвижно. Нали бе учен, някаква част от съзнанието му се опитваше да намери обяснение, да открие причина…

Челюстите зинаха пред него, огромната глава се издигна. Грант здраво стисна юмруци и прехапа устните си в отчаян опит да остане неподвижен, да не издаде звук.

Ревът на тиранозавъра разцепи нощния въздух.

Грант вече започваше да разбира. Животното не го виждаше, но подозираше, че е някъде там, и с рева си опитваше да го сплаши и да го накара да се разкрие. Грант си даде сметка, че ще си остане невидим, докато не мърда.

В последен изблик на ярост динозавърът вдигна заден крак и ритна автомобила. Грант усети пареща болка и с изненада почувства как тялото му лети във въздуха. Стори му се, че всичко това се разиграва много бавно, имаше достатъчно време да осъзнае, че светът наоколо става по-студен, и да види как земята сякаш връхлита отгоре му и го удря в лицето.