Патрик Модиано
Улица „Тъмните магазинчета“ (2)

II

— Ало? Господин Пол Сонашидзе?

— Точно той…

— На телефона Ги Ролан… Вие знаете, че…

— Разбира се, че знам. Можем ли да се видим?

— Както обичате…

— Например… тази вечер към девет часа на улица „Анатол дьо ла Форж“… Устройва ли ви?

— Приемам.

— Ще ви чакам. Доскоро виждане.

Той прекъсна изведнъж, а по моите слепоочия се стичаше пот. Бях изпил чаша коняк, за да си дам смелост. Защо такова невинно нещо като набирането на един телефонен номер ми коства толкова мъки и тревоги?

В бара на улица „Анатол дьо ла Форж“ нямаше клиенти, а той стоеше зад тезгяха по костюм.

— Случихте — каза ми той. — Всяка сряда вечер почивам.

Приближи се до мене и ме хвана за рамото.

— Много мислих за вас.

— Благодаря.

— Това ме занимава наистина, знаете ли…

Искаше ми се да му кажа да, не си създава главоболия заради мене, но думите не ми идваха.

— В крайна сметка мисля, че трябва да сте се движили с някого, когото съм виждал често известно време. Но кой?

Той клатеше глава.

— Не можете ли да ми посочите някаква следа?

— Не.

— Защо?

— Нямам изобщо памет, господине.

Той помисли, че се шегувам, и сякаш ставаше дума за игра или гатанка, рече:

— Добре. Ще се оправя сам. Давате ли ми картбланш? — Щом като искате.

— Тогава тази вечер ще ви заведа на гости у един приятел.

Преди да излезем, той свали с рязко движение ръчката на електромера и затвори вратата от масивно дърво, превъртайки ключа няколко пъти.

Колата му стоеше на отсрещния тротоар. Беше черна и нова. Той ми отвори учтиво вратата.

— Този приятел държи един много приятен ресторант точно между „Вил д’Аврей“ и „Сен-Клу“.

— И ние ще отидем чак там?

— Да.

От улица „Анатол дьо ла Форж“ излязохме на булевард „Гранд Арме“ и мен внезапно ме обзе желанието да напусна колата. Да ходя чак до „Вил д’Аврей“ ми се струваше непосилно. Но трябваше да устоя.

Докато стигнем до портала на „Сен-Клу“, трябваше да се преборя с паническия страх, който ме обземаше. Почти не познавах този Сонашидзе. Дали той не ме завличаше в някаква клопка? Но лека-полека, като го слушах как говори, се успокоих. Той ми изброяваше различните етапи от професионалния си живот. Най-напред работил в руските нощни заведения, после в „Ланже“, един ресторант-градина на „Шан-з-Елизе“, после в хотел „Кастилия“ на улица „Камбон“, а беше минал и през други заведения, преди да се захване с този бар на улица „Анатол дьо ла Форж“. Всеки път попадал на Жан Йортьор, приятеля, у когото отивахме, така че за двадесетина години те бяха образували нещо като тандем. Йортьор също имал добра памет. Двамата сигурно щели да разрешат „загадката“, която им поставях.

Сонашидзе шофираше много внимателно и ние изгубихме почти цял час, докато стигнем до целта.

Нещо като бунгало, чиято лява половина беше скрита от една плачеща върба. Надясно различих гъсталак от храсти. Ресторантският салон беше доста широк. От дъното му, където блестеше ярка светлина, един мъж — вървеше към нас. Той ми подаде ръка.

— Приятно ми е, господине. Жан Йортьор.

После се обърна към Сонашидзе:

— Здравей, Пол.

Той ни поведе към дъното на залата. Беше приготвена маса с три куверта, в средата имаше букет цветя.

Мъжът посочи една от остъклените врати:

— Имам клиенти в другото бунгало. Една сватба.

— Никога ли не сте идвали тук? — попита ме Сонашидзе.

— Не.

— Тогава му покажи изгледа, Жан.

Йортьор ме изведе на една веранда, разположена над малко езеро. Вляво едно изгърбено мостче в китайски стил водеше към другото бунгало отвъд езерото. Остъклените врати бяха ярко осветени и зад тях се виждаха преминаващи двойки. Танцуваха. Откъслечни звуци от музиката достигаха до нас.

— Не са много — каза ми той — и имам чувството, че тая сватба ще свърши с групов секс.

После повдигна рамене.

— Трябваше да дойдете през лятото. Вечеря се на верандата. Приятно е.

Върнахме се в салона на ресторанта, и Йортьор затвори остъклената врата.

— Приготвил съм ви скромна вечеря.

И той направи знак да седнем. Те бяха един до друг срещу мене.

— Какви вина обичате? — ме попита Йортьор.

— Каквото предложите вие.

— Шато-петрюс?

— Това е чудесна идея, Жан — рече Сонашидзе.

Обслужваше ни един младеж в бяло сако. Светлината, идеща от аплика на стената, падаше право върху мене и ме заслепяваше. Другите оставаха в сянка и без съмнение ме бяха сложили там, за да ме разпознаят по-лесно.

— Хайде, Жан!

