Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rue des Boutiques obscures, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,5 (× 4 гласа)

Информация

Разпознаване, форматиране и корекция
NomaD (2014)
Източник
simeonhadjikosev.com

Издание:

Патрик Модиано. Улица „Тъмните магазинчета“

Френска, първо издание

Издателство „Хр. Г. Данов“, Пловдив, 1980

Редактор: Екатерина Делена

Оформление: Кънчо Кънев

Художник: Николай Марков

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Найден Русинов

Коректори: Донка Симеонова, Трифон Алексиев

 

Литературна група IV

Patrick Modiano

Rue des Boutiques obscures

© Éditions Gallimard, 1978

Дадена за набор на 19.XII.1979 г.

Готова от печат на 30.IV.1980 г.

Издателски №1555

Формат 60/90/16

Издателски коли 9

У.И.К. 7,82

Печатни коли 9

 

Цена 0,99 лева

 

Издателство „Хр. Г. Данов“ — Пловдив

Основано през 1855 година

Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив

07 — 9536622211/5714-29-80

История

  1. — Добавяне

XV

Завивате вляво и това, което ви учудва, е тишината и пустотата на тази част от улица „Камбасерес“. Нито една кола. Минах пред някакъв хотел и очите ми бяха заслепени от един полилей, който блестеше с всичките си кристали във входното антре. Имаше слънце.

Номер 10, Б, е тясна сграда на четири етажа. Високи прозорци на първия етаж. Един полицай стои на пост на отсрещния тротоар.

Едно от крилата на входната врата беше отворено, стълбищното осветление — запалено. Дълъг коридор със сиви стени. В дъното — врата с малки стъклени квадрати, която отворих трудно поради пружината. Голо стълбище води към етажите.

Спрях се пред вратата на първия етаж. Бях решил да питам обитателите на всеки етаж дали телефонен номер Анжу 15–28 не е бил известно време техен и гърлото ми се свиваше, защото си давах сметка колко странна е постъпката ми. На вратата имаше медна табелка, върху която прочетох: Елен Пилграм.

Звънецът — толкова захабен и слаб, че се чуваше на пресекулки. Натиснах с показалец върху бутона колкото се може по-дълго. Вратата се открехна. В пролуката се появи лице на жена с пепелявосиви късо подрязани коси.

— Госпожо… За едно сведение…

Тя ме гледаше втренчено с много светлите си очи. Възрастта й не можеше да се определи. Трийсет, петдесет години?

— Старият ви номер не е ли бил Анжу 15-28?

Тя се намръщи.

— Да. Защо?

Отвори вратата. Беше облечена в мъжки халат от черна коприна.

— Защо ме питате за това…

— Защото… съм живял тука…

Тя беше излязла на стълбищната площадка и ме оглеждаше настойчиво. Облещи очи.

— Но… вие не сте ли… господин… МакЕвой?

— Да — отвърнах наслуки.

— Влезте.

 

 

Изглеждаше истински развълнувана. Двамата стояхме един срещу друг сред някакво антре с повреден паркет. Някои летвички бяха заменени с парчета линолеум.

— Не сте се променили много — каза ми тя усмихнато.

— Вие също.

— Спомняте ли си още за мене?

— Много добре си спомням за вас — отвърнах.

— Много сте мил…

Очите й се спираха върху мене с нежност.

— Елате…

Тя ме въведе в много голяма стая с висок таван, чиито прозорци бях забелязал от улицата. Паркетът, повреден, както в антрето, беше покрит отчасти с килим от бяла вълна. През прозорците есенното слънце осветяваше стаята с кехлибарена светлина.

— Седнете…

Тя ми посочи едно дълго канапе до стената с възглавници от кадифе. Приседна отляво до мене.

— Странно е, че ви виждам по такъв… неочакван начин.

— Минавах из квартала — казах.

Сега ми изглеждаше по-млада, отколкото когато се беше появила зад открехнатата врата. Нито една бръчица по ъгъла на устните, край очите или по челото, и това гладко лице контрастираше на белите й коси.

— Струва ми се, че сте променили цвета на косите си — престраших се аз.

— Ами не… Косите ми бяха бели още на 25 години… Предпочетох да ги оставя с този цвят…

Нямаше много мебели, като се изключи канапето от кадифе. Една правоъгълна маса до отсрещната стена. Един стар манекен между двата прозореца, покрит с мръсен бежов плат, чието необичайно присъствие напомняше за шивашко ателие. Впрочем аз забелязах в единия ъгъл на стаята шевна машина, сложена върху някаква маса.

