Патрик Модиано
Улица „Тъмните магазинчета“ (3)

III

Беше шест без четвърт. Предложих на шофьора на таксито да ме чака на малката уличка „Шарл Мари Видор“ и продължих пеша по нея до улица „Клод Лорен“, където се намираше руската църква.

Едноетажна постройка с прозрачни пердета на прозорците. От дясната страна — широка алея. Аз бях застанал на отсрещния тротоар.

Най-напред видях две жени, които се спряха пред вратата на павилиона откъм улицата. Едната беше кестенява с къси коси и черен вълнен шал; другата, силно изписана блондинка, беше нахлупила сива шапка, чиято форма напомняше мускетарските капели. Чувах ги, че говорят на френски.

От едно такси се измъкваше пълен старец със съвсем плешив череп и големи торбички под сбръчканите монголски очи. Той тръгна по алеята.

Вляво, откъм улица „Боало“, една група от петима души се приближаваше към мене. Отпред две жени на зряла възраст подкрепяха един старец, толкова бял и крехък, че създаваше впечатление като да е от изсъхнал гипс. После следваха двама мъже, които си приличаха, сигурно баща и син, облечени в сиви костюми на райета с елегантна кройка, бащата с вид на надут красавец, синът с руси къдрави коси. В същия миг една кола спря успоредно на групата и от нея слезе стегнат и пъргав старец, загърнат с лоден-пелерина, сивите му коси бяха ниско подстригани. Имаше походка на военен. Дали не беше Стьопа?

Те влязоха в църквата през една странична врата в дъното на алеята. Искаше ми се да ги последвам, но присъствието ми сред тях щеше да привлече вниманието им. Тревогата ми нарастваше при мисълта, че можеше да не разпозная Стьопа.

Една кола гарира в момента малко по-далече, от дясната страна. От нея излязоха двама мъже, после една жена: Единият от мъжете беше много едър и носеше пардесю в морскосиньо. Прекосих улицата и ги изчаках.

Те се приближават, приближават се. Струва ми се, че високият мъж се вглежда в мен, преди да поеме с другите двама по алеята. Зад прозорците с витражи, които гледат към алеята, горят свещи. Той се навежда, за да мине през вратата, твърде ниска за него, и аз съм сигурен, че това е Стьопа.

Моторът на таксито работеше, но на волана нямаше никого. Едната от вратите беше открехната, като че ли шофьорът щеше да се върне всеки миг. Къде можеше да бъде? Огледах се наоколо и реших да обиколя съседните къщи, за да го потърся.

Намерих го в едно съвсем близко кафене на улица „Шардон-Лагаш“. Беше седнал на една маса пред чаша бира.

— Още дълго ли ще се бавите? — запита той.

— А… двайсетина минути.

Блондин с бяла кожа, големи бузи и изпъкнали сини очи. Мисля, че никога не съм виждал човек с толкова изпъкнали очи.

— Няма ли значение, че съм включил таксиметъра?

— Няма нищо — отвърнах.

Той се усмихна любезно.

— Не ви ли е страх, че ще ви задигнат таксито?

Повдигна рамене.

— Знаете ли…

Поръча си сандвич с кайма и започна да го яде добросъвестно, втренчвайки в мене навъсен поглед.

— Какво в същност чакате?

— Някого, който трябва да излезе от руската черква, дето е оттатък.

— Руснак ли сте?

— Не.

— Това е откачена работа… трябвало е да го попитате в колко часа ще излезе… Щеше да ви струва по-евтино…

— Няма как.

Той си поръча втора бира.

— Може ли да ми купите един вестник?

Направи движение, сякаш търсеше монети в джоба си, но аз го спрях.

— Моля ви…

— Благодаря. Донесете ми „Таралеж“. И пак благодаря. Дълго обикалях, преди да открия продавач на вестници на авеню „Версай“. „Таралеж“ е издание, чиято хартия е белезникавозелена.

Той го четеше, като се мръщеше и прелистваше страниците с наплюнчен показалец. А аз гледах как този едър блондин със сини очи и бяла кожа си чете зеления вестник.

Не се осмелявах да прекъсна четенето му. Най-сетне той погледна малкия си часовник-браслет.

— Трябва да вървим.

На улица „Шарл Мари Видор“ той седна на волана в таксито си и аз го помолих да ме почака. Застанах отново пред руската черква, но на отсрещния тротоар.

Никой. Може би всички вече си бяха отишли? В такъв случай нямах никакъв шанс да открия следата на Стьопа Джагориев, защото това име не фигурираше и „Ботен“. Свещите продължаваха да горят зад прозорците с витражи откъм алеята. Дали съм познавал тази много стара госпожа, за която беше църковната служба? Ако съм посещавал Стьопа, възможно е той да ми е представял приятелите си, а без съмнение и тази Мари дьо Розен. Тя трябва да е била много по-възрастна от нас на времето.