Йортьор беше наченал пилето си и от време на време ми хвърляше изпитателни погледи. Той беше кестеняв като Сонашидзе и си боядисваше косите като него. Грапава кожа, увиснали бузи и тънки устни на гастроном.

— Да, да — промърмори той.

Аз примигвах поради светлината. Той ни наля вино.

— Да… да… Мисля, че вече съм виждал господина…

— Това е истинска главоблъсканица — рече Сонашидзе. — Господинът отказва да ни насочи…

Изглеждаше като обзет от вдъхновение.

— Но може би не искате да говорим повече за това? Или предпочитате да останете инкогнито?

— Съвсем не — отвърнах с усмивка.

Младежът сервираше телешка рибица.

— Каква професия имате? — запита ме Йортьор.

— Осем години работих в една частна полицейска агенция, Агенцията К.М. Хуте.

Те ме огледаха слисани.

— Но това сигурно няма никаква връзка с предишния ми живот. Тъй че не го вземайте под внимание.

— Любопитно е — заяви Йортьор, като ме изгледа, — че не може да се каже на колко сте години.

— Заради мустаците ми, навярно.

— Без мустак сигурно щяхме да ви познаем веднага — рече Сонашидзе.

И той протегна ръка, сложи дланта си точно под носа ми, за да скрие мустаците, и присви очи като портретист пред модела си.

— Колкото повече гледам господина, толкова повече ми се струва, че той се движеше в една група от нощни птици… — каза Йортьор.

— Ама кога? — залита Сонашидзе.

— Ами… отдавна… Вече цяла вечност не работим в нощните заведения, Пол…

— Мислиш ли, че ще е било по времето на „Танагра“?

Йортьор ме фиксираше и погледът му ставаше все по-настойчив.

— Извинете — ми каза той. — Бихте ли станали за малко? Надигнах се. Той ме измерваше от горе до долу и от долу до горе.

— Ами да, той ми напомня един клиент. Вашият ръст… Почакайте…

Беше вдигнал ръка и стоеше вцепенен, като че искаше да задържи нещо, което можеше да изчезне всеки миг.

— Чакайте… Чакайте… Готово, Пол.

Усмивката му беше победоносна.

— Можете да си седнете.

Той ликуваше. Беше сигурен, че това, което щеше да каже, ще направи впечатление. Наливаше вино на мене и Сонашидзе с церемониален жест.

— Значи, ето… Вас ви придружаваше винаги един човек, висок колкото вас… Даже по-висок, може би… Това нищо ли не ти говори, Пол?

— Ама за кое време говориш? — запита Сонашидзе.

— За времето на „Танагра“, разбира се…

— Човек, висок колкото него? — повтори Сонашидзе на себе си. — В „Танагра“?…

— Не се ли сещаш?

Йортьор вдигаше рамене.

Сега беше ред на Сонашидзе да се усмихне победоносно. Той клатеше глава.

— Сещам се…

— Тогава?

— Стьопа.

— Ами да. Стьопа.

Сонашидзе се беше извърнал към мене.

— Познавахте ли Стьопа?

— Може би — отвърнах благоразумно.

— Ами да — рече Йортьор. — Вие бяхте често със Стьопа… Сигурен съм…

— Стьопа…

И според начина, по който Сонашидзе го произнасяше, без съмнение руско име.

— Това беше тоя, дето караше винаги оркестъра да свири „Алахверди“ — каза Йортьор. — Една кавказка песен…

— Спомняте ли си? — рече Сонашидзе, като ми стисна силно ръката. — „Алахверди“…

Той свирукаше песничката с искрящи очи. Внезапно и аз се развълнувах. Струваше ми се, че знам тази песничка.

В този момент келнерът, който ни беше сервирал вечерята, се приближи до Йортьор и му посочи нещо в дъното на салона.

Някаква жена беше седнала самичка на една от масите сред полумрака. Носеше светлосиня рокля и подпираше брадичката си с дланите на двете си ръце. За какво ли мечтаеше?

— Булката.

— Какво прави там? — попита Йортьор.

— Не знам — рече келнерът.

— Попитахте ли я дали не иска нещо?

— Не, не. Не иска нищо.

— А другите?

— Поръчаха още една дузина бутилки вино.

Йортьор повдигна рамене.

— Това не ме засяга.

А Сонашидзе, който не беше обърнал никакво внимание нито на булката, нито на това, което се говореше, ми повтаряше:

— Тогава… Стьопа… Не си ли спомняте за Стьопа?

Той беше толкова възбуден, че накрая му отговорих с усмивка, която исках да бъде тайнствена:

— Да, да. Малко.

Сонашидзе се извърна към Йортьор и му каза с тържествен тон:

— Той си спомня за Стьопа.

— Точно това си и мислех.

Келнерът в бяло сако стоеше неподвижен и объркан пред Йортьор.

— Господине, мисля, че те ще използват стаите… Какво да направим?

— Подозирах — каза Йортьор, — че тази сватба ще свърши лошо… Е добре, момчето ми, да ги оставим. Това не ни засяга…

В дъното булката стоеше неподвижна на масата. Беше скръстила ръце.

— Питам се защо стои там съвсем сама — каза Йортьор. — В същност това съвсем не ни засяга.

И той направи жест с опакото на ръката си, сякаш да пропъди муха.

— Да си дойдем на думата — рече той. — Значи, вие приемате, че сте познавали Стьопа?

— Да — въздъхнах аз.

— Следователно сте били в същата тайфа… Дяволски весела тайфа, а. Пол?

— О, те всички изчезнаха — каза Сонашидзе със злокобен глас. — С изключение на вас, господине… Очарован съм, че успях да ви… да ви „намеря мястото“… Вие се движехте в тайфата на Стьопата… Моите поздравления… Това беше далеч по-хубаво време от нашето и най-вече хората бяха по-доброкачествени от днешните…

— И най-вече ние бяхме по-млади — каза Йортьор през смях.

— За кога се отнася това? — попитах ги аз с разтуптяно сърце.

— Скарани сме с датите — рече Сонашидзе. — Във всеки случай това се отнася до потопа…

Той изглеждаше грохнал, изведнъж.

— Понякога има съвпадения — каза Йортьор.

И той стана, упъти се към малкия бар в ъгъла на помещението, донесе ни вестник и прелисти страниците. Накрая ме подаде вестника, посочвайки следната обява:

„Умоляват ни да известим за кончината на Мари дьо Розен, настъпила на 25 октомври, от деветдесет и втората й годишнина.

От името на дъщеря й, сина й, внуците й, племенници и праплеменници.

И също от името на приятелите й Жорж Захер и Стьопа Джагориев.

Църковната служба, предхождаща погребението в гробището «Сент Жьонвиев де Боа», ще се състои на 4 ноември в 16 часа в параклиса на гробището.

Деветините ще се отслужат на 5 ноември в руската православна църква на улица «Клод Лорен» №19, Париж 75016.

Настоящата обява служи за известие.“

— Значи, Стьопа е жив? — каза Сонашидзе. — Виждате ли го още?

— Не — отвърнах аз.

— Прав сте. Трябва да се живее с настоящето. Жан, ще ни предложиш ли нещо за пиене?

— Веднага.

От този миг те сякаш съвсем забравиха за Стьопата и за моето минало. Но това нямаше никакво значение, тъй като най-сетне бях попаднал на следа.

— Можете ли да ми оставите този вестник? — запитах с престорено безразличие.

— Разбира се — рече Йортьор.

Чукнахме се. Значи, от това, което съм бил някога, в паметта на двамата бармани оставаше само един силует, и то полузасенчен, от някой си Стьопа Джагориев. А за този Стьопа те не знаеха нищо „от потопа“, както казваше Сонашидзе.

— Значи, вие сте частен детектив? — попита ме Йортьор.

— Вече не. Шефът ми току-що се пенсионира.

— А вие? Продължавате ли? Повдигнах рамене, без да отговоря.

— Във всеки случай много ще се радвам да ви видя лак. Идвайте тука, когато пожелаете.

Той беше станал и ни подаваше ръка.

— Извинете ме… Изпровождам ви, но имам още сметки за оправяне… Пък и ония с техния групов…

Той посочи към езерото.

— Довиждане, Жан.

— Довиждане, Пол.

Йортьор ме гледаше замислено и много бавно продължи:

— Така, както сте прав сега, ми напомняте нещо друго…

— Какво ти напомня? — запита Сонашидзе.

— Един клиент, който всяка вечер се връщаше много късно, когато ние работехме в хотел „Кастилия“…

На свой ред Сонашидзе ме разглеждаше от горе до долу.

— Възможно е в края на краищата — рече той — да сте някой бивш клиент от хотел „Кастилия“…

Аз се усмихнах притеснено.

Сонашидзе ме хвана за ръка и ние прекосихме салона на ресторанта, още по-тъмен, отколкото при идването ни. Булката в светлосиня рокля не беше вече на масата. Отвън дочухме откъслеци от музика и смехове, които идеха от другата страна на езерото.

— Моля ви — обърнах се към Сонашидзе, — можете ли да ми припомните песента, която е искал винаги този… този…

— Този Стьопа?

— Да.

Той започна да си подсвирква първите тонове. После спря.

— Ще видите ли Стьопа?

— Може би.

Стисна ми много силно ръката.

— Кажете му, че Сонашидзе още мисли често за него.

Погледът му се спря върху мене:

— В същност Жан може би е прав. Вие бяхте клиент на хотел „Кастилия“ на улица „Камбон“.

Извърнах глава и отворих вратата на колата. Някой се беше сгушил на предната седалка с чело, опряно в стъклото. Наведох се и познах булката. Тя спеше, а светлосинята рокля беше вдигната чак до бедрата.

— Трябва да я изкараме оттука — ми каза Сонашидзе.

Побутнах я лекичко, но тя продължаваше да спи. Тогава я хванах през кръста и я измъкнах от колата.

— Все пак не можем да я оставим на земята — рекох.

Отнесох я на ръце до мотела. Главата й се поклащаше на рамото ми, а русите й коси ме гъделичкаха по врата. Острият й парфюм ми напомняше нещо. Но какво?