Патрик Модиано
Улица „Тъмните магазинчета“ (20)

XX

— Извинете — каза ми той, когато седнах на неговата маса в едно кафене на площад „Бланш“, където ми беше предложил по телефона да го намеря към шест часа вечерта. — Извинете, но винаги си уреждам срещите навън… Особено когато е за първи път. Сега можем да отидем у дома…

Бях го познал лесно, защото ми беше обяснил, че ще носи костюм от тъмнозелено кадифе и че косите му са бели, съвсем бели и късо подстригани. Това строго подстригване контрастираше с дългите му черни мигли, които трепкаха непрекъснато, с бадемовите му очи и с женствената форма на устата му — извита горна устна, а долната изопната и повелителна.

Прав ми се стори среден на ръст. Надяна един шлифер и ние излязохме от кафенето. Когато стигнахме до булевард „Клиши“, той ми посочи една сграда до „Мулен Руж“ и ми каза:

— В други времена щях да ви определя среща у Графа… Ей там… Но вече не съществува…

Прекосихме булеварда и поехме по улица „Кусту“. Той ускори крачката си, поглеждайки крадешком към синкавозелените барове по левия тротоар, и когато се изкачихме до големия гараж, вече почти тичаше. Спря се едва на ъгъла на улица „Льопик“.

— Извинете — каза ми той задъхан, — но тази улица ми навява странни спомени… Извинете…

Беше се уплашил наистина. Мисля дори, че трепереше.

— Сега всичко ще бъде наред… Тук всичко ще е добре… Той се усмихваше, като гледаше пред себе си стръмнината на улица „Льопик“ със сергиите на пазара и добре осветените хранителни магазини.

Поехме по улица „Абес“. Той вървеше със спокойни и отпуснати крачки. Искаше ми се да го попитам какви „странни спомени“ му навява улица „Кусту“, но не смеех да бъда недискретен, нито да предизвиквам отново тази нервност, която ме беше учудила. И изведнъж той отново ускори ход, преди да стигнем до площад „Абес“. Вървях от дясната му страна. В мига, когато пресичахме улица „Жермен Пилон“, го видях да хвърля ужасен поглед към тази тясна уличка с ниски и мрачни къщи, която се спущаше доста стръмно към булеварда. Стисна ме силно за ръката. Вкопчваше се в мене, сякаш искаше да се отърве от гледката на тази улица. Помъкнах го към другия тротоар.

— Благодаря… Знаете ли… Много е странно…

Той се поколеба на границата на откровението.

— Завива ми се свят всеки път, когато пресичам улица „Жермен Пилон“… Имам… желание да сляза по нея… Това е нещо по-силно от мене…

— А защо не слезете?

— Защото… на тази улица „Жермен Пилон“… Някога имаше… Имаше едно място…

Той замлъкна.

— О… — рече ми с бегла усмивка. — Идиотско е от моя страна… Монмартър толкова се промени… Трябва дълго да ви обяснявам… Вие не сте познавали предишния Монмартър…

Какво ли знаеше той за него?

Живееше на улица „Габриел“ в една сграда до градините на „Сакре-Кьор“. Изкачихме се по сервизното стълбище. Изгуби много време, докато отвори вратата — имаше три ключалки, в които той превърташе различни ключове бавно и прилежно, както се търси сложна комбинация на огнеупорна каса.

Съвсем мъничък апартамент. Състоеше се от хол и стая, които отначало са били само едно помещение. Завеси от розов сатен, прикрепени с връвчици от сребърни нишки, отделяха стаята от хола. Той бе облицован с небесносиня коприна и единственият прозорец беше скрит зад перде със същия цвят. Ниски масички, лакирани в черно, върху които бяха поставени предмети от слонова кост и кехлибар, кресла в жабешко зелено и канапе, покрито с по-светлозелен щампован плат, придаваха на стаята вид на бонбониера. Светлината идеше от позлатените аплици на стената.

— Седнете — каза ми той.

Разположих се върху щампованото канапе. Той седна до мене.

— Е хайде… покажете ми го…

Извадих от джоба на сакото си модния журнал и му показах корицата, върху която се виждаше Дьониз. Той го взе от ръцете ми и си сложи очила с големи рогови рамки.

