Патрик Модиано
Улица „Тъмните магазинчета“ (17)

XVII

Крайбрежният булевард „Аустерлиц“ №9, Б. Триетажна сграда с голяма врата, която се отваря към един коридор с жълти стени. Кафене, чиято фирма гласи „При флотата“. Зад остъклената врата е окачена табелка, на която се чете: „Мен шпреект влаамш“, изписано с яркочервени букви.

Десетина души се трупаха около тезгяха. Седнах на една от празните маси до стената в дъното. Над кея — уголемена фотография на някакво пристанище: Анверс, както беше написано отдолу на снимката.

Клиентите край тезгяха говореха много шумно. Трябва да бяха работници от квартала, които си пиеха вечерния аперитив. Край остъкления вход имаше флипер, пред който стоеше човек в синя моряшка униформа и вратовръзка, чието облекло контрастираше с облеклото на другите, които носеха канадки, кожени сака или работни престилки. Той си играеше кротко, навивайки с отпусната ръка пружината на флипера.

Димът от цигарите и лулите дразнеше очите ми и ме караше да кашлям. Носеше се миризма на свинска мас.

— Какво ще желаете?

Не го бях видял кога се е приближил. Дори бях помислил, че никой няма да дойде да ме попита какво искам, толкова незабележимо беше присъствието ми на масата в дъното.

— Едно еспресо — отвърнах аз.

Беше нисък на ръст човек, към шейсетте, с побелели коси и вече почервеняло от многобройните аперитиви лице. Светлосивите му очи изглеждаха още по-безцветни върху това яркочервено лице. Имаше нещо весело в тези бели, червени и сини оттенъци на порцелан.

— Извинете… — казах му аз в момента, когато се отправяше към тезгяха. — Какво означава надписът на вратата?

— Мен шпреект влаамш ли?

Той беше произнесъл това изречение със звънлив глас.

— Да.

— Значи: тук се говори фламандски.

Остави ме и се отправи към тезгяха с моряшка походка. Отстраняваше безцеремонно с ръка клиентите, които му се изпречваха на пътя.

Върна се с чашката кафе, като я държеше в протегнатите си напред ръце, сякаш правеше големи усилия да не би тя да падне.

— Заповядайте.

Той постави чашата на масата, дишайки тежко като маратонец на финала.

— Господине… говори ли ви нещо… името Кудрьоз?

Бях задал въпроса грубо. Той се строполи на един стол срещу мене и скръсти ръце. Все още беше задъхан.

— Защо? Познавали ли сте… Кудрьоз?

— Не, но чух да се говори за тях в семейството ми.

Цветът на лицето му беше станал тухленочервен, а потта искреше по ноздрите му.

— Кудрьоз… Той живееше тука горе, на втория етаж…

Говореше с лек акцент. Поех глътка кафе, твърдо решен да го оставя да говори, защото още един въпрос вероятно щеше да го уплаши.

— Работеше на гара „Аустерлиц“… Жена му беше от Анверс, като мене…

— Имаха дъщеря, нали?

Той се усмихна.

— Да. Една хубавелка… Познавали ли сте я?

— Не. Но съм чувал да говорят…

— Какво е станало с нея?

— Точно това се опитвам да узная.

— Тя идваше тука всяка сутрин да взима цигари за баща си. — Кудрьоз пушеше „Лоран“, белгийски цигари…

Той беше така погълнат от този спомен, че като мене не чуваше виковете и смеховете, нито картечния грохот на флипера до нас.

— Славен тип беше тоя Кудрьоз… Често вечерях с тях горе… Говорехме на фламандски с жена му…

— Не знаете ли нещо за тях?

— Той умря… Жена му се върна в Анверс…

И с един широк замах той забърса масата.

— Всичко това остана в праха на времето…

— Казахте, че тя е идвала да взима цигари за баща си… Коя марка бяха?

— „Лоран“.

Надявах се да запомня това име.

— Странно момиче… на десет години вече играеше на билярд с клиентите ми…

Той ми сочеше една врата в дъното на кафенето, през която сигурно се влизаше в билярдната. Значи, там тя се беше научила да играе.

— Почакайте — каза ми той. — Ще ви покажа нещо…

Надигна се тромаво и отиде до тезгяха. Пак отстрани с ръце всички, които му препречваха пътя. Повечето от клиентите носеха моряшки каскети и говореха някакъв странен език, фламандски, без съмнение. Помислих си, че бяха от корабчетата, закотвени долу, на кея „Аустерлиц“, които сигурно идваха от Белгия.

