Майкъл Крайтън
Джурасик парк (29)

Стегозавърът

Когато автомобилът спря, Ели Сатлър се загледа в стегозавъра през струйките пара, вдигащи се от земята. Той стоеше спокоен и неподвижен. До него беше паркиран джип с червена ивица отстрани.

— Трябва да призная, че животното изглежда симпатично — каза Малкълм.

Стегозавърът беше дълъг шест метра, имаше внушително обемисто тяло и гръб, покрит с броня от отвесно разположени плочи. По опашката му стърчаха страховити еднометрови шипове. Но дългата шия завършваше с абсурдно малка глава с тъп втренчен поглед, като на оглупял от старост кон.

Докато разглеждаха животното, иззад него се появи някакъв мъж.

— Нашият ветеринарен лекар, доктор Хардинг — обясни Реджис по радиовръзката. — Упоил е стегозавъра и затова той не помръдва. Животното е болно.

Грант вече бе слязъл от колата и бързаше към неподвижния стегозавър. Ели също слезе, обърна се и видя, че втората кола спира зад тях и децата изскачат от нея.

— От какво е болен? — запита Тим.

— Още не знаят със сигурност — отвърна Ели.

Огромните грапави плочи по гърба на стегозавъра бяха леко увиснали. Той дишаше бавно и с усилие, като издаваше хрипливи звуци.

— Заразно ли е? — поинтересува се Лекс.

Приближиха се към мъничката глава на животното. Грант и ветеринарят бяха коленичили пред нея и надзъртаха в устата на стегозавъра.

— Тоя е доста големичък — отбеляза Лекс и сбърчи нос. — И смърди.

— Наистина — съгласи се Ели.

Вече бе усетила особената миризма на стегозавъра — вонеше на развалена риба. Напомни й нещо познато, но тя не се сети какво. Така или иначе, досега не беше мирисала стегозавър. Сигурно си беше характерната му миризма. Но все пак Ели се съмняваше. Повечето тревопасни не миришеха силно. Същото се отнасяше и за изпражненията им. Силната и неприятна миризма беше характерна за месоядните.

— Мирише, защото е болен, така ли? — запита Лекс.

— Може би. И не забравяй, че ветеринарят го е упоил.

— Ели, ела да погледнеш езика му — извика Грант.

Тъмновиолетовият език безжизнено висеше от устата на животното. Ветеринарят го освети с фенерче, та Ели да види съвсем ситните сребристи пъпчици.

— Дребни мехурчета — каза тя. — Интересно.

— Имаме големи трудности с тези стегозаври — обясни лекарят. — Непрекъснато се разболяват.

— Какви са симптомите? — попита Ели.

Драсна с нокът по езика. От пукнатите мехурчета потече бистра течност.

— Пфу — погнуси се Лекс.

— Липса на равновесие, дезориентация, затруднено дишане и силна диария — отвърна Хардинг. — И това се повтаря приблизително на месец и половина.

— Редовно ли се хранят?

— О, да — рече Хардинг. — Такива големи животни трябва да поемат поне по двеста и петдесет-триста килограма растителна маса дневно само за да оцелеят. Непрекъснато ги храним с фураж.

— Тогава отравянето не се дължи на растение — отсъди Ели.

Ако се хранеха само с растения от парка и ядяха някое отровно растение, щяха да са болни непрекъснато, а не през месец и половина.

— Точно така — съгласи се ветеринарят.

— Може ли? — попита Ели и взе от него фенерчето. — Успокоителното оказва ли влияние върху зениците им? — поинтересува се тя и освети окото на стегозавъра.

— Да. Получава се миотичен ефект и зениците се свиват.

— Но тази зеница е разширена — каза Ели.

Хардинг погледна. Нямаше никакво съмнение: зеницата на стегозавъра беше разширена и не се свиваше от силната светлина.

— Дявол да го вземе! — възкликна лекарят. — Фармакологичен ефект.

— Да — каза Ели, изправи се и се огледа. — На каква територия се движи това животно?

— Около осем квадратни километра.

— В район горе-долу като този ли? — настоя тя.

Намираха се на широка ливада, по която тук-таме стърчаха оголени скали, а от земята на пресекливи струйки се виеше пара. Беше късно следобед и под снижаващите се сиви облаци цветът на небето беше тъмнорозов.

— Обикалят главно на север и на изток оттук — обясни Хардинг. — Но когато се разболеят, обикновено се намират някъде при това място.

Интересна загадка, помисли си Ели. Как ли се обясняваше периодичността на отравянията? Тя посочи другия край на поляната.

— Виждате ли онези ниски храсти с тънките клонки?

— Западноиндийски люляк — кимна Хардинг. — Знаем, че е отровен. Животните не го ядат.

— Сигурен ли сте?