— Да… да… Снимка Жан-Мишел Мансур… Това съм, естествено, аз… Няма никакво съмнение…

— Спомняте ли си това момиче?

— Съвсем не. Рядко работех за това списание… Беше малък моден журнал… Аз работех главно за „Вог“, разбирате ли.

Искаше да подчертае разликата.

— Не знаете ли други подробности около тази снимка.

Той ме погледна развеселен. Под светлината на аплиците забелязах, че кожата на лицето му беше обсипана с бръчици и лунички.

— Но, драги мой, ще ви ги кажа веднага…

Той се изправи с журнала в ръка и отвори с едно превъртане на ключа някаква врата, която не бях забелязал дотогава, защото беше покрита с небесносиня коприна като стените. През нея се влизаше в един килер. Чух го да отваря разни металически чекмеджета. След няколко минути излезе от килера и затвори вратата грижливо.

— Ето — каза ми той. — Имам пликчето с негативите. Пазя всичко още от самото начало… Наредено е по години и по азбучен ред…

Той приседна отново до мене и се взря в пликчето.

— Дьониз… Кудрьоз… Тази ли е?

— Да.

— Никога повече не е правила снимки при мене… Сега си спомням за това момиче… Тя се снимаше много при Хойнинген-Хуне…

— При кого?

— Хойнинген-Хуне, един немски фотограф… Ами да… Точно така… Тя работеше много с Хойнинген-Хуне…

Всеки път, щом Мансур произнесеше това име с кръгообразно и жално звучене, аз усещах върху себе си бледите очи на Дьониз, както първия път.

— Имам тогавашния й адрес, ако това ви интересува…

— Интересува ме — отвърнах с променен глас.

— Улица „Рим“ №97, XVII район, ул. „Рим“ №97…

Внезапно той повдигна глава към мене. Лицето му беше ужасно бледо, очите му облещени.

— Улица „Рим“ №97…

— Но… какво ви е? — попитах аз.

— Сега си спомням много добре това момиче… Имах един приятел, който живееше в същата сграда…

Той ме гледаше подозрително и изглеждаше смутен, както когато беше прекосил улица „Кусту“ и горния край на улица „Жермен Пилон“.

— Странно съвпадение… Много добре си спомням… Отидох да я търся у тях, на улица „Рим“, за да правим снимки, и използвах случая, за да навестя и тоя приятел… Той живееше на горния етаж…

— Били ли сте у нея?

— Да. Но направихме снимките в апартамента на моя приятел… Той ни правеше компания…

— Какъв приятел?

Той пребледняваше все повече. Страхуваше се.

— Аз… ще ви обясня… Но преди това бих искал да пийна нещо… за да се съвзема…

Стана и се упъти към една масичка на колелца, която избута пред канапето. Отгоре й бяха подредени няколко шишета с кристални запушалки и сребърни табелки на верижки — каквито носеха на вратовете си музикантите от вермахта, — на които бяха гравирани имената на ликьорите.

— Имам само подсладен алкохол. Имате ли нещо против?

— Съвсем не.

— Ще пийна малко „Мари Бризар“… а вие?

— Аз също.

Той наля „Мари Бризар“ в тесни чашки и когато вкусих от този ликьор, той се смеси със сатените, фигурките от слонова кост и покъртителната позлата около мене. Той беше самата същност на този апартамент.

— Този приятел, който живееше на улица „Рим“… го убиха…

Последната дума беше произнесена след мъчително колебание и той правеше това усилие сигурно заради мене, иначе едва ли щеше да му стигне смелост да употреби толкова точно понятие.

— Той беше грък от Египет… Пишеше стихове и две книги…

— Мислите ли, че Дьониз Кудрьоз го е познавала?

— А… трябва да го е срещала по стълбите — рече раздразнен той, защото тази подробност за него нямаше никакво значение.

— Е и… В сградата ли е станало?

— Да.

— Дьониз Кудрьоз живеела ли е тогава там?

Той дори не беше чул въпроса ми.

