Патрик Модиано
Улица „Тъмните магазинчета“ (44)

XLIV

Опрях чело във финестрината. Двама души се разхождаха, бъбрейки на мостика, а пълната луна придаваше пепеляв цвят на лицата им. Накрая се облакътиха на фалшборда.

Не можех да спя, макар че вълнението ми беше затихнало. Разглеждах една по една нашите снимки — на Дьониз. Фреди и Гей Орлова — и те губеха малко по малко от реалността си, колкото повече параходът напредваше по своя курс. Дали са съществували някога? Сещах се какво ми бяха казали за дейността на Фреди в Америка. Той е бил „довереник на Джон Джилбърт.“. Тези думи възбуждаха у мене следната представа: двама мъже, вървящи един до друг сред английския парк на някаква вила, покрай тенис корт, покрит с окапали листа и скършени клопки, по-едрият от двамата — Фреди, — наведен към другия, който говори с тих глас и несъмнено е Джон Джилбърт.

По-късно чух боричкане, гласове из смях из коридорите на парахода. Караха се за някакъв тромпет, с който да изсвирят първите топове на „До моята блондинка“. Вратата на съседната кабина се хлопна. Вътре бяха неколцина. Чуха се отново смехове, звънтене на чаши, които се чукаха, учестено дишане, тих и продължителен стон…

Някой бродеше из коридорите, дрънчейки със звънче и повтаряйки с крехко детско гласче, че сме минали отвъд екватора.