Патрик Модиано
Улица „Тъмните магазинчета“ (24)

XXIV

Но защо ли Скуфи, този едър човек с лице на булдог, блуждае в замъглената ми памет повече от всеки друг? Може би заради белия си костюм. Някакво ярко петно, както когато въртиш копчето на радиото и сред пукането и паразитните шумове се разнася музиката на оркестър или чистият тембър на някой глас…

Спомням си светлото петно, което оставяше този костюм по стълбите, и глухите и ритмични почуквалия на бастуна с топката по стъпалата. Той се спираше на всяка площадка. Срещал съм го няколко пъти, когато се качвах в апартамента на Дьониз. Виждам ясно медното перило, бежовата стена и двойните врати от тъмно дърво на апартаментите. Светлината на нощните лампи по етажите и тази глава, този благ и тъжен поглед на булдог, който изплуваше от сянката… Мисля дори, че ме поздравяваше при среща.

Едно кафене на ъгъла на улица „Рим“ и булевард „Батиньол“. През лятото терасата стига до тротоара и аз сядам на една от масите. Вечер е. Чакам Дьониз. Последните слънчеви лъчи се задържат върху фасадата и цветните стъкла на гаража там, от другата страна на улица „Рим“, до железопътната линия…

Изведнъж го виждам, че прекосява булеварда. Той е с белия си костюм и държи в дясната си ръка бастун с топка. Накуцва леко. Отдалечава се под дърветата по посока на площад „Клиши“ и аз не изпускам от очи този бял, скован силует. Той се смалява, смалява и накрая изчезва. Тогава опитвам глътка ментовка, разредена с вода, и се питам какво ли търси там. На каква ли среща отива?

Дьониз закъсняваше често. Тя работеше — сега си припомням всичко благодарение на този бял силует, който се отдалечава по булеварда, — тя работеше при един шивач на улица „Ла Боеси“, един рус, строен тип, за когото говорехме много впоследствие и който тогава започваше работа. Спомням си името му — Жак — и ако имам търпение, сигурно ще намеря и фамилното му име в старите справочници „Ботен“ в канцеларията на Хуте. Улица „Ла Боеси“…

Нощта вече падаше, когато тя идваше при мене на терасата на това кафене, но аз не се притеснявах, можех да остана още дълго пред моята разредена мента. Предпочитах да чакам на тази тераса, отколкото в апартаментчето на Дьониз наблизо. Девет часът. Той пресичаше булеварда, както обикновено. Човек би казал, че костюмът му фосфоресцира. Дьониз размени няколко думи с него една вечер под дърветата. В този ослепително бял костюм, в това сажденочерно лице на булдог, в яркозелените листа имаше нещо лятно и нереално.

Дьониз и аз поемахме в посока обратна на неговата и се движехме по булевард „Курсел“. Париж, сред който ние двамата вървяхме по онова време, беше също тъй летен и нереален, като фосфоресциращия костюм на Скуфи, Ние блуждаехме сред нощта, която се изпълваше с благоуханието на дряна, когато минавахме покрай решетъчните порти на парка „Монсо“. Съвсем малко коли. Червените и зелените светофари припламваха напразно и сигналите им с променливи светлини бяха меки и равномерни като поклащане на палми.

Почти в края на авеню „Ош“, вляво, преди площад „Етоал“, големите прозорци на първия етаж на частния хотел, който беше принадлежал на негово сиятелство Василий Захаров, бяха винаги осветени. По-късно — или може би по същото време — аз често се качвах на първия етаж на този частен хотел; канцеларии и винаги много хора в тези канцеларии. Едни групички от хора говореха, а други въртяха трескаво телефоните. Непрестанно движение нагоре-надолу. И всичките тези хора дори не си сваляха пардесютата. Защо някои неща от миналото изникват с фотографска точност?