— Това е станало през нощта… Бил вкарал някого в апартамента си… Вкарваше кого ли не в апартамента си…

— Откриха ли убиеца?…

Той вдигна рамене.

— Никога не откриват този тип убийци… Бях сигурен, че накрая това ще му се случи… Само да бяхте видели главите на някои от момчетата, които канеше вечер у дома си… Дори посред бял ден бих се уплашил…

Усмивката му беше смешна, едновременно развълнувана и ужасена.

— Как се казваше вашият приятел? — попитах го аз.

— Алек Скуфи. Грък от Александрия.

Той стана внезапно и дръпна пердетата от небесносиня коприна, откривайки прозореца. После седна на мястото си върху канапето до мене.

— Извинете… Но в някои моменти имам чувството, че някой се крие зад пердетата… Още мъничко „Мари Бризар“. Да, по една капка „Мари Бризар“…

Опитваше се да приеме весел тон и ми стискаше ръката, сякаш искаше да се убеди, че бях тук, до него.

— Скуфи се беше установил във Франция… Бях се запознал с него в Монмартър… Написал беше една много хубава книга, която се наричаше „Кораб на котва“.

— Но, господине — казах аз с твърд глас, и произнасяйки отчетливо сричките, за да чуе той този път въпроса ми, — щом като твърдите, че Дьониз Кудрьоз е живеела на долния етаж, тя трябва да е чула нещо нередно оная нощ… Трябва да са я разпитвали като свидетелка…

— Може би.

Той повдигна рамене. Не, определено тази Дьониз Кудрьоз, която беше толкова важна за мене, че бих искал да узная и най-незначителните й действия, него съвсем не го интересуваше.

— Най-ужасното е, че аз познавам убиеца… Той заблуждаваше, понеже имаше ангелско лице… Погледът му обаче беше много суров… със сиви очи…

Потръпна. Сякаш човекът, за когото говореше, беше тук, пред нас, и го пронизваше със сивите си очи.

— Подло типче… За последен път го видях по време на окупацията в един ресторант под земята на улица „Камбон“… Беше с някакъв немец…

Гласът му трепереше при този спомен и макар че аз бях погълнат от мисълта за Дьониз Кудрьоз, този писклив глас, тази яростна жалба оставиха у мене впечатление, което трудно бих могъл да докажа, но ми изглеждаше силно като самата очевидност — в същност той завиждаше на съдбата на своя приятел и се сърдеше на човека със сивите очи, че не е убил него.

— Той е още жив… Още е тук, в Париж… Узнах го от другиго… Лицето му, разбира се, вече не е ангелско… Искате ли да чуете гласа му?

Нямах време да отговоря на този изненадващ въпрос: той беше примъкнал телефона върху червената кожена табуретка и набираше номера. Подаде ми слушалката.

— Ей сега ще го чуете… Внимание… Той се нарича „Синият кавалерист“…

Отначало чувах само кратките повтарящи се сигнали, показващи, че линията е заета. После различих в интервала между сигналите гласове на мъже и жени, които се викаха помежду си: „Морис и Жози искат Рьоне да им телефонира…“, „Люсиен чака Жано на улица «Конвансион»“, „Г-жа Дюбари търси партньор…“, „Алкивиад е сам тази вечер…“

Долавяха се диалози, гласовете се търсеха един друг напук на сигналите, които постоянно ги заглушаваха. И всички тези същества без лица се опитваха да разменят помежду си един телефонен номер, една парола с надеждата за някаква среща. Накрая чух един по-далечен от другите глас, който повтаряше:

„Синият кавалерист“ е свободен тази вечер… „Синият кавалерист“ е свободен тази вечер… Дайте телефонен номер. Дайте телефонен номер…

— Е — запита ме Мансур, — чувате ли го? Чувате ли го?

Той притискаше допълнителната слушалка до ухото си и приближаваше лицето си към моето.

— Номерът, който набрах, отдавна не принадлежи на никого — поясни той. — И те са се усетили, че могат да общуват по този начин.

Той млъкна, за да чува по-добре „Синият кавалерист“, а аз си мислех, че всичките тези гласове бяха задгробни, гласове на изчезнали хора — блуждаещи гласове, които можеха да си отговарят само посредством един отнет телефонен номер.

— Това е ужасно… ужасно… — повтаряше той, притискайки слушалката до ухото си. — Този убиец… Чувате ли?

Прекъсна внезапно. Целият беше потен.

— Ще ви покажа снимка на моя приятел, когото тази отрепка уби… И ще се опитам да намеря романа му — „Кораб на котва“… Трябва да го прочетете…

Той стана и отиде в стаята си, отделена от холчето със завесите от розов сатен. Забелязах едно ниско легло, застлано с кожа от лама, което едва се виждаше зад завесите.

Отидох до прозореца и се загледах долу в ниското, в релсите на въжената линия до Монмартър, в градините на „Сакре-Кьор“ и по-нататък — в целия Париж с неговите светлини, покриви и сенки. Сред този лабиринт от улици и булеварди един ден бяхме се срещнали, Дьониз Кудрьоз и аз. Пътища, които се пресичат, сред ония, които хиляди и хиляди хора следват из Париж, подобни на хиляди и хиляди топчици от един огромен електрически билярд, които понякога се чукват една в друга. И от това не оставаше нищо, дори онази светеща диря, която оставя подире си светулката.

Мансур отново се появи между розовите завеси, задъхан, с книга и няколко снимки в ръка.

— Намерих ги… Намерих ги!

Той сияеше. Без съмнение се страхуваше да не би да е забутал някъде тези реликви. Седна срещу мене и ми подаде книгата.

— Ето… Много държа на ней, но ви я давам… Трябва да я прочетете на всяка цена… Много хубава книга… И какво предчувствие… Алек беше предусетил смъртта си…

Лицето му помръкна.

— Давам ви също така и две-три негови снимки…

— Не искате ли да ги запазите?

— Не, не. Не се безпокойте… Имам десетки такива… А също и негативите!…

Прищя ми се да го помоля да ми извади няколко снимки на Дьониз Кудрьоз, но не посмях.

— Прави ми удоволствие да дам на момче като вас снимки на Алек…

— Благодаря ви.

— Вие гледахте през прозореца… Хубав изглед, нали? И като си помисли човек, че убиецът на Алек е някъде там…

Той галеше върху стъклото цял Париж с опакото на ръката си.

— Трябва да е старец сега… ужасен старец… маскиран…

И той дръпна пердетата от розов сатен със зиморничав жест.

— Предпочитам да не мисля за това.

— Ще трябва да си вървя — казах му аз. — Благодаря ви още веднъж за снимките.

— Сам ли ме оставяте? Не искате ли една последна капка „Мари Бризар“?

— Благодаря, не.

Той ме изпрати до вратата на служебното стълбище по един коридор, тапициран с тъмносиньо кадифе и осветен от аплици с гирлянди от кристалчета. До вратата забелязах снимка-медальон на някакъв мъж, окачена на стената. Рус човек с красиво енергично лице и мечтателни очи.

— Ричард Уол… Един американски приятел… Също убит…

Той стоеше сгърбен пред мене, неподвижен.

— Имаше и други — прошепна ми тихо. — Много други… Ако взема да ги броя… всичките тия мъртъвци…

Отвори ми вратата. Изглеждаше толкова разстроен, че аз го прегърнах.

— Не се отпускайте, скъпи — рекох му.

— Ще идвате ли да ме виждате, а? Чувствувам се толкова самотен… и ме е страх…

— Ще идвам.

— И най-важно, четете книгата на Алек…

Престраших се.

— Ако обичате… Бихте ли могли да ми извадите няколко снимки на… Дьониз Кудрьоз?

— Ама, разбира се. Каквото пожелаете… Да не изгубите снимките на Алек. И внимавайте по улицата…

Той затвори вратата и аз го чух как превърташе ключалките една след друга. Останах за миг на стълбищната площадка. Представих си го как се връща по тъмносиния коридор в хола с розовите и зелените сатени. Сигурен бях, че там отново ще вземе телефона, ще набере номера, ще притисне трескаво слушалката до ухото си и няма да му омръзне да слуша, потръпвайки, далечния зов на „Синият кавалерист“.