— Ето… Погледнете…

Беше седнал срещу мене и ми подаваше стар моден журнал, върху чиято корица се виждаше девойка с кестеняви коси, светли очи и нещо азиатско в чертите. Познах я веднага — Дьониз. Носеше черно болеро и държеше орхидея.

— Това беше Дьониз, щерката на Кудрьозови… Виждате… Хубаво момиче… Беше манекенка… Познавах я, когато беше малка.

Корицата на журнала беше зацапана и лекясана от уиски.

— Аз все си я представям как идваше да взима цигари…

— Не е ли била… шивачка?

— Не. Мисля, че не.

— А наистина ли не знаете какво е станало с нея?

— Не.

— Нямате ли адреса на майка й в Анверс?

Той поклати глава. Имаше печален вид.

— Всичко това свърши, драги…

Защо?

— Бихте ли ми дали за малко този журнал? — попитах го аз.

— Да, драги, но ако ми обещаете, че ще ми го върнете.

— Обещавам.

— Държа на него. Той ми е нещо като семеен спомен.

— В колко часа идваше тя да вземе цигари?

— Винаги, в осем без четвърт. Преди да отиде на училище.

— В кое училище?

— На улица „Жене“. Понякога я изпращахме с баща й.

Протегнах ръка към журнала, взех го бързо и го притиснах към себе си с разтуптяно сърце. Той можеше, да промени решението си и да го задържи.

— Благодаря. Ще ви го донеса утре.

— Ама на всяка цена, ей…

Гледаше ме с недоверчив поглед.

— Но защо ви интересува всичко това? Вие от семейството ли сте?

— Да.

Не можех да се сдържа да не погледна корицата. Дьониз изглеждаше малко по-млада, отколкото на снимките, които вече притежавах. Носеше обеци, а стръкове папрат, стърчащи над орхидеята, която тя държеше, скриваха наполовина шията й. Отзад имаше ангел, издялан от дърво. А отдолу, в левия ъгъл на снимката, няколко думи, чиито ситни червени букви изпъкваха добре върху черното болеро: „Снимка Жан-Мишел Мансур“.

— Искате ли да пийнете нещо? — попита ме той.

— Благодаря, не.

— Добре, черпя ви с кафето.

— Много мило от ваша страна.

Станах с журнала в ръка. Той тръгна пред мен и ми отвори път сред клиентите, които се трупаха пред тезгяха. Казваше им по нещо на фламандски. Изгубихме доста време, докато стигнем до остъклената врата. Той я отвори и си избърса носа.

— Нали няма да забравите да ми го върнете, а? — ми каза, посочвайки списанието.

Затвори остъклената врата и ме изпроводи по тротоара.

— Ето виждате ли… Те живееха горе… на втория етаж.

Прозорците светеха. В дъното на една от стаите различих шкаф от тъмно дърво.

— Има други квартиранти…

— В коя стая вечеряхте с тях?

— Отсамната… вляво…

И той ми показа прозореца.

— А стаята на Дьониз?

— Тя беше от другата страна… Откъм двора…

Стоеше замислен до мене. Накрая му протегнах ръка.

— Довиждане. Ще ви донеса журнала.

— Довиждане.

Той се върна в кафенето. Гледаше ме, едрата му червена глава беше опряна на витража. Димът от лулите и цигарите обгръщаха клиентите на тезгяха в жълтеникава мъгла, а тази едра червена глава ставаше все по-замъглена и от дъха му върху витража.

Мръкваше се. Часът, когато Дьониз се е връщала от училище, ако е оставала за вечерните занимания. По кой ли път се е връщала? Дали е идвала отдясно или отляво? Бях забравил да попитам собственика на кафенето. По онова време движението беше по-слабо и листата на яворите образуваха свод над кея „Аустерлиц“. Самата гара, малко по-надолу, сигурно е приличала на гара от Югозападна Франция. Още по-нататък Ботаническата градина, сенките и тежката тишина на Винените хали подсилваха спокойствието на квартала.

Влязох през вратата на сградата и запалих стълбищното осветление. Един коридор, чиято стара настилка беше на черни и сиви ромбове. Желязна изтривалка. На жълтата стена — пощенските кутии. И все тази миризма на свинска мас.

Ако затворя очи — помислих си аз, — ако се съсредоточа, като притисна пръстите на ръцете си до челото, може би ще успея да дочуя от много далече потракването на сандалите й по стълбището.