Патрик Модиано
Улица „Тъмните магазинчета“ (37)

XXXVII

Сега ми е достатъчно да затворя очи. Събитията, предшествуващи заминаването ни за Межев, се възвръщат откъслечно в съзнанието ми. Големите осветени прозорци на бившия хотел на Захаров, авеню „Ош“, несвързаните изречения на Уилдмер, имената, като това пурпурно искрящо име на Рубироса, или другото, по-бледо, на Олег дьо Вреде, както и други неосезаеми детайли — дори гласът на Уилдмер, дрезгав и едва доловим — всичко това е моята нишка на Ариадна.

Предния ден към края на следобеда се намирах точно на авеню „Ош“, на първия етаж на бившия хотел на Захаров. Много хора. Както обикновено, не си сваляха пардесютата. Аз бях по костюм. Прекосих главното помещение, където съгледах петнадесетина души, прави край телефоните или седнали по кожените кресла, да обсъждат работите си, и се мушнах в една малка канцелария, като затворих вратата след себе си. Човекът, когото трябваше да срещна, беше вече там. Той ме поведе към единия ъгъл на стаята и ние седнахме на две кресла, отделени с ниска масичка. Там оставих луидорите, завити във вестник. Той ми подаде няколко пачки банкноти, шито не си направих труда да преброя, а ги напъхах в джоба си. Той пък не се интересуваше от скъпоценностите. Излязохме заедно от канцеларията, после от голямото помещение, където в шума от разговорите и в сноването на всичките тези хора по пардесюта имаше нещо обезпокоително. На тротоара ми даде адреса на някаква евентуална купувачка на бижута, живееща до площад „Малеро“, и ми поръча да й кажа, че ме изпраща той. Валеше сняг, но реших да отида пеша. В началото ние с Дьониз често минавахме по този път. Но времената се бяха променили. Снегът валеше и аз трудно разпознавах булеварда с оголените му дървета и черните фасади на сградите. Вместо уханието на дрян покрай оградата на парка „Монсо“ се долавяше миризмата на мокра земя и на гнило.

Приземен етаж в дъното на една сляпа уличка, от тези, които се наричат „сквер“. Стаята, където ме прие, не беше мебелирана. Само един диван, на който седнахме, и телефон върху дивана. Около четиридесетгодишна жена, рижа и нервна. Телефонът звънеше непрекъснато, но тя не отговаряше винаги, а когато отговаряше, си отбелязваше това, което й казваха, в някакво тефтерче. Показах й бижутата. Щях да й отстъпя клипса и диамантения браслет на половин цена, при условие че ми платеше веднага в брой. Тя прие.

Навън, докато вървях към спирката на метрото „Курсел“, си помислих за младия мъж, който беше дошъл в стаята ни в хотел „Кастилия“ преди няколко месеца. Беше продал много бързо сапфира и двете брошки и ми предлагаше любезно да си разделим печалбата. Човек със сърце. Бях му се доверил малко, като споделих плановете си за заминаване и дори страха си, който понякога ми пречеше да излизам. Той ми бе казал, че живеем в странно време.

 

 

По-късно отидох да потърся Дьониз на улица „Едуард VII“, в апартамента, където нейният холандски приятел Ван Ален беше открил модната си къща: тя се намираше на първия етаж на една сграда, точно над „Сентра“. Спомням си това, защото ние с Дьониз често посещавахме този бар заради залата в подземието, откъдето можеше да се изчезне през една друга врата. Мисля, че познавах, всички обществени места и всички сгради в Париж, които имаха по два изхода.

В малката модна къща цареше оживление, както на авеню „Ош“, даже още по-трескаво, може би. Ван Ален подготвяше лятната си колекция и тези усилия, този оптимизъм ме изненадваха, защото аз се питах дали щеше да има други лета. Той пробваше на едно кестеняво момиче рокля от лека бяла материя, а в това време другите манекени влизаха и излизаха от кабините. Няколко души разговаряха около едно бюро в стил „Луи XV“, където се въргаляха скици и парчета плат. Дьониз приказваше в един от ъглите на салона с една руса жена на петдесетина години и с един младеж с кестеняви къдрави коси. Намесих се в разговора. Двамата заминаваха за Лазурния бряг. Не се чувахме в общата врява. Разнасяха чаши с шампанско, без да се знае точно защо.

