Патрик Модиано
Улица „Тъмните магазинчета“ (26)

XXVI

Към седем часа вечерта той се връщаше със сина си от плажа и това беше времето, което му харесваше. Държеше детето за ръка или го пускаше да тича пред себе си.

Улицата беше пуста, последните слънчеви лъчи се задържаха по тротоара. Те вървяха покрай сводовете и детето всеки път се спираше пред сладкарница „При кралица Астрид“. Той гледаше витрината на книжарницата.

Онази вечер една книга на витрината привлече вниманието му. Заглавието с тъмночервени букви съдържаше думата „Кастилия“ и докато вървеше под сводовете, стискайки ръката на сина си, който се забавляваше да прескача слънчевите лъчи, набраздили тротоара, думата „Кастилия“ му припомняше един парижки хотел в предградието „Сент Оноре“.

Един ден някакъв мъж му беше определил среща в хотел „Кастилия“. Беше го срещал вече в канцелариите на авеню „Ош“ сред странните типове, които уреждаха сделки с тих глас, и човекът му беше предложил да му продаде един клипс и два диамантени браслета, защото искаше, да напусне Франция. Той му беше поверил бижутата, поставени в малко кожено куфарче, и се бяха уговорили да се срещнат отново на другия ден вечерта в хотел „Кастилия“, където живееше тоя човек.

Той си представяше рецепцията на хотела, мъничкия бар встрани и градината със зелени рамки за виещите се растения. Портиерът позвъни по телефона, за да съобщи за него, а после му каза номера на стаята.

Човекът се беше излегнал на кревата с цигара в уста. Не гълташе дима, а го издухваше нервно на цели облаци. Едър брюнет, който се беше представил предния ден на авеню „Ош“ като „бивш търговски аташе в една южноамериканска легация“. Беше му казал само малкото си име — Педро.

Така нареченият Педро беше седнал на крайчеца на леглото и му се усмихваше стеснително. Кой знае защо, той изпитваше симпатия към този Педро, без да го познава. Дори в хотелската стая той чувствуваше, че него го преследват. Подаде му веднага плика с парите. Предната вечер беше успял да продаде бижутата с голяма печалба. „Ето — каза му той, — сложил съм ви половината от печалбата.“ Педро му благодари и сложи плика в чекмеджето на нощното шкафче.

В този миг забеляза, че една от вратичките на гардероба срещу леглото беше открехната. Няколко рокли и едно кожено палто висяха на закачалки. Значи, така нареченият Педро живееше там с жена. Помисли си отново, че положението на тази жена и на Педро трябва да е несигурно.

Педро пак се беше излегнал на кревата и пушеше нова цигара. Изглежда, му се доверяваше, тъй като каза:

— Все по-рядко се осмелявам да излизам по улиците… Даже беше добавил:

— Има дни, когато толкова се страхувам, че не мърдам от леглото…

След толкова години той чуваше пак двете изречения, произнесени с глух глас от Педро. Не знаеше какво да му отговори. Измъкна се с някаква обща забележка, нещо като: „Живеем в странно време.“

Тогава Педро му каза внезапно:

— Мисля, че намерих начин да напусна Франция… С пари всичко е възможно…

Той си спомняше, че съвсем ситни снежинки — почти като капчици дъжд — кръжаха зад стъклата на прозореца. И падащият сняг, нощта отвън, оскъдната стая го караха да се задушава. Беше ли все още възможно да се избяга някъде, та дори и с пари?

— Да — промълви Педро… — Има един начин да мина в Португалия… През Швейцария…

Думата Португалия веднага му припомни зеления океан, слънцето, един чадър и някаква портокалова напитка, която се пие със сламка. А ако някой ден — си беше казал — се срещнем отново, тоя Педро и аз, през лятото в някое кафене в Лисабон или Ещорил? С небрежен жест щяха да натискат сифона на някоя бутилка с газирана вода… Колко далечна щеше да им изглежда тази стаичка в хотел „Кастилия“ със снега, тъмнината, злокобната парижка зима, сделките, които е трябвало да правят, за да се измъкнат… Той напусна стаята, като каза на тоя Педро: „Успех.“

Какво ли е станало с Педро? Искаше му се този човек, когото беше срещнал много отдавна само два пъти, да е също така спокоен и щастлив, като него, в тая лятна вечер, с едно дете, прескачащо последните отблясъци на слънцето по тротоара.