Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джурасик парк (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Jurassic Park, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 30 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2014 г.)

Издание:

Майкъл Крайтън. Джурасик Парк. Изгубеният свят

Американска. Първо издание

Коректор: Марийка Тодорова

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД — Линче Шопова

ISBN: 954-585-472-3

 

Формат: 60/90/16

Печатни коли: 51

ИК „Бард“, София, 2003

История

  1. — Добавяне

Пътят

Мълдун взе завоя много бързо и джипът се подхлъзна в калта. Дженаро, който седеше до него, стисна юмруци. Движеха се с бясна скорост по пътя, издълбан в скалата, а реката беше ниско долу и не се виждаше в тъмното. Мълдун още увеличи скоростта. Лицето му беше изопнато от напрежение.

— Още колко има? — попита Дженаро.

— Три-четири километра.

Ели и Хардинг бяха останали в сградата за посетители. Дженаро бе предложил да придружи Мълдун. Колата сви в едно отклонение.

— Вече цял час — каза Мълдун. — Цял час нямаме вести от другите коли.

— Но нали в тях има радиостанции? — учуди се Дженаро.

— Опитвахме да се свържем, но не отговарят — поясни Мълдун.

— Ако бях на тяхно място и цял час седя в колата под дъжда, сто на сто щях да опитам да се свържа по радиото — намръщено рече Дженаро.

— Аз също — съгласи се Мълдун.

— Наистина ли смятате, че им се е случило нещо? — попита Дженаро.

— Възможно е всичко да е наред — каза Мълдун, — но ще се успокоя едва след като ги видя. Всеки момент ще сме там.

Колата направи завой и се заизкачва по един хълм. В подножието му между папратите отстрани на пътя Дженаро забеляза нещо бяло.

— Спрете — извика той и Мълдун натисна спирачките.

Дженаро изскочи от колата и осветен от фаровете, хукна да огледа белия предмет. Приличаше на дреха, но…

Застина на място.

И от два метра ясно личеше какво е. Той пристъпи бавно напред.

— Какво е това? — запита Мълдун, надвесен от прозореца на джипа.

— Човешки крак — отвърна Дженаро.

Кожата на крака беше синкавобяла, на мястото на коляното имаше кървава неравна рана. Под прасеца се виждаше бял чорап и кафява обувка без връзки. Такива обувки носеше Ед Реджис.

Мълдун също слезе от колата и клекна до Дженаро да разгледа крака.

— Божичко!

Взе крака от земята, вдигна го в светлината на фаровете и от разкъсания край шурна кръв, която обля ръката му. Дженаро още стоеше на разстояние. Бързо се наведе, опря ръце на коленете си, стисна очи и задиша дълбоко, опитвайки се да не повърне.

— Дженаро! — Гласът на Мълдун беше рязък.

— Какво?

— Отместете се. Пречите ми да виждам.

Дженаро въздъхна и се отмести. Когато отвори очи, видя, че Мълдун внимателно оглежда кървавия чукан.

— Откъснат е точно при ставата — поясни Мълдун. — Не го е отхапал, просто го е извил и го е откъснал. Откъснал му е кракът.

Изправи се, обърна парчето крак наопаки и останалата кръв закапа по папратите. Окървавената му ръка изцапа белия чорап. На Дженаро пак му стана лошо.

— Ясно какво е станало — каза Мълдун. — Тиранозавърът го е пипнал. — Погледна нагоре към хълма и после пак към Дженаро. — Добре ли сте? Да тръгваме ли?

— Да — отвърна Дженаро. — Можем да тръгваме.

Мълдун се запъти към джипа, хванал крака.

— Май е по-добре да го вземем — рече той. — Не е редно да го оставим тук. Божичко, колата ще стане на нищо. Проверете дали отзад има с какво да го завием. Мушама или вестник.

Дженаро отвори задната врата и затършува слепешком зад седалките. Беше благодарен, че поне за известно време мисли за друго. Проблемът в какво да завият откъснатия крак изпълни цялото му съзнание и пропъди всички останали мисли. Той намери брезентова торба с комплект инструменти, джанта, мукавена кутия и…

— Има две мушами — каза Дженаро.

Бяха старателно сгънати.

— Дайте ми едната — помоли Мълдун, който стоеше зад него.

Уви крака и подаде безформения пакет на Дженаро. Когато го пое, Дженаро се изненада от тежестта му.

— Сложете го отзад — каза Мълдун. — Затиснете го с нещо, да не се търкаля…

— Добре.

Дженаро прибра пакета, а Мълдун седна на кормилото. Отначало колелата забуксуваха, но после се измъкнаха от калта и джипът се понесе нагоре по хълма. Преди да стигнат върха, за миг фаровете осветиха дърветата над тях, но после сноповете светлина се спуснаха надолу и Дженаро успя да види пътя.

— Божичко! — възкликна Мълдун.

Дженаро съгледа само единия от автомобилите, катурнат настрана по средата на пътя. Другият не се виждаше.

— Къде е другата кола?

Мълдун хвърли поглед наоколо и посочи наляво.