Вратата, през която бяха влезли и която сигурно водеше към параклиса, където се провеждаше церемонията, тази врата, която не преставах да наблюдавам, се отвори внезапно и там се открои русата жена с мускетарската шапка. Следваше я брюнетката с черния шал. После идеха бащата и синът със сивите костюми на райета, подкрепящи гипсовия старец, който говореше на едрия плешив мъж с монголска глава. А той се навеждаше и почти долепяше ухото си до устата на своя събеседник: гласът на гипсовия старец сигурно беше само шепот. Другите вървяха подире им. Аз дебнех Стьопа с разтуптяно сърце.

Най-сетне той излезе с последните. Твърде високият му ръст и светлосиньото му палто ми позволяваха да не го изпускам от очи, защото те бяха доста много, най-малко четиридесетина. Повечето бяха на възраст, но забелязах няколко млади жени, и дори две деца. Всички стояха насред алеята и разговаряха помежду си.

Човек би казал същински двор през междучасие в провинциално училище. Сложиха стареца с гипсовия тен да седне на една пейка и всеки отиваше поотделно да го поздрави. Кой ли беше той? „Жорж Захер“, споменат в обявата на вестника, или някой бивш ученик от Школата за пажове? Може би той и тази госпожа Мари дьо Розен са преживели една кратка идилия в Петербург или по бреговете на Черно море, преди всичко да се сгромоляса? Едрият плешивец с монголските очи също беше плътно обкръжен. Бащата и синът обикаляха от група на група в сивите си костюми на райета като същински светски танцьори. Изглеждаха много доволни от себе си и от време на време бащата се смееше, отмятайки глава назад, което ми се струваше неуместно.

Стьопа пък разговаряше сериозно с жената със сивата мускетарска шапка. Прихващаше я за ръката или през рамо с почтителен обичлив жест. Трябва да е бил много красив мъж. Давах му седемдесет години. Лицето му беше малко подпухнало, а челото оголено, но изразителният нос и държането на главата издаваха голямо благородство. Поне такова беше впечатлението ми от разстояние.

Времето минаваше. Беше изтекъл почти половин час, а те още разговаряха. Боях се накрая някои от тях да не ме забележи, както стоях прав на тротоара. Ами шофьорът на таксито? С широка крачка отидох на улица „Шарл Мари Видор“. Моторът си работеше, а той седеше на волана, погълнат от белезникавозеления вестник.

— Е, какво? — запита ме той.

— Не знам — отвърнах. — Може би ще трябва да се чака още един час.

— Приятелят ви още ли не е излязъл от черквата?

— Да, но бърбори с други хора.

— А вие не можете ли да му кажете да дойде?

— Не.

Големите му сини очи се спряха върху мене с безпокойство.

— Не се притеснявайте — казах му аз.

— То е заради вас… длъжен съм да не изключвам таксиметъра…

Отново застанах на пост срещу руската църква. Стьопа беше напреднал с няколко метра. Вече не се намираше в дъното на алеята, а на тротоара, в центъра на една група, образувана от русата жена с мускетарска шапка, брюнетката с черния шал, плешивия мъж с набръчканите монголски очи и още двама мъже.

Този път прекосих улицата и застанах край тях, като им обърнах гръб. Ласкавите нотки на руските гласове кръжаха около мен, а този по-улегнал, по-тръбен от другите тембър дали не беше на Стьопа? Обърнах се. Той прегръщаше дълго русата жена с мускетарска шапка, почти я разтърсваше, а чертите на лицето му се гърчеха. После прегърна по същия начин едрия плешивец с изтеглените очи и останалите, всеки на свой ред. Мигът на тръгването — помислих си аз.

— Бърже… направо… пред руската черква.

Стьопа продължаваше да им говори.

— Какво да правя? — попита ме шофьорът.

— Виждате ли едрия мъж в морскосиньо?

— Да.

— Ще трябва да го следваме, ако е с кола.

Шофьорът се извърна, огледа ме и сините му очи изпъкнаха.

— Господине, надявам се, че не е опасно?

— Не се безпокойте — казах му аз.

Стьопа се отдели от групата, направи няколко крачки и размаха ръце, без да се обръща. Неподвижни, другите го гледаха как се отдалечава. Жената със сивата мускетарска шапка стоеше изпъчена малко пред групата, същинска скулптура на носа на античен кораб, а голямото перо на шапката й лекичко се поклащаше от вятъра.

Той се забави при отварянето на колата си. Мисля, че беше сбъркал ключа. Когато застана на волана, аз се наведох към шофьора на таксито.

— Следвайте колата, в Която влезе мъжът в морскосиньо.

Пожелавах си да не съм се впуснал по лъжлива следа-, защото нищо не показваше наистина, че този човек е тъкмо Стьопа Джагориев.