— Познахте ли апартамента? — попита ме тя. — Виждате, че съм запазила нещата…

Тя протегна ръка по посока на шивашкия манекен.

— Дьониз остави всичко това…

Дьониз ли?

— Наистина — казах — не се е променило много.

— А Дьониз? — попита ме тя нетърпеливо. — Какво става с нея?

— Е, добре — отвърнах, — не съм я виждал много отдавна…

— Аха…

Видът й беше разочарован и тя поклати глава, сякаш разбираше, че не трябва да говори повече за тази Дьониз. От дискретност.

— В същност — казах аз, — отдавна ли познавахте Дьониз?

— Да… Леон ме запозна с нея…

— Леон ли?

— Леон Ван Ален.

— Ама, разбира се — рекох аз, впечатлен от нейния тон, почти укорителен, защото името Леон не ми напомни веднага за Леон Ван Ален.

— Какво става с Леон Ван Ален? — попитах.

— Ами… трябва да има две-три години, откакто не знам нищо за него… Беше заминал за Холандска Гвиана, за Парамарибо… Беше основал там школа по танци…

— По танци?

— Да. Преди да се заеме с шивачеството, Леон беше танцувал… Не знаехте ли?

— А, да. Но бях забравил.

Тя се изтегна назад, за да опре гърба си в стената, и завърза отново коланчето на пеньоара си.

— Ами вие, какво стана с вас?

— С мен ли?… Нищо…

— Не работите ли вече в доминиканската легация?

— Не.

— Спомняте ли си, когато ми бяхте предложили да ми извадите доминикански паспорт? Казвахте, че човек трябва да бъде предвидлив и винаги да има няколко паспорта…

Този спомен я забавляваше. Тя се изсмя.

— Кога за последен път сте узнали нещо… за Дьониз? — попитах я аз.

— Вие заминахте с нея за Межев и тя ми се обади оттам. Оттогава нищо.

Тя ме гледаше с въпросителен поглед, но, без съмнение, не се осмеляваше да ми зададе направо някой въпрос. Коя беше тази Дьониз? Играла ли е важна роля в живота ми?

— Представяте ли си — казах и аз, — има мигове, когато ми се струва, че съм в пълна мъгла… Имам сривове в паметта… Периоди на помрачаване… Така че, като минавах по улицата, си позволих… да се кача… за да се опитам да открия това… това…

Търсех напразно точната дума, но това нямаше никакво значение, тъй като тя се усмихваше и тази усмивка показваше, че постъпката ми не я учудва.

— Искате да кажете — да откриете доброто време?

— Да. Точно така… Доброто време…

Тя взе една позлатена кутия от ниска масичка, която се намираше до самия диван, и я отвори. Беше пълна с цигари.

— Благодаря, не — казах.

— Не пушите ли вече? Това са английски цигари. Спомням си, че вие пушехте английски цигари… Всеки път, когато се виждахме тук тримата с Дьониз, вие ми донасяхте по една торба, пълна с пакети английски цигари…

— Ами да, така беше…

— Вие можехте да взимате колкото си искате от доминиканската легация…

Протегнах ръка към позлатената кутия и хванах една цигара между палеца и показалеца си. Сложих я боязливо в устата. Тя ми подаде запалката си, след като запали своята цигара. Трябваше да щракна няколко пъти, за да изкарам пламъче. Всмукнах. Веднага ме задави болезнена кашлица.

— Отвикнал съм вече — рекох й аз.

Не знаех как да се отърва от тази цигара и продължавах да я държа между палеца и показалеца, докато тя изгаряше.

— Значи — рекох, — сега вие живеете в този апартамент.

— Да. Отново се настаних тук, когато вече нямах вести от Дьониз… Впрочем тя ми беше казала, преди да замине, че мога да взема апартамента…

— Преди да замине?

— Ами да… Преди да заминете за Межев…

Тя вдигна рамене, като че ли това трябваше да бъде ясно за мене.

— Имам чувството, че съм бил много малко време в този апартамент…

— Останахте тук няколко месеца с Дьониз…

— А вие живеехте, ли тук преди нас?

Тя ме изгледа слисана.

— Ама разбира се, виж ти… Това беше мой апартамент… Отстъпих го на Дьониз, защото трябваше да напусна Париж…

— Извинете… Мислех за друго…

— Тук беше удобно за Дьониз… Имаше място да си направи шивашко ателие…

Шивачка?