— Ето я.

Втората кола беше смачкана и се намираше на шест метра, под едно дърво.

— Как се е озовала там?

— Хвърлил я е тиранозавърът.

— Хвърлил ли? — не повярва Дженаро.

Лицето на Мълдун изразяваше мрачна решителност.

— Да видим какво е станало — каза той и слезе от джипа.

Забързаха към втория автомобил. Светлините от фенерчетата им описваха кръгове в тъмнината.

Когато се приближиха, Дженаро видя колко смачкана е колата. Поизостана, та Мълдун пръв да погледне вътре.

— Няма страшно — каза той. — Малко вероятно е вътре да има някой.

— Така ли?

— Да — потвърди Мълдун.

После разказа на Дженаро, че през годините, прекарани в Африка, неколкократно е оглеждал места в саваната, където хора са били нападнати от животни. Един леопард бе разкъсал някаква палатка през нощта и бе нападнал тригодишно дете; едно нападение на див бивол в Амбосели, две нападения на лъв и едно на крокодил по на север, близо до Меру. При всеки от тези случаи оставаха учудващо малко следи.

Ако нямаш опит, си представяш, че след нападение на звяр гледката е ужасяваща: разкъсани крайници в палатката, кървави следи, водещи към храстите, окървавени дрехи край лагера. Всъщност обикновено не остава почти нищо, особено ако жертвата е мъничка — пеленаче или невръстно дете. То просто изчезва, все едно е отишло в гората и не се е върнало. Големият хищник може да убие дете просто като го разтърси и му прекърши врата. Обикновено няма кръв.

Най-често от жертвата не остава нищо. Понякога ще откриеш копче или парченце каучук от подметка. Но най-често не остава нищо.

Хищниците нападат деца, предпочитат ги и не оставят никакви следи. Затова Мълдун смяташе, че едва ли някога ще открият нещо от малките.

Но когато погледна в колата, остана изненадан.

— Ама че работа! — възкликна той.

 

 

Опитваше се да си представи сцената. Предното стъкло на автомобила беше счупено, но наоколо нямаше много стъкла. Беше забелязал парчета още на пътя. Значи стъклото е било строшено там, преди тиранозавърът да вдигне колата и да я захвърли тук. Но автомобилът беше пострадал доста. Мълдун освети вътрешността му с фенерчето.

— Празен ли е? — нервно запита Дженаро.

— Не съвсем — отвърна Мълдун.

Лъчът на фенера освети счупена портативна радиостанция, а на пода на колата Мълдун видя нещо черно и извито. Предните врати бяха хлътнали и не можеха да се отворят, но той влезе през задната и се наведе да вдигне черния предмет под седалката.

— Часовник — каза Мълдун, като го разглеждаше на светлината от фенерчето.

Евтин електронен часовник с черна пластмасова каишка. Циферблатът от течни кристали беше напукан. Предположи, че часовникът е на момчето, но не беше сигурен. И все пак най-вероятно беше детски.

— Какво, часовник ли? — попита Дженаро.

— Да, вътре има и радиостанция, но е счупена.

— Това има ли някакво значение?

— Да. И още нещо…

Мълдун подуши въздуха. В колата миришеше на кисело. Той освети вътрешността й и видя повърнатото, което се стичаше по вратата. Докосна го с пръст — не беше засъхнало.

— Едно от децата може би е живо — каза Мълдун.

— Защо мислите така? — Дженаро го изгледа със съмнение.

— Заради часовника — поясни Мълдун. — Часовникът го доказва.

Подаде го на Дженаро, който го освети с фенерчето и го огледа от всички страни.

— Циферблатът е напукан — каза Дженаро.

— Точно така — съгласи се Мълдун. — А каишката е здрава.

— Тоест?

— Детето го е свалило от ръката си.

— Но може да го е направило по всяко време — възрази Дженаро. — Още преди нападението.

— Не — каза Мълдун. — Течните кристали са доста яки. Необходим е много силен удар, за да се счупят. Циферблатът се е напукал по време на нападението.

— И тогава детето го е свалило.

— Помислете малко — рече Мълдун. — Ако ви нападне тиранозавър, ще имате ли време да си свалите часовника?

— Вероятно е бил откъснат.

— Почти е невъзможно да откъснеш часовник от нечия китка, без да откъснеш и дланта. Така или иначе, каишката е непокътната. Не — отсече Мълдун. — Момчето само го е свалило. Погледнало е часовника си, видяло е, че е счупен, и го е свалило. И е имало достатъчно време да го направи.

— Кога?

— Само след нападението — каза Мълдун. — Намирало се е в колата след нападението. Радиото също е било счупено, затова е оставило и него. Детето е умно и е знаело, че няма да му свърши работа.

— Щом е толкова умно — рече Дженаро, — къде е отишло? На негово място щях да остана тук и да чакам някой да ме прибере.

— Да — съгласи се Мълдун. — Но сигурно не е могло да остане. Ами ако тиранозавърът се е върнал? Или някое друго животно. Все нещо го е накарало да се махне.