Аз и Дьониз си проправихме път до входното антре. Ван Ален ни придружаваше. И сега виждам светлосините му очи и усмивката му, когато мушна глава през открехнатата врата и ни изпрати въздушна целувка, пожелавайки ни успех.

 

 

За последен път минахме с Дьониз по улица „Камбасерес“. Бяхме си стегнали багажа, един куфар и две кожени чанти стояха пред голямата маса в дъното на хола. Дьониз затвори капаците и дръпна завесите. Сложи капака на шевната машина и махна парчето бяло платно, забодено върху бюста на манекена. Аз си помислих за вечерите, които бяхме преживели тук. Тя работеше по кройки, които й даваше Ван Ален, или шиеше на машината, а аз, изтегнат върху канапето, четях книга с мемоари или някой детективски роман от поредицата „Маски“, които тя толкова обичаше. Тези вечери бяха единствените мигове на отдих, които познавах, единствените мигове, когато можех да храня илюзията, че водим нормален живот в един мирен свят.

Отворих куфара и мушнах пачките банкноти под пуловерите и ризите в някакъв чифт обувки. Дьониз проверяваше една от пътните чанти, за да види дали не е забравила нещо. Отидох през коридора в стаята. Не запалих лампата и застанах на прозореца. Снегът продължаваше да вали. Дежурният полицай на отсрещния тротоар стоеше в будката, която бяха поставили преди няколко дена за зимата. Друг полицай, идваш от площад „Сосе“, се запъти със забързани крачки към будката. Той стискаше ръката на колегата си, подаваше му термоса и двамата пиеха поред от чашката.

Дьониз влезе. Застана до мене при прозореца. Тя беше с кожено палто и се притисна към мене. Миришеше на остър парфюм. Под коженото палто беше по шемизета. Озовахме се на леглото, върху което беше останал само дюшекът.

 

 

На Лионската гара Гей Орлова и Фреди ни чакаха в началото на перона. На една количка край тях бяха натрупани всичките им куфари. Гей Орлова носеше тоалетно куфарче. Фреди разговаряше с носача и го беше почерпил с цигара. Дьониз и Гей Орлова говореха помежду си и Дьониз я питаше дали вилата, наета от Фреди, ще бъде достатъчно голяма за всички ни. Гарата беше тъмна с изключение на перона, където се намирахме, окъпан в жълта светлина. Уилдмер се присъедини към нас в палто от камилска вълна, което, както винаги, му стигаше до прасците. На челото си беше нахлупил мека шапка. Вкарахме багажа си в съответните спални купета. Чакахме да съобщят за тръгването отвън, пред вагона. Гей Орлова беше познала някого измежду пътуващите с този влак, но Фреди й беше наредил да не говори с никого и да не привлича вниманието върху нас.

 

 

Останах известно време с Дьониз и Гей Орлова в тяхното купе. Щората на прозореца беше спусната наполовина и като се наведях, виждах през стъклото, че прекосяваме предградията. Продължаваше да вали сняг. Целунах Дьониз и Гей Орлова и се върнах в купето си, където Фреди вече се беше настанил. Скоро Уилдмер дойде да ни види. За сега той беше сам в едно купе и се надяваше, че никой няма да дойде до края на пътуването. Той сериозно се страхуваше да не го познаят, защото мнозина бяха виждали снимката му във вестниците за конен спорт преди няколко години, по времето на неговото произшествие на хиподрума в Отьой. Ние се опитвахме да го успокоим, като му казвахме, че лицата на жокеите бързо се забравят.

 

 

Фреди и аз се излегнахме върху леглата си. Влакът беше набрал скорост. Оставихме запалени нощните лампички. Фреди пушеше нервно. Безпокоеше се малко от евентуални проверки. Аз също, но се опитвах да прикрия това. Фреди, Гей Орлова, Уилдмер и аз имахме доминикански паспорти благодарение на Рубироса, но не можехме да разчитаме напълно на тяхната сигурност. Самият Руби ми го беше казал. Бяхме зависими от който и да е полицай или от някой по-придирчив кондуктор. Само Дьониз не рискуваше нищо. Тя беше истинска французойка.

