Патрик Модиано
Улица „Тъмните магазинчета“ (34)

XXXIV

Виши. Една американска кола спира до оградата на „Парка на изворите“ край хотел „Дьо ла Пе“. Каросерията и е опръскана с кал. Двама мъже и една жена слизат от нея и се отправят към входа на хотела. Двамата мъже са лошо избръснати и единият от тях, по-едрият, прикрепя жената под ръка. Пред хотела върху редица плетени столове спят хора, поклащайки глава, без да се смущават от юлското слънце, което припича.

В хола тримата с труд си проправят път до рецепцията. Трябва да заобикалят кресла и дори походни легла, върху които са натръшкани други спящи хора, някои от тях във военна униформа. Групи от по пет, десет души се трупат в дъното на салона, викат се помежду си и врявата от разговорите им е още по-потискаща от душната жега навън. Най-сетне те се добират до рецепцията и единият от мъжете, по-едрият, подава на портиера трите паспорта. Двата са паспорти на легацията на Доминиканската република в Париж, единият е на името на Порфирио Рубироса, а другият на Педро МакЕвой. Третият е френски паспорт на името на Дьониз Ивет Кудрьоз.

Портиерът, с лице, мокро от потта, която се стича по брадичката му, им връща с изтощен жест трите паспорта. Не, вече няма нито една свободна хотелска стая в целия Виши „пред вид обстоятелствата“… В краен случай може да се качат два фотьойла в една пералня или да се сложат в някоя тоалетна на приземния етаж… Гласът му е заглушен от бъркотията на разговорите, които се носят около тях, от металическия трясък на асансьорната врата, звъненето на телефона и призивите, идещи от един високоговорител, сложен над бюрото на рецепцията.

Двамата мъже и жената излизат от хотела с малко залитаща походка. Някак внезапно небето се е покрило със сивкаво-виолетови облаци. Те пресичат „Парка на изворите“. По тревните площи, под покритите ходници стоят още по-плътни, отколкото в хола на хотела, тълпи, задръстили павираните алеи. Всички говорят помежду си на висок глас, някои сноват от група на група, други се уединяват по двама-трима на някоя пейка или по железните столове на парка, преди да се присъединят към другите… Човек би помислил, че се намира в огромен училищен двор, където чакат с нетърпение биенето на звънеца, което ще сложи край на това оживление и на бръмченето, което се усилва от минута на минута и става оглушително. Но звънецът не бие.

Едрият брюнет продължава да прикрепя жената за ръка, а другият е свалил сакото си. Те вървят и по пътя им ги блъскат хора, които тичат нагоре-надолу в търсене на някого или на групата, която са напуснали за миг, а тя се е разпаднала и членовете й са били погълнати от други групи.

Тримата излизат пред терасата на кафене „Реставрация“. Терасата е претъпкана, но за късмет петима души напускат една маса и двамата мъже и жената се строполясват върху плетените столове. Малко замаяни, те гледат по посока към казиното.

Някаква пара е покрила целия парк, пара като от турска баня, и сводестите клонаци я задържат и я карат да се отлага. Тя влиза в гърлото, овлажнява групите, стоящи пред казиното, заглушава шума от приказките им. На една съседна маса някаква старица избухва в ридания и все повтаря, че границата е затворена в Андай.

Главата на жената тупва върху рамото на едрия брюнет. Тя затваря очи. Заспива като дете. Двамата мъже си разменят усмивка. После отново гледат групите пред казиното.

Пада пороен дъжд. Порой, довян от мусона. Пронизва гъстия листак на ясените и кестените. Долу се блъскат, за да се подслонят под стъкления свод на казиното, докато останалите напускат бързешком терасата и влизат вътре в кафенето, един през друг.

Само двамата мъже и жената не помръдват, защото чадърът на тяхната маса ги предпазва от дъжда. Жената продължава да спи, подпряла буза на рамото на едрия брюнет, който гледа пред себе си с празен поглед, докато спътникът му си свирука разсеяно испанската песничка „Ти ме научи“.