— Питам се защо ли сме напуснали тоя апартамент?

— И аз също…

И отново този въпросителен поглед. Но какво можех да й обясня? Знаех по-малко и от нея. Не знаех нищо за тези неща. Накрая поставих фаса, който изгаряше пръстите ми в пепелника.

— Виждали ли сме се, преди да дойдем да живеем тук? — осмелих се да попитам плахо.

— Да. Два или три пъти. Във вашия хотел…

— Кой хотел?

— На улица „Камбон“. Хотел „Кастилия“. Спомняте ли си зелената стая, която държахте с Дьониз?

— Да.

— Напуснахте хотел „Кастилия“, защото там не се чувствувахте в безопасност… Не беше ли така?

— Да.

— Това беше наистина странно време…

— Кое време?

Тя не отговори и запали нова цигара.

— Бих искал да ви покажа няколко снимки — казах й аз. Извадих от вътрешния джоб на сакото си един плик, с който вече не се разделях, където бях наредил всички снимки. Показах й тази с Фреди Хауърд дьо Лус, Гей Орлова, младата непозната жена и аз, направена в лятната трапезария.

— Можете ли да ме познаете?

Тя се беше извърнала, за да разгледа снимката на слънчевата светлина.

— Вие сте с Дьониз, по не познавам другите двама…

Значи, това беше Дьониз.

— Не познавахте ли Фреди Хауърд дьо Лус?

— Не.

— Нито Гей Орлова?

— Не.

Без съмнение, животът на хората е строго разграничен и техните приятели не се познават помежду си. Това е жалко. — Имам още две нейни снимки.

Подадох й мъничката паспортна снимка и другата, където тя се беше облегнала на перилата.

— Виждала съм вече тази снимка — каза ми тя… — Мисля даже, че тя ми я беше изпратила от Межев… Но не си спомням какво съм я направила…

Взех снимката от ръцете й и я погледнах внимателно. Межев. Зад Дьониз имаше малко прозорче с дървен капак. Да, капакът и перилата можеха да бъдат на някоя планинска хижа.

— Това заминаване за Межев беше все пак странно хрумване — заявих внезапно. — Дьониз беше ли ви казала какво мисли за него?

Тя разглеждаше мъничката снимка. Чаках я да отговори с разтуптяно сърце. Най-сетне повдигна глава.

— Да… Тя ми беше говорила… Казваше ми, че Межев е сигурно място… И че винаги сте щели да имате възможност да прекосите границата…

— Да… Разбира се…

Не се осмелявах да отида по-далече. Защо съм толкова свенлив и плах, когато трябва да засегна въпроси, които ме вълнуват? Но аз разбирах по погледа й, че тя също искаше да й дам обяснение. И двамата стояхме мълчаливи. Накрая тя се осмели:

— Но какво се е случило с Межев?

Тя ми поставяше въпроса така настойчиво, че за първи път бях обзет от безсилие и даже нещо повече от безсилие — от отчаянието, което ви обхваща, когато си давате сметка, че напук на усилията ви, на качествата ви, на цялата ви добронамереност се сблъсквате с непреодолима пречка.

— Ще ви обясня… Друг път…

Сигурно е имало нещо объркано в гласа ми или в израза на лицето ми, защото тя ми стисна ръка, сякаш, за да ме утеши, и ми каза:

— Извинете ме, че ви задавам неделикатни въпроси… Но… аз бях приятелка на Дьониз…

— Разбирам…

Тя беше ставала.

— Почакайте ме за малко…

Излезе от стаята. Погледнах в краката си светлите петна, образувани от слънчевите лъчи върху белия вълнен килим. После — летвите на паркета, правоъгълната маса и стария манекен, който беше принадлежал на Дьониз. Възможно ли е да не можеш да познаеш едно място, където си живял?

Тя се връщаше, държейки нещо в ръка. Две книги и един бележник.

— Дьониз ги беше забравила, когато тръгна. Ето… давам ви ги…

Изненадах се, че не беше подредила тия сувенири в кутия, както бяха направили Стьопа Джагориев и бившият градинар на майката на Фреди. Изобщо за първи път през цялото издирване не ми даваха кутия. Тази мисъл ме разсмя.

— От какво ви е смешно?

— Нищо.