Вечеряхме в един ресторант на баските край авеню „Виктор Юго“. Вчера вечерта се опитах да го намеря, но не успях. А го търсих из целия квартал. Беше на ъгъла на две тихи улици, терасата му бе заслонена от саксии със зеленина и от голямото платно на щората в червено и зелено. Много хора. Чувам бръмченето на разговорите, звънтенето на чашите, виждам вътре бара от акажу, над който една продълговата фреска представя пейзаж от Сребърния бряг. Още пазя в паметта си някои лица. Едрия рус и строен тип, при когото работеше Дьониз на улица „Ла Боеси“ и който присядаше на нашата маса.

Един брюнет с мустаци, една рижа жена, друг блондин, той пък накъдрен, който се смееше непрекъснато, и за съжаление не мога да сложа имена на тези лица… Плешивият череп на бармана, който приготвяше един коктейл, чиято тайна знаеше само той. Достатъчно би било да си спомня името на коктейла — което беше и име на ресторанта, — за да се събудят и други спомени, ала как? Като минавах снощи по тези улици, бях сигурен, че са същите, както преди, но не ги познах. Сградите не се бяха променили, нито ширината на тротоарите, но по онова време светлината беше различна и нещо друго се носеше из въздуха…

Връщахме се по същия път. Ходехме често на кино в една квартална заличка, която аз бях открил — „Роаял Вилие“ на площад „Леви“. Площадът с пейките, колоната „Морис“ и дърветата ми припомниха мястото много повече, отколкото фасадата на киното.

Ако си спомнех филмите, които бяхме гледали, щях да определя времето съвсем точно, но от тях са ми останали само смътни образи — една шейна, пързаляща се по снега. Параходна кабина, в която влиза мъж в смокинг, танцуващи силуети зад остъклена врата…

Връщахме се на улица „Рим“. Снощи вървях по нея до номер 97 и мисля, че изпитах същото чувство на безпокойство, както по онова време, като гледах решетките, железопътната линия и рекламата на „Дюбоне“ от другата й страна, покриваща цялата стена на една от сградите, и чиито цветове сигурно са избледнели оттогава.

На номер 99 хотел „Чикаго“ вече не се нарича така, но никой на рецепцията не можа да ми каже по кое време са сменили името му. Това няма никакво значение.

Номер 97 е една много широка сграда. Щом като Скуфи е живеел на петия етаж, апартаментът на Дьониз се намира отдолу, на четвъртия. Дали от дясната или от лявата страна на сградата? Откъм фасадата А има най-малко по десетина прозореца на всеки етаж, така че без съмнение те се поделят между два-три апартамента. Дълго гледах тази фасада с надеждата да позная някой балкон, формата или капаците на някой прозорец. Не, тя не ми напомняше нищо.

Също и стълбището. Парапетите не са тия, които блестят с медта си в моя спомен. Вратите на апартаментите не са от тъмно дърво. И главно в светлината на стълбищното осветление няма тази забуленост, сред която изниква тайнственото лице на булдога Скуфи. Безполезно е да разпитвам портиерската. Тя би се усъмнила и освен това портиерите се сменят, както всички неща.

Дьониз, дали тя още е живеела тук, когато Скуфи е бил убит? Едно толкова трагично събитие щеше да остави някаква следа, ако бяхме живели на долния етаж. Но в паметта ми няма никаква следа от това. Дьониз сигурно не е останала дълго на улица „Рим“ №97, може би няколко месеца. С нея ли съм живял? Или съм имал жилище някъде другаде в Париж?

Спомням си, че една нощ се прибрахме много късно. Скуфи седеше на едно стъпало на стълбището. Ръцете му бяха сплетени около топката на бастуна му, а брадичката му се подпираше на ръцете. Чертите на лицето му издаваха пълна изнемощялост, в погледа му на булдог беше запечатан израз на отчаяние. Ние се спряхме пред него. Той не ни виждаше. Искахме да го заговорим, да му помогнем да се изкачи до апартамента си, но той беше неподвижен като восъчен манекен. Осветлението угасна и остана само бялото фосфоресциращо петно на костюма му.

Всичко това трябва да е било в началото, когато аз и Дьониз току-що се бяхме запознали.