Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rue des Boutiques obscures, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,5 (× 4 гласа)

Информация

Разпознаване, форматиране и корекция
NomaD (2014)
Източник
simeonhadjikosev.com

Издание:

Патрик Модиано. Улица „Тъмните магазинчета“

Френска, първо издание

Издателство „Хр. Г. Данов“, Пловдив, 1980

Редактор: Екатерина Делена

Оформление: Кънчо Кънев

Художник: Николай Марков

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Найден Русинов

Коректори: Донка Симеонова, Трифон Алексиев

 

Литературна група IV

Patrick Modiano

Rue des Boutiques obscures

© Éditions Gallimard, 1978

Дадена за набор на 19.XII.1979 г.

Готова от печат на 30.IV.1980 г.

Издателски №1555

Формат 60/90/16

Издателски коли 9

У.И.К. 7,82

Печатни коли 9

 

Цена 0,99 лева

 

Издателство „Хр. Г. Данов“ — Пловдив

Основано през 1855 година

Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив

07 — 9536622211/5714-29-80

История

  1. — Добавяне

XXXVI

„Г-жа Е. Каган

Ница, 22 ноември 1965 г.

ул. «Пикардия» № 22

Ница

Пиша Ви по настояване на г-н Хуте, за да ви кажа всичко, което зная за така наречения Олег дьо Вреде, макар че ми е неприятно да възкресявам този лош спомен.

Един ден влязох в руския ресторант «При Аркадий» на ул. «Франсоа I», държан от някакъв руснак, чието име вече не си спомням. Ресторантът беше скромен, нямаше много хора. Управителят, един преждевременно състарен човек със страдалчески вид, стоеше при масата с мезетата — това трябва да е било някъде към 37-ма година.

Забелязах присъствието на един млад човек на двадесетина години, който се чувствуваше като у дома си в ресторанта. Беше много добре облечен, костюмът, ризата му и т.н. бяха безупречни. Външността му беше фрапираща — жизнена сила, яркосини дръпнати очи, ослепителна усмивка и непрекъснато засмян. Но зад всичко това — животинска хитрост.

Беше ми съсед по маса. Втория път, когато дойдох на това място, той ми каза, като посочи управителя на ресторанта:

— Вярвате ли, че съм син на този господин? — с презрение към клетия старец, който наистина му беше баща.

После ми показа един браслет, на който беше гравирано името му: «Луи дьо Вреде, граф дьо Монпанзие» (в ресторанта му казваха Олег, руско име). Попитах го къде е майка му. Каза ми, че е умряла. Попитах го къде е могла да срещне един Монпанзие (по всяка вероятност младши клон на Орлеанската династия). Той отвърна: «В Сибир.» Това бяха измишльотини. Разбрах, че той беше нехранимайко, който се оставя да го поддържат хора от двата пола. На въпроса ми с какво се занимава отвърна, че свири на пиано. Сетне започна да изброява всичките си светски познанства — че херцогиня Д’Юзес му се покланяла, че бил на «ти» с Уиндзорския херцог… Усетих, че в приказките му имаше и истина, и лъжа. Светските хора сигурно се подлъгваха по «името» му, по усмивката му, по ледената му, но безспорна любезност.

През войната — мисля, че е било през 41–42 година — бях на плажа на «Жуан ле Пен», когато видях, че се задава така нареченият Олег дьо Вреде, както винаги във форма и смееш се шумно. Каза ми, че са го пленили и някакъв висш немски офицер се грижел за него. Сега бил за няколко дена у покровителката си, г-жа вдовицата Анри Дюверноа, и добави: «Но тя е голяма скръндза, не ми дава пари.»

Съобщи ми, че се връща в Париж, «за да работи с немците». Какво? — попитах го аз. «Ще им продавам коли.»

Повече не съм го виждала и не зная какво е станало с него. Ето, драги господине, всичко, което мога да ви кажа за този индивид.

С почит:

Е. Каган“