— Да. Следим ги на видеоекрани, освен това специално проверих изпражненията им. Стегозаврите не ядат от тези храсти.

Melia azedarach, известна още като западноиндийски люляк, съдържаше няколко вида отровни алкалоиди. Китайците използвали растението като отрова за риба.

— Не го ядат — повтори ветеринарят.

— Интересно — рече Ели. — В противен случай щях да кажа, че животното има всички симптоми на отравяне с Melia: унес, мехурчета по лигавиците, разширяване на зениците.

Тя прекоси поляната, за да разгледа растенията по-отблизо, и се наведе над тях.

— Прав сте — каза Ели. — Храстите не са окършени. Няма признаци животните да са яли от тях. Никакви.

— Не забравяйте и интервала от месец и половина — напомни лекарят.

— Колко често стегозаврите идват тук?

— Горе-долу, веднъж седмично — отвърна той. — Обикалят отредената им територия, бавно описват кръг и се хранят с растителността по пътя. Такъв един кръг извървяват за една седмица.

— Но се разболяват само веднъж на месец и половина.

— Правилно — каза Хардинг.

— Скучно ми е — обади се Лекс.

— Шшшт, доктор Сатлър се опитва да мисли — каза Тим.

— Да, но без успех — рече Ели и се отдалечи по поляната.

Зад себе си чу гласа на Лекс:

— Иска ли някой да поиграе с мен?

Ели се взираше в земята. На много места по поляната имаше скали. Някъде отляво се чуваше шумът на прибоя. Между скалите бяха пръснати дребните плодове на люляка. Може би животните ядяха само тях, а не цялото растение. Но бе малко вероятно. Плодовете на западноиндийския люляк бяха ужасно горчиви.

— Откри ли нещо? — попита Грант, който бе дошъл при нея.

— Само скали — въздъхна Ели. — Плажът сигурно е наблизо, всички скали са гладки. Освен това са подредени на купчинки.

— На купчинки ли? — повтори Грант.

— Те са навсякъде. Виждаш ли онази там? — посочи тя.

Още докато го казваше, се сети какво представляват купчините. Камъните бяха огладени, но това нямаше нищо общо с океана. Бяха струпани на малки пирамиди, все едно някой ги беше изхвърлил.

Животните използваха тези камъни за смилането на храната.

Много птици и крокодили поглъщаха камъчета, които се събираха в мускулеста торбичка, част от храносмилателната им система, наречена воденица. Притискани от мускулите, камъчетата допринасяха за раздробяването на грубата растителна храна, преди тя да стигне до стомаха, и улесняваха храносмилането. Някои учени смятаха, че динозаврите също са поглъщали такива камъни, защото зъбите на тревопасните бяха малки и почти не бяха износени, което доказваше, че не са участвали активно в храносмилането. Затова учените предполагаха, че динозаврите са поглъщали храната си цяла, а камъните във воденицата са смилали грубите растителни влакна. Освен това до някои от намерените скелети имаше купчина камъни, разположени при коремната област. Тази хипотеза обаче не беше потвърдена и…

— Камъни за храносмилане — каза Грант.

— Да, и аз мисля така. Те поглъщат камъните, които след няколко седмици се износват и стават гладки. После ги изплюват и се образуват купчините, които виждаме. Тогава поглъщат нови камъни, а заедно с тях и плодовете на люляка. Затова се разболяват.

— Дявол да го вземе! — възкликна Грант. — Сигурен съм, че си права.

Той огледа купчината камъни и ги опипа с пръсти, поддавайки се на инстинкта си на учен. После внезапно спря.

— Ели — каза Грант, — виж!

 

 

— Хайде, новак! Право в ръкавицата! — изкрещя Лекс и Дженаро запрати топката към нея.

Тя му я върна с такава сила, че ръката го заболя.

— По-полека, де! Аз съм с голи ръце!

— Слабак! — презрително каза Лекс.

Дженаро ядосано метна топката към момиченцето и чу как тя шумно изплющя върху кожата на ръкавицата.

— Така вече става — рече доволно Лекс.

Застанал до динозавъра, Дженаро продължи да играе с Лекс, докато разговаряше с Малкълм.

— Как този болен динозавър се вписва във вашата теория?

— Подобни неща са предвидени — отвърна Малкълм.

— Има ли нещо непредвидено в тази ваша теория? — поклати глава Дженаро.

— Вижте какво — започна Малкълм, — тя не е моя. Става дума за теорията на хаоса. Но както виждам, никой не иска да чуе изводите на математиците. Защото те определят много важни последствия за човешкия живот. Къде-къде по-важни от принципа на неопределеност на Хайзенберг или от теоремата на Гьодел, за които толкова се приказва. Това са чисто научни разсъждения. Ако щете, философски разсъждения. Но теорията на хаоса има връзка с всекидневието. Знаете ли защо са били създадени компютрите?

