Патрик Модиано
Улица „Тъмните магазинчета“ (4)

IV

Не беше много трудно да го следваме — той караше бавно. На „Порт Майо“ мина на червена светлина, но шофьорът на таксито не посмя да го последва. Настигнахме го на булевард „Морис Барес“. Двете ни коли застанаха една до друга пред една пешеходна пътека. Той ми хвърли разсеян поглед, както правят пътуващите, когато са редом при задръстване.

Паркира колата си на булевард „Ришард Палас“ пред последните сгради, които са близо до моста „Пюто“ и Сена. Тръгна по улица „Жулиен Потен“, а аз платих на таксито.

— Успех, господине — каза ми шофьорът. — Бъдете благоразумен…

Долових, че ме съпровожда с поглед, когато тръгвах на свой ред по улица „Жулиен Потен“. Може би се страхуваше за мене.

Мръкваше се. Тясна уличка, оградена от безлични сгради, построени между двете войни, и всичко това очертаваше една-единствена дълга фасада от всяка страна и от единия до другия край на тази улица „Жулиен Потен“. Стьопа вървеше на десетина метра пред мене. Зави вдясно по улица „Ернест Дьолоазон“ и влезе в една бакалница.

Настъпваше мигът да го срещна. Това беше изключително трудно за мене поради стеснителността ми и аз се боях да не ме помисли за луд — щях да мънкам, да му говоря несвързано. Освен ако ме познае веднага и аз го оставя да приказва.

Той излезе от бакалницата с кесия в ръка.

— Господин Стьопа Джагориев?

Имаше наистина изненадан вид. Главите ни бяха на еднаква височина и това ме притесняваше още повече.

— Точно той. А вие кой сте?

Не, не беше ме познал. Говореше френски без акцент. Трябваше ми смелост.

— Аз… аз исках да ви видя… отдавна…

— А защо, господине?

— Пиша… пиша книга за емиграцията… Аз…

— Руснак ли сте?

За втори път ми задаваха този въпрос. Шофьорът на таксито също ми го беше задал. В същност може би съм бил руснак.

— Не.

— И се интересувате от емиграцията?

— Аз… аз пиша книга за емиграцията. Един… един човек ме посъветва да дойда да ви видя… Пол Сонашидзе…

— Сонашидзе?

Произнесе името по руски. Звучеше много меко — повей на вятър в листака.

— Грузинско име… Не го познавам…

Той сбърчи вежди.

— Сонашидзе… не…

— Не исках да ви безпокоя, господине. Само да ви задам няколко въпроса.

— Ами с най-голямо удоволствие…

Той се усмихваше, усмихваше се тъжно.

— Трагична тема е емиграцията… Но как така ме нарекохте Стьопа?…

— Аз… не… аз…

— Повечето от хората, които ме наричаха Стьопа, умряха. Останалите сигурно могат да се преброят на пръстите на едната ръка.

— Този… този Сонашидзе…

— Не го познавам.

— Бих ли могъл… да ви… задам… няколко въпроса?

— Да. Искате ли да дойдете у дома? Ще поговорим.

На улица „Жулиен Потен“, след като минахме през някаква врата за коли, прекосихме една градинка, оградена отвсякъде с жилищни блокове. Качихме се в дървен асансьор с двукрила врата с решетки. Поради ръста ни и теснотата на асансьора ние трябваше да стоим с наведени глави и извърнати към стената, за да не си опрем челата.

Той живееше на петия етаж в двустаен апартамент. Прие ме в стаята си и се излегна на леглото.

— Извинете ме, но таванът е твърде нисък. Човек се задушава, когато е прав.

Наистина между тавана и темето ми имаше само няколко сантиметра и аз бях принуден да се наведа. Впрочем и той, и аз бяхме с цяла глава по-високи от отвора на междинната врата и сега си представих колко често се е удрял по челото.

— Излегнете се и вие… ако искате… — И той ми посочи един малък диван в светлозелено кадифе до прозореца.

— Не се притеснявайте… