Патрик Модиано
Улица „Тъмните магазинчета“ (47)

XLVII

На острова тръгнахме по една алея, покрита с трева и оградена с кокосови палми и хлебни дървета. От време на време бяла стена на височината на гърдите отбелязваше края на някоя градина, сред която се издигаше по една къта — все едни и същи — с веранда и ламаринен покрив, боядисан в зелено.

Излязохме на една голяма ливада, оградена с бодлива тел. Отляво се намираха няколко хангара, сред които една бежово-розова постройка на два етажа. Фрибург ми обясни, че това било старо летище, построено от американците по време на войната в Тихия океан, а сега тук живеел Фреди.

Влязохме в двуетажната постройка. На приземния етаж имаше стая с едно легло, мрежа против комари, бюро и плетен стол. През една врата се влизаше в стаичка, пригодена за баня.

Стаите на първия и на втория етаж бяха празни и на прозорците липсваха стъкла. По коридорите — опадала мазилка. На една от стените бяха оставили военна карта на Южния Пасифик.

Върнахме се в стаята, която трябва да беше на Фреди. Птици с кафяви пера се шмугваха през открехнатия прозорец и кацаха нагъсто върху леглото, по бюрото и етажерката за книги до вратата. Те прииждаха все по-многобройни, Фрибург ми каза, че това били косове от Молукските острови и че те изкълвавали всичко — хартията, дървото и даже степите на къщите.

Някакъв човек влезе в стаята. Беше с таитянска поличка и с бяла брада. Каза нещо на едрия маорец, който следваше Фрибург като сянка, а той превеждаше, като се поклащаше лекичко. Преди петнайсетина дена шхуната, с която Фреди искал да направи обиколка чак до Маркизките острови, заседнала при кораловия риф на острова, но Фреди не бил на борда. Попита ни дали не искаме да видим лодката и ни поведе покрай лагуната. Шхуната беше там, с пречупена мачта, а отстрани на бордовете и бяха окачени стари автомобилни гуми, за да я предпазват.

Фрибург заяви, че след като се върнем, ще поискаме да направят издирвания. Едрият маорец с бледосиния корсет говореше на другия с писклив глас. Можеше да се помисли, че надава крясъци. Скоро престанал да им обръщам каквото и да било внимание.

Не зная колко време останах на брега на лагуната. Мислех за Фреди. Не, той сигурно не беше изчезнал в морето. Без съмнение бе решил да прекъсне и последните си връзки и сега сигурно се криеше в някои атол. Но накрая аз щях да го намеря. И освен това трябваше да направя един последен опит — да отида на някогашния си адрес в Рим, улица „Тъмните магазинчета“ №2.

Настъпи вечерта. Лагуната угасваше лека-полека с потъмняването на зеления цвят. По водата още блуждаеха сиво-лилави сенки върху една фосфоресцираща вълна.

Извадих машинално от джоба си снимките, които исках да покажа на Фреди, сред тях и снимката на Гей Орлова като момиченце. Не бях забелязал дотогава, че тя плачеше. Познаваше се по смръщените вежди. За миг мислите ми ме отнесоха далече от тази лагуна, на другия край на света, в една почивна станция в Южна Русия, където с била направена много отдавна снимката. Едно момиченце се връща привечер от плажа с майка си. То плаче ей така, просто защото е искало да продължи да си играе. То се отдалечава. Вече е завило зад ъгъла на улицата, а нашият живот не се ли разпилява и той така бързо сред вечерта, както тази детска тъга?