— Не — отвърна Дженаро.

— Удряй по-силно! — изкрещя Лекс.

— Компютрите са били създадени в края на четирийсетте години, защото някои математици, например Джон фон Нюман, били убедени, че ако разполагаш с компютър — тоест с машина, която да разглежда едновременно множество променливи данни, — ще можеш да предсказваш метеорологичното време. Времето най-после ще се вмести в човешките представи. И следващите четирийсет години хората вярвали в тази мечта. Вярвали, че предсказването е само функция на познанието. Ако разполагаш с достатъчно информация, можеш да предскажеш всичко. Това е едно от съкровените убеждения на учените още от времето на Нютон.

— Е?

— Теорията на хаоса опровергава всичко това. Според нея човек изобщо не е в състояние да предскаже определени явления. Времето може да се предвиди най-много за няколко дни напред. Всичките пари, дадени за дългосрочни прогнози, а за последните няколко десетилетия те възлизат на около половин милиард долара, са си направо прахосани. Все едно да гониш вятъра. Да се опитваш да направиш от оловото злато. За нас са смешни опитите на алхимиците, но бъдещите поколения ще ни се смеят по същия начин. Опитвахме се да постигнем невъзможното и пропиляхме луди пари. Защото съществуват огромен брой явления, които просто са непредсказуеми.

— И това го твърди теорията на хаоса?

— Да. Направо не проумявам защо толкова малко хора се вслушват в нея — рече Малкълм. — Казах го на Хамънд много преди да се заеме с това строителство. Значи ще създадете цяло стадо праисторически животни и ще ги пуснете на този остров? Чудесно. Прекрасна мечта. Просто очарователна. Но няма да се развива според плановете. Тази система поначало е непредсказуема, също като времето.

— Значи му го казахте? — попита Дженаро.

— Да. Освен това му обясних къде ще се проявят отклоненията. Първо, животните едва ли ще свикнат с околната среда. Този стегозавър е на сто милиона години. Той не може да се приспособи към нашия свят. Въздухът е друг, слънчевата светлина е друга, почвата е друга, насекомите са други, шумовете са други, растителният свят е друг. Всичко е различно. Намалено е съдържанието на кислород. Бедното животно се чувства като човек на три хиляди метра височина. Чуйте как му свирят гърдите.

— А другите причини?

— Най-общо казано, способността на парка да контролира разпространяването на формите на живот. Защото от историята на еволюцията се вижда, че животът преодолява всички пречки и завзема нови и нови територии. Този процес е мъчителен и придружен с много опасности. Но животът винаги намира начин да победи. — Малкълм поклати глава. — Нямам намерение да философствам, ала е така.

Дженаро вдигна поглед. В другия край на поляната Ели и Грант викаха и размахваха ръце.

 

 

— Донесе ли ми ко̀лата? — попита Денис Недри, когато Мълдун се върна в контролната зала.

Мълдун не си направи труд да му отвърне. Отиде право при контролния екран да види какво става с автомобилите. По радиовръзката се чуваше гласът на Хардинг: „… стего… най-после… ясно… хайде…“

— За какво става дума? — попита Мълдун.

— Намират се в южния сектор — обясни Арнолд. — Затова връзката е лоша. Ще се опитам да ги хвана на друг канал. Но са разбрали защо боледуват стегозаврите — защото ядат някакви плодове.

— Знаех си, че рано или късно ще си го изясним — кимна Хамънд.

 

 

— Не е много внушително — каза Дженаро, който разглеждаше на слабата светлина бялото парченце колкото пощенска марка. — Сигурен ли сте, Алън?

— Повече от сигурен — потвърди Грант. — Познава се по фигурите от вътрешната страна, по вътрешната извивка. Обърнете го и ще забележите съвсем леко изпъкнали линии, очертаващи нещо като триъгълници.

— Да, виждам ги.

— Досега съм намерил на разкопките в Монтана две яйца с подобни фигури.

— Значи твърдите, че е парче от черупка на динозаврово яйце?

— Несъмнено — отвърна Грант.

— Нашите динозаври не могат да се размножават — поклати глава Хардинг.

— Очевидно могат — каза Дженаро.

— Сигурно е птиче яйце — настоя Хардинг. — На острова има десетки видове птици.

— Вижте изкривяването — възрази Грант. — Черупката е почти плоска. Значи е от много голямо яйце. Обърнете внимание и колко е дебела. Ако на острова няма щрауси, яйцето е на динозавър.

— Но те просто не могат да се размножават — упорстваше Хардинг. — Всичките са женски.

— Знам само — рече Грант, — че яйцето е на динозавър.

— Можете ли да определите вида? — запита Малкълм.

— Да — отвърна Грант. — Това е яйце на велоцираптор.