Патрик Модиано
Улица „Тъмните магазинчета“ (35)

XXXV

От прозореца се виждаше голяма морава, покрай която минаваше чакълеста алея. Тя стигаше под лек наклон до постройката, до която се намирах и която ме беше накарала да си спомня за белите хотели по бреговете на Средиземноморието. Но когато изкачих стъпалата пред входа, очите ми се спряха върху надписа със сребърни букви, украсяващ входната врата: „Гимназия на Луиза и Албани“.

Долу, в края на моравата, има игрище за тенис. Вдясно — редица брези и празен басейн. Трамплинът беше полуразрушен.

Гласът му ме настигна през прозореца.

— Ами да… Съжалявам, господине… Цялата архива на гимназията изгоря… Всичко без изключение…

Около шейсетгодишен мъж, който носеше очила със светли рогови рамки и вълнено сако.

— И при всички случаи г-жа Жаншмид нямаше да даде разрешение… Тя не иска да чуе вече нито дума за гимназията на Луиза след смъртта на мъжа си…

— Няма ля старя снимки на класовете? — попитах аз.

— Не, господине. Казвам ви, че всичко изгоря…

— Дълго ли сте работили тука?

— Последните две години на гимназията на Луиза. После директорът ни, г-н Жаншмид, умря… Но гимназията вече не беше предишната…

Той гледаше замислен през прозореца.

— Като бивш ученик бих искал да открия някои спомени — казах му аз.

— Разбирам. За нещастие…

— Какво ще стане с гимназията?

— Ами ще продадат всичко на търг.

И е небрежен жест той заличи моравата, тенис кортовете и басейна.

— Искате ли да видите за последен път спалните и класните стаи?

— Няма смисъл.

Той измъкна една лула от джоба на сакото си и я захапа. Продължаваше да стои на отворения прозорец.

— А за какво служеше дървената постройка вляво?

— За съблекалня, господине. Там се преобличаха за физкултура…

— А, да…

Той си пълнеше лулата.

— Всичко съм забравил… Носихме ли униформа?

— Не, господине. Само за вечеря и когато излизахте, синята куртка беше задължителна.

Приближих се до прозореца. Почти долепих челото си до стъклото. Долу, пред бялата сграда, имаше нещо като площадче, покрито с чакъл, където вече никнеше бурен. Виждах двама ни, Фреди и себе си, в сините куртки. Опитвах се да си представя как е изглеждал онзи човек, който е дошъл да ни вземе един почивен ден и който е слязъл от някаква кола, вървял е към нас и е бил моят баща.