Разгледах кориците на книгите. Върху едната лицето на мустакат китаец с бомбе се открояваше сред синя мъгла. Заглавието: „Чарли Чан“. Другата корица беше пожълтяла и отдолу се забелязваше рисунка на маска, прободена от гъше перо. Книгата се наричаше „Анонимни писма“.

— Що за детективски романи четеше Дьониз!… — каза ми тя. — А ето и това…

Тя ми подаде едно малко тефтерче от крокодилска кожа.

— Благодаря.

Отворих го и го прелистих. Нямаше нищо написано: нито едно име, нито една среща. В тефтерчето бяха отбелязани дните и месеците, но не и годината. Накрая открих между страничните един лист, който разгънах:

Република Франция

Префектура на департамента Сена

Извлечение от оригинала на кръщелно свидетелство в XIII парижки район.

1917 година

На 21 декември хиляда деветстотин и седемнадесета година в петнайсет часа е родена на крайбрежния булевард „Аустерлиц“ №9, Б,

Дьониз Ивет Кудрьоз, от женски пол, дете на

Пол Кудрьоз и на Анриет Богаерц, без професия, живеещи на горния адрес.

Омъжена на 3 април 1939 г. в Париж (XVII) за Джими Педро Стерн.

Вярно с оригинала

Париж, 16. VI. 1939 г.

— Виждали ли сте го? — попитах аз.

Тя хвърли изненадан поглед върху кръщелното свидетелство.

— Познавахте ли мъжа й? Този… Джими Педро Стерн?

— Дьониз никога не ми е казвала, че е била омъжена… А вие знаехте ли?

— Не.

Сложих тефтерчето и кръщелното свидетелство във вътрешния си джоб, при плика със снимките, и, кой знае защо, ми хрумна една идея — да скрия всичките тези съкровища в подплатата на сакото си, щом ми се удаде възможност.

— Благодаря ви, загдето ми дадохте тези спомени.

— Моля ви, господин МакЕвой.

Бях облекчен, че тя повтори името ми, защото не го бях чул много добре, когато го беше произнесла първия път. Искаше ми се да го запиша веднага, но не бях сигурен в правописа му.

— Харесва ми начинът, по който произнасяте името ми — казах й аз. — То е трудно за французойка… Но как го пишете вие? Винаги правят правописни грешки, когато го пишат…

Тонът ми беше дяволит. Тя се усмихна.

— Мак, главно Е… в… о… и… — произнесе тя буква по буква.

— И една дума ли е? Сигурна ли сте?

— Съвсем сигурна — каза ми тя, сякаш се изплъзваше от клопката, която й устройвах.

Значи беше МакЕвой.

— Браво — казах й аз.

— Никога не допускам правописни грешки.

— Педро МакЕвой… Все пак името ми е смешно, не намирате ли? На моменти още не мога да свикна…

— Вземете… Бях забравила това — рече ми тя.

Извади от джоба си един плик.

— Това е последното писъмце, което получих от Дьониз:

Разгънах листа хартия и прочетох:

„Межев, 14 февруари

Драга Елена,

Решено е. Утре прекосяваме границата с Педро. Ще ти се обадя оттатък, колкото се може по-бърже.

А дотогава ти давам телефонния номер на един човек от Париж, благодарение на когото можем да кореспондираме:

Олег дьо Вреде

Отьой 54–73

Целувам те:

Дьониз“

— И вие телефонирахте ли?

— Да, но всеки път ми казваха, че господина го няма.

— Кой беше този… Вреде?

— Не зная. Дьониз никога не ми е говорила…

Лека-полека слънцето беше напуснало стаята. Елена запали малката лампа, която се намираше на ниската масичка до дивана.

— Ще ми бъде приятно да видя пак стаята, където съм живял — казах й аз.

— Ама, разбира се…

Минахме по някакъв коридор и тя отвори една врата вдясно.

— Ето. Аз не използвам вече тази стая… Спя в гостната… Знаете… стаята към двора…

Останах до вратата. Беше още достатъчно светло. Ст двете страни на прозореца висяха пердета с цвят на танин. Стените бяха облепени с тапети с бледосини мотиви.

— Спомняте ли си? — попита ме тя.

— Да.

В дъното до стената — дюшек. Седнах на крайчеца му.

— Мога ли да остана няколко минути сам?

— Разбира се.

— Така ще си припомня „доброто време“…

Тя ми отправи тъжен поглед и поклати глава.

— Ще приготвя по един чай…

Излезе от стаята, а аз се огледах. И в тази стая паркетът беше повреден и липсваха летви, но дупките не бяха запушени. На стената срещу прозореца имаше камина от бял мрамор, а над нея огледало с позлатена рамка, чиито ъгли завършваха с мидени черупки. Изтегнах се на дюшека и се взрях в тавана, после в шарките на тапетите. Почти долепих чело до стената, за да различа по-добре подробностите. Селски сценки. Девойки със сложни прически, седнали върху люлки. Овчари в издути къси панталони, свирещи на мандолина. Гора при пълнолуние. Всичко това не събуждаше никакъв спомен и все пак тези рисунки трябва да са ми били познати, когато съм спял в това легло. Търсех по тавана, по стените и край вратата някакъв белег, някаква следа, без да зная точно каква. Но погледът ми не се задържаше върху нищо. Станах и се приближих до прозореца. Погледнах надолу. Улицата беше пуста и по-мрачна, отколкото когато бях влязъл в сградата. Полицаят все още стоеше на пост на отсрещния тротоар. Когато наведох глава, забелязах вляво площад, също така пуст, с други полицаи на пост. Изглежда, прозорците на всички тия сгради поглъщаха тъмнината, която се спускаше постепенно. Бяха тъмни и се виждаше добре, че никой не живее там.

Тогава нещо се пречупи в мене. Изгледът, който се откриваше от тази стая, пробуждаше у мене някакво неспокойствие, някаква боязън, които ми бяха вече познати. Тези фасади, пустата улица, силуетите на постовите в полумрака ме смущаваха по същия коварен начин, както някоя песен или парфюм, които са ми били познати някога. Бях сигурен, че често съм стоял тук в същия час и съм дебнел неподвижен, без да посмея дори да запаля лампата.

Когато се върнах в хола, помислих, че вече няма никой, но тя се беше изтегнала върху кадифеното канапе. Спеше. Приближих се тихо и седнах на другия край на канапето. Един поднос с чайник и две чаши стоеше на белия вълнен килим. Изкашлях се. Тя не се събуди. Тогава налях чай в двете чаши. Беше изстинал.

Лампата до канапето оставяше част от стаята в сянка и аз едва различавах масата, манекена и шевната машина, които Дьониз беше оставила тук. Какви ли са били вечерите ни в тази стая? И как да узная?

Пиех чая на малки глътки. Чувах дъха й, почти недоловим, но в стаята беше толкова тихо, че и най-лекият шум, най-лекият шепот би се откроил с тревожна яснота. И за какво ли да я будя? Тя не можеше да ми съобщи нищо повече. Оставих чашата си върху вълнения килим. Паркетът изскърца точно в момента, когато излизах от стаята и тръгвах по коридора.

Потърсих опипом вратата, а после стълбищното осветление. Затворих вратата съвсем тихо. Едва бях бутнал другата врата със стъкления витраж, за да прекося входа на сградата, и отново почувствувах в себе си същото пречупване, което изпитах, като гледах през прозореца на стаята. Входът беше осветен от един глобус, който излъчваше бяла светлина. Лека-полека свикнах с тази много ярка светлина. Останах там да съзерцавам сивите стени и стъклата на вратата, които блестяха.

Прониза ме смътен спомен, като отломките от бегли сънища, които се опитваш да задържиш при пробуждане, за да възстановиш целия сън. Виждах се как крача из тъмния Париж и как бутам вратата на тази сграда на улица „Камбасерес“. И тогава очите ми се заслепяваха и, за няколко секунди, не виждах нищо, толкова силно контрастираше бялата светлина на входа с нощта навън.

Към кое време се отнасяше това? Към времето, когато съм се наричал Педро МакЕвой и съм се връщал тук всяка вечер? Дали не си припомнях входа, голямата правоъгълна изтривалка, сивите стени, глобуса на тавана, опасан от медна халка? Зад стъкления витраж на вратата виждах началото на стълбището, и изпитах желание да го изкача бавно, за да повторя жестовете, които съм правил, и да последвам някогашните си следи.

Мисля, че във входовете на сградите още се дочува ехото от стъпките на ония, които са ги прекосявали редовно, а после са изчезнали. Нещо продължава да трепти след преминаването им, постепенно затихващи вълни, които могат да се долавят, ако човек е внимателен. В същност може би никога не съм бил този Педро МакЕвой, не съм бил нищо, само вълни преминават през мене, ту далечни, ту по-силни, и всичките тези разпилени екове, блуждаещи из въздуха, кристализират и това съм аз.