Влакът спря за първи път. Дижон. Гласът на високоговорителя беше приглушен от снега. Чухме някой да върви по коридора. Отваряха вратата на някакво купе. Може би влизаха при Уилдмер. Фреди и аз избухнахме в нервен смях.

 

 

Влакът остана половин час на гарата в Шалон сюр Сон. Фреди беше заспал и аз угасих лампата на купето. Не знам защо, но се чувствувах по-спокоен на тъмно.

Опитах се да мисля за друго, да не обръщам внимание на стъпките, отекващи в коридора. На перона говореха хора и аз долавях някои думи от разговора им. Трябва да бяха под нашия прозорец. Един от тях кашляше и храчеше. Друг си свирукаше. Отмереният шум на преминаващ влак заглуши гласовете им.

Внезапно вратата се отвори и силуетът на някакъв човек в пардесю се открои на светлината в коридора. Той освети купето от горе до долу с електрическия си фенер, за да провери колко души бяхме. Фреди се събуди, подскачайки.

— Документите ви…

Ние му подадохме доминиканските си паспорти. Той ги прегледа небрежно и после ги подаде на някого до себе си, когото не виждахме зад отворената врата. Затворих очи. Те размениха няколко думи шепнешком. Човекът влезе в купето. Държеше паспортите ни в ръка.

— Дипломати ли сте?

— Да — отвърнах машинално.

След няколко секунди си спомних, че Рубироса ни беше дал дипломатически паспорти. Без да добави нито дума, той ни върна паспортите и затвори вратата.

Ние сдържахме дишането си в тъмното. Останахме смълчани, докато влакът тръгна. Чух Фреди да се смее. Той запали лампата.

— Да видим ли останалите? — каза ми той.

Не бяха проверили купето на Дьониз и на Гей Орлова. После при нас дойде със сериозно лице Уилдмер. Още трепереше. И него го бяха питали дали не е „доминикански дипломат“, когато им показал паспорта си, и той не посмял да отговори от страх да не би сред цивилните полицаи и кондуктори да има някой любител на конните надбягвания, който да го познае.

Влакът се провираше през заснежена местност. Колко мил и дружелюбен беше пейзажът. Изпитвах някакво опиянение и увереност, които никога преди това не бях усещал, като гледах заспалите къщи.

 

 

Беше още нощ, когато пристигнахме в Саланш. Един рейс и една голяма черна кола стояха пред гарата. Фреди, Уилдмер и аз носехме куфарите, а двама мъже се грижеха за тоалетното куфарче на Гей Орлова. Бяхме десетина пътници, които щяхме да се качим в рейса за Межев, и шофьорът и двамата носачи товареха куфарите отзад, когато един рус мъж се приближи до Гей Орлова, същият, когото тя беше забелязала на Лионската гара предната вечер. Размениха няколко думи на френски. По-късно тя ни обясни, че й бил бегъл познат, някакъв руснак на име Кирил. Той посочи големия черен автомобил, на чийто волан чакаше някой, и предложи да ни откара в Межев. Но Фреди отклони тази покана, като каза, че предпочита да вземе рейса.

Валеше сняг. Рейсът напредваше бавно, а черната кола ни следваше. Движехме се по стръмен път и каросерията на рейса дрънчеше при всяка смяна на скоростите. Питах се дали няма да закъсаме още преди Межев. Но има ли значение? Докато нощта отстъпваше място на белезникава пухкава мъгла, през която едва се различаваха клоните на боровете, аз си казвах, че никой няма да дойде да ни търси тук. Не рискувахме нищо. Малко по малко ставахме невидими. Даже градските ни дрехи, които биха могли да привлекат нечие внимание — червеното палто на Уилдмер и синята му мека шапка, мантото на Гей от леопардова кожа, пуловерът на Фреди от камилска вълна, зеленият му шал и големите му черно-бели туристически обуща, — се разтапяха в мъглата. Кой знае, може би накрая щяхме да се изпарим? Може би щяхме да станем на пара, която покрива стъклата, тази упорита пара, която не може да се изтрие с ръка. Как ли се оправяше шофьорът? Дьониз беше заспала и главата й се подрусваше върху рамото ми.