— Къде ли е отишло?

— Ще се опитаме да разберем — каза Мълдун и тръгна обратно към пътя.

 

 

Дженаро наблюдаваше Мълдун, който се наведе над земята и я освети с фенерчето. Беше изцяло погълнат от търсенето, лицето му бе на няколко сантиметра от калта. Наистина вярваше, че ще открие нещо, че поне едно от децата е живо. Дженаро го гледаше безучастно. Бе толкова ужасен от откъснатия крак, който намериха, че беше твърдо решен да забрани парка и да го унищожи. Думите на Мълдун бяха без значение. Дженаро го подозираше в неоправдан оптимизъм, безпочвени надежди и…

— Виждате ли тези следи? — запита Мълдун, без да вдига поглед от земята.

— Какви следи? — рече Дженаро.

— От стъпки… вижте, идват насам откъм пътя. На възрастен човек са. От обувка с каучукова подметка. Вижте разположението на грайферите…

Дженаро виждаше единствено кал и светлината от фенерчетата, която се отразяваше в локвите.

— Тук личи — продължи Мълдун, — че следите на възрастния идват отсам и че към тях се присъединяват други следи. Малки и средно големи… движат се в кръг, застъпват се… като че ли са стояли и са разговаряли… Но ето тук, изглежда, са побягнали… — Той махна с ръка. — Нататък. Към парка.

— Човек може да види каквото си иска в тази кал — поклати глава Дженаро.

Мълдун се изправи и отстъпи. Погледна надолу към земята и въздъхна.

— Каквото и да говорите, обзалагам се, че едно от децата е живо. А може би и двете. А вероятно и някой от възрастните, ако тези следи не са на Реджис. Трябва да претърсим парка.

— Тази нощ ли? — попита Дженаро.

Но Мълдун не го слушаше. Отдалечи се към насипа от мека пръст близо до една отточна тръба. Пак се наведе към земята.

— Как беше облечено момиченцето?

— За Бога, откъде да знам!

С бавни стъпки Мълдун се отправи към храстите край пътя. След миг и двамата чуха някакво свистене. Несъмнено го издаваше животно.

— Вижте какво — каза уплашено Дженаро, — не е ли по-добре…

— Шшшт! — рече Мълдун.

Той спря и се ослуша.

— Сигурно е от вятъра — предположи Дженаро.

Този път свистенето се чу съвсем ясно. Не беше вятърът. Идваше от храстите край пътя точно пред тях. Не приличаше на животински звук, но Мълдун се приближи предпазливо. Размаха фенерчето и извика, ала свистенето не се промени. Мълдун отмести листата на една палма.

— Какво е това? — попита Дженаро.

— Малкълм — отвърна Мълдун.

 

 

Иън Малкълм лежеше по гръб с леко отворена уста. Кожата му беше пепелявосива. Дъхът му излизаше със свистене от гърдите. Мълдун подаде фенерчето на Дженаро и се наведе да прегледа тялото.

— Засега не виждам наранявания — каза той. — Главата е добре, гърдите, ръцете…

Тогава Дженаро освети краката му.

— Направил си е турникет.

Коланът на Малкълм беше здраво пристегнат около дясното му бедро. Дженаро премести светлината по-надолу. Десният глезен беше неестествено извит навън, крачолът на панталона бе сплеснат и напоен с кръв. Мълдун леко докосна глезена, и Малкълм простена.

Мълдун отстъпи назад и се замисли какво да предприеме. Може би Малкълм имаше и други рани. Може би гръбнакът му беше счупен. Може би не биваше да го местят. Но ако го оставеха тук, щеше да умре от шок. Само защото се беше сетил да си сложи турникет, не бе загинал от загуба на кръв. Вероятно и сега бе обречен. По-разумно беше да го пренесат в лагера.

Дженаро му помогна да вдигнат ранения и двамата с усилие го качиха на раменете си. Малкълм изпъшка и дишането му стана неравно.

— Лекс — прошепна той. — Лекс… отиде… Лекс…

— Кой е Лекс? — попита Мълдун.

— Момиченцето — отвърна Дженаро.

Отнесоха Малкълм до джипа и го положиха на задната седалка. Дженаро затегна турникета около крака му. Малкълм пак изстена. Мълдун вдигна крачола на панталона и видя премазания крак и бялата натрошена кост.

— Трябва да го върнем в лагера — каза той.

— Нима ще си тръгнем без децата? — запита Дженаро.

— Ако са поели из парка, той е цели трийсет квадратни километра — каза Мълдун и поклати глава. — Единственият начин да открием нещо в парка е чрез сензорите за движение. Ако децата са живи и се лутат, сензорите ще ги засекат, ще отидем право при тях и ще ги приберем. Но ако не върнем доктор Малкълм веднага в лагера, той ще умре.

— Тогава да се връщаме — подкани Дженаро.

Двамата се качиха в джипа.

— Ще кажете ли на Хамънд, че не сме намерили децата?

— Не — отвърна Мълдун. — Вие ще му го кажете.