Рейсът спря на площада пред кметството. Фреди нареди да натоварят багажа ни на една шейна, която чакаше там, а ние отидохме да пийнем по нещо топло в една сладкарница-чайна до черквата. Току-що бяха отворили и жената, която ни обслужи, изглеждаше изненадана от ранното ни посещение. Или може би от акцента на Гей Орлова и от градското ни облекло? Уилдмер се удивляваше на всичко. Той още не познаваше планината, нито зимните спортове. С чело, опряно в стъклото, и зяпнала уста той гледаше снега, който валеше над паметника на загиналите и над кметството в Межев. Разпитваше жената как действуват въжените линии и дали може да се запише в ски школата.

 

 

Хижата се наричаше „Южен кръст“. Беше голяма, изградена от тъмно дърво, със зелени капаци. Мисля, че Фреди я беше взел под наем от някой от парижките си приятели. Тя се извисяваше над един от завоите на някакъв път, но не се виждаше от пътя, защото я закриваше верига от борове. До нея се стигаше, като от пътя се хващаше една лъкатушна пътека. Пътеката продължаваше нанякъде, но никога не полюбопитствувах да узная накъде. Нашата стая беше на първия етаж и от прозореца над боровете се откриваше гледка към цялото село Межев. Бях се научил да разпознавам при хубаво време камбанарията на черквата, жълтото петно на някакъв хотел в подножието на Рошбрюн, автогарата и съвсем в дъното пързалката и гробището. Стаята на Фреди и Гей Орлова беше на приземния етаж до дневната, а за да се стигне до стаята на Уилдмер, трябваше да се слезе още един етаж, защото тя се намираше отдолу и прозорчето й, кръгло като финестрина, беше на височина на земята. Но самият Уилдмер беше избрал да се настани там — в бърлогата си, както се изразяваше.

 

 

В началото не напускахме хижата. Играехме непрекъснато на карти в дневната. Спомням си много добре тази стая. Вълнена черга. Кожено канапе, над което имаше лавица за книги. Ниска маса. Два прозореца, които гледаха към някакъв балкон. Една жена, която живее наблизо, се беше заела с покупките в Межев. Дьониз четеше криминални романи, които намираше на лавицата. Аз също, Фреди си пускаше брада, а Гей Орлова ни правеше всяка вечер борш. Уилдмер беше поискал да му носят редовно от селото „Париж спорт“, който той четеше, сгушен в „бърлогата“ си. Един следобед, докато играехме бридж, той се появи със смръщено лице, размахвайки вестника. Някакъв хроникьор припомняше най-съществените събития в конния спорт през последните шест години и между другото казваше: „Сензационното произшествие с английския жокей Андре Уилдмер в Отьой“. Няколко снимки илюстрираха статията, а сред тях и една мъничка снимка на Уилдмер, по-дребна от пощенска марка. И това го влудяваше — да не би някой на гарата в Саланш или в сладкарницата до черквата в Межев да го познае. Да не би жената, която ни носеше провизии и се занимаваше по малко с домакинството, да разпознае в него „английския жокей Андре Уилдмер“. Та нали една седмица преди заминаването ни му бяха позвънили у тях, на улица „Аликан“. Един приглушен глас му беше казал: „Ало… Още ли си в Париж, Уилдмер?“ После се беше изхилил и затворил телефона.

Напразно му повтаряхме да не се бои от нищо, тъй като беше „доминикански поданик“, но той беше много изнервен.

Една нощ, към три часа сутринта, Фреди затропа силно по вратата на „бърлогата“ на Уилдмер, като крещеше: „Ние знаем, че сте тук, Андре Уилдмер… Ние знаем, че сте английският жокей Андре Уилдмер… Излезте веднага…“

Уилдмер не оцени шегата и в продължение на два дена не проговори на Фреди. Като се изключи този незначителен инцидент, през първите дни в хижата цареше пълно спокойствие.

 

 

Но малко по малко Фреди и Гей Орлова се умориха от монотонността на нашето ежедневие. Уилдмер пък, въпреки страховете си да не познаят в него „английския жокей“, въртеше на празни обороти. Той беше спортист, не бе привикнал на бездействие.

Фреди и Гей Орлова срещнаха „свои хора“ по време на разходките си до Межев. Изглежда, мнозина „свои“ бяха дошли като нас да се подслонят тук. Срещаха се, организираха „празненства“. Долавяхме ехото им чрез Фреди, Гей Орлова и Уилдмер, които не закъсняха да се присъединят към този нощен живот. Аз бях недоверчив. Предпочитах да оставам в хижата с Дьониз.

 

 

Случваше ни се все пак да слизаме в селото. Излизахме от хижата към десет часа сутринта и вървяхме по пътя, край който бяха пръснати параклиси. Понякога влизахме в някой от тях и Дьониз запалваше свещ. Някои бяха затворени. Крачехме бавно, за да не се подхлъзнем по снега.

По-надолу едно каменно разпятие се издигаше над нещо като кръстовище, откъдето започваше един много стръмен път. Докъм средата му бяха направили дървени стъпала, но снегът ги бе покрил. Вървях пред Дьониз, така че да мога да я задържа, ако се подхлъзнеше. В подножието на пътя беше селото. Ние поемахме по главната улица към площада с кметството и минавахме пред хотел „Монблан“. Малко по-нататък, на десния тротоар, се извисяваше сивкавата бетонна сграда на пощата. Изпращахме писма до приятелите на Дьониз — Леон, Елен, която ни беше отстъпила апартамента си на улица „Камбасерес“… Бях драснал няколко реда на Рубироса, за да му кажа, че сме пристигнали успешно благодарение на неговите паспорти, и го съветвах да дойде при нас, защото последния път, когато се видяхме в легацията, той ми каза, че има намерение да „духне“. Изпратих му адреса ни.

Изкачвахме се към Рошбрюн. От хотелите покрай пътя излизаха групи деца, заобиколени от възпитателки в морскосини зимни екипи. Те носеха ски или кънки на рамо. От няколко месеца бяха реквизирали хотелите на станцията за най-бедните дена от големите градове. Преди да завием, гледахме отдалече как хората се тълпят пред гишето на въжената линия.

 

 

Ако се тръгнеше по стръмния път сред боровете над хижа „Южен кръст“, се стигаше до ниска едноетажна къща. Там живееше жената, която ни правеше покупките. Мъжът й имаше няколко крави. В отсъствие на собствениците той беше пазач на „Южен кръст“ и беше пригодил в къщата си, в една голяма стая с маси, нещо като бар и зала за билярд. Един следобед се качихме с Дьониз да искаме мляко от този човек. Той не беше много любезен с нас, но като видя билярда, Дьониз го попита дали може да поиграе. Отначало изглеждаше изненадан, но после се поотпусна. Каза й да идва да играе, когато поиска.

Ходехме често вечер, след като Фреди, Гей Орлова и Уилдмер ни напускаха, за да се включат в живота на Межев. Те ни предлагаха да се присъединим към тях в „Екип“ или в някаква хижа на „приятелско събиране“, но ние предпочитахме да се качваме горе. Жорж — така се казваше мъжът — и жена му ни чакаха. Мисля, че ни обичаха. Играехме на билярд с него и двама-трима негови приятели. Дьониз беше най-добра. Виждам я отново, крехка, с билярдната щека в ръка, виждам милото и азиатско лице, светлите й очи, кестенявите и коси с медни отблясъци, които се спускаха на кичури до кръста… Носеше стар червен пуловер, зает от Фреди.

Бъбрехме до късно с Жорж и жена му. Жорж ни казваше, че сигурно ще има суматоха в близките дни и проверки на самоличността, защото мнозина от хората, които бяха в Межев на курорт, правеха гуляи и привличаха вниманието върху себе си. Ние не сме приличали на другите. Жена му и той щели да се заемат с нас в случай на неприятност…

Дьониз сподели с мене, че Жорж й напомня за баща й. Често палехме огън. Часовете минаваха приятно и сърдечно и ние се чувствувахме като сред свои.

 

 

Понякога оставахме сами в „Южен кръст“, когато другите бяха излезли. Хижата ни принадлежеше. Иска ми се да преживея отново светлите нощи, когато съзерцавахме селото долу, което се открояваше така ясно върху снега, че човек би го оприличил на миниатюрно село, на една от ония играчки, които излагат по витрините за Коледа. Тези нощи всичко изглеждаше просто и успокояващо и ние мечтаехме за бъдещето. Щяхме да се установим тук, децата ни щяха да ходят в селското училище, лятото щеше да идва със звъна от хлопатарите на минаващите стада… Щяхме да водим щастлив и спокоен живот.

Други нощи валеше и ме обземаше някакво чувство на задушаване. Никога нямаше да можем да се измъкнем с Дьониз. Бяхме пленници сред тази долина и лека-полека снегът щеше да ни затрупа. Няма нищо по-обезсърчително от планините, преграждащи хоризонта. Завладяваше ме панически страх. Тогава отварях остъклената врата и ние излизахме на балкона. Вдишвах мразовития въздух, ухаещ на бор. И вече не се страхувах. Напротив, изпитвах някакво равнодушие, някаква ведра тъга, които се излъчваха от гледката. А вътре <в нас? Ехото от нашите действия и нашия живот ми изглеждаше приглушено от тази вата, падаща на леки парцали край нас, върху камбанарията на черквата, върху пързалката и гробището, върху тъмната черта на пътя, прорязващ долината.

 

 

А после Гей Орлова и Фреди започнаха да канят вечер гости в хижата. Уилдмер не се боеше вече, че ще го познаят и беше станал душата на компанията. Идваха ненадейно към полунощ по десетина души, а често и повече, и веселбата, започнала в някоя друга хижа, се разгаряше отново. Ние с Дьониз ги избягвахме, но Фреди толкова мило настояваше да останем, че понякога се съгласявахме.

Още виждам, макар и смътно, някои лица. Един пъргав брюнет, който предлагаше на всекиго партия покер и сновеше с една кола с люксембургски номер; някой си Андре-Карл, блондин е червеи пуловер и със загоряло от ските лице; някакъв здравеняк, пристегнат в черно кадифе — в спомена ми той кръжи непрекъснато като едър бръмбар… Спортен тип хубавици, сред които една Жаклин и една г-жа Кампан.

Случваше се в разгара на забавлението внезапно да угасят осветлението в дневната, или пък някоя двойка да се уедини в една от стаите.

 

 

Най-сетне и този Кирил, когото Гей Орлова беше срещнала на гарата в Саланш и който ни беше предложил да използваме колата му. Руснак, женен за французойка, много красива жена. Мисля, че търгуваше с бои и алуминий. Често звънеше по телефона от хижата до Париж и аз повтарях на Фреди, че тия обаждания ще привлекат вниманието върху нас, но Фреди и Уилдмер бяха зарязали всякакво благоразумие.

Една вечер Кирил и жена му доведоха в хижата Боб Бесон и някой си Олег дьо Вреде. Бесон беше треньор по ски и много знаменитости му бяха били клиенти. Скачаше от трамплин и лицето му беше набраздено с белези от лоши падания. Накуцваше леко. Дребен кестеняв мъж, родом от Межев. Пиеше, но това не му пречеше да е на ските от осем часа сутринта. Освен треньорската работа заемаше длъжност в службата по снабдяването и по този повод разполагаше с кола с черен ауспух, която бях забелязал при пристигането ни в Саланш. Вреде, млад руснак, когото Гей Орлова вече беше срещала в Париж, често гостуваше в Межев. Изглежда, живееше ден за ден от покупко-продажба на автомобилни гуми и резервни части, защото той също телефонираше до Париж от хижата и винаги го чувах да се обажда на някакъв тайнствен гараж „Комета“.

 

 

Защо ли оная вечер завързах разговор с Вреде? Може би защото имаше приятна външност. Погледът му беше прям, а видът му — радостно наивен. Смееше се без повод. Рядко внимателен, той непрекъснато питаше събеседника си дали се чувствува добре, дали не иска чашка алкохол, дали не предпочита да седне на това канапе, отколкото на този стол, дали е спал добре през нощта… Даваше си вид, че поглъща думите ти с широко отворени очи и набърчено чело, сякаш произнасяш пророчество.

Беше разбрал какво е нашето положение и много бързо ме попита дали възнамеряваме да останем дълго време „сред тези планини“. Когато му отвърнах, че нямаме избор, той ми заяви с тих глас, че знае начин за нелегално преминаване на швейцарската граница. Дали това ме интересувало?

Поколебах се за миг и му казах да. Той поясни, че трябвало да се наброят по 50 000 франка на човек и че Бесон бил в течение. Той и Бесон се нагърбвали да ни отведат до едно място, близко до границата, където един опитен човек на техните приятели щял да ги смени. Така били превели в Швейцария десетина души, чиито имена той ми споменаваше. Имал съм време да размисля. Заминавал за Париж, но щял да се върне идната седмица. И той ми даде един телефонен номер в Париж — Отьой 54–73, на който можех да го намеря, ако взема бързо решение.

 

 

Говорих с Гей Орлова, Фреди и Уилдмер. Гей Орлова се изненада, че Вреде се занимава с преминаване на границата, защото тя го познаваше само като лекомислен младеж, преживяващ от сделки. Фреди мислеше, че е безполезно да напускаме Фракция, тъй като нашите доминикански паспорти ни пазели. Уилдмер пък намираше, че Вреде има „мутра на жиголо“, но той не понасяше главно Бесон. Твърдеше, че белезите по лицето на Бесон били фалшиви и че той сам се гримирал така всяка сутрин. Спортно съперничество ли? Не, той наистина не можеше да понася Бесон и го наричаше „Кутията фиде“. Дьониз намираше Вреде симпатичен.

 

 

Решихме се много бързо. Поради снега. От една седмица не спираше да вали. Отново изпитвах това чувство на задушаване, което ми бе познато вече от Париж. Казах си, че ако останех по-дълго тук, щяхме да попаднем в клопка. Обясних го и на Дьониз.

Вреде се върна на следващата седмица. Ние се споразумяхме и уговорихме преминаването на границата с него и с Бесон. Никога Вреде не ми беше изглеждал толкова сърдечен и достоен за доверие. Приятелското му потупване по рамото, светлите му очи, белите му зъби, усърдието му — всичко това ми харесваше, макар че Гей Орлова често ми беше казвала на смях, че човек трябва да внимава с руснаци и поляци.

 

 

Онази сутрин бяхме стегнали багажа с Дьониз много рано. Другите още спяха и ние не пожелахме да ги будим. Драснах няколко думи на Фреди.

Те ни чакаха край пътя в черната кола на Бесон, същата, която вече бях видял в Саланш. Вреде беше на волана, а Бесон седеше до него. Аз отворих сам багажника на колата, за да натоваря багажа, и после седнахме с Дьониз на задната седалка. Не проговорихме през целия път. Вреде изглеждаше нервен.

Валеше сняг. Вреде шофираше бавно. Движехме се по тесни планински пътища. Пътуването трая два часа.

Точно в момента, когато Вреде спря колата и ми поиска парите, ме обзе смътно предчувствие. Подадох му пачките банкноти. Той ги преброи, после се обърна към нас и ми се усмихна. Каза, че сега ще се разделим, като предпазна мярка, преди да прекосим границата. Аз щях да тръгна с Бесон, а той с Дьониз и с багажа. Щяхме да се съберем след един час у техните приятели оттатък… Той все се усмихваше. Странна усмивка, която още виждам в сънищата си.

Слязох от колата с Бесон. Дьониз седна отпред до Вреде. Аз я гледах и отново някакво предчувствие ме прободе в сърцето. Искаше ми се да отворя вратата и да я накарам да слезе. Щяхме да тръгнем двамата. Но си казах, че съм недоверчив по природа и си внушавам какво ли не. Дьониз изглеждаше спокойна и в добро настроение. Тя ми изпрати въздушна целувка.

Оная сутрин тя беше облечена с кожено палто, жакардов пуловер и клин, който й беше дал Фреди. Беше на 26 години, имаше кестеняви коси, зелени очи и беше висока 1,65 м. Нямахме много багаж — две кожени чанти и едно тъмнокафяво куфарче.

Вреде, все така усмихнат, включи мотора. Махнах с ръка на Дьониз, която навеждаше глава през сваленото стъкло. Проследих с поглед отдалечаващата се кола. Тя беше станала само една черна точка в ниското.

Закрачих подир Бесон. Наблюдавах гърба му и следите от стъпките му в снега. Внезапно той ми каза, че ще отиде на разузнаване, защото приближавахме границата. Настояваше да го почакам.

След десетина минути разбрах, че няма да се върне. Защо бях привлякъл Дьониз в тази клопка? Опитвах се да пропъдя мисълта, че Вреде щеше да изостави и нея и от нас нямаше да остане нищо.

Снегът валеше безспир. Продължавах да вървя, като търсех напразно ориентир. Вървях в продължение на часове. Накрая легнах в снега. Навсякъде около мене се простираше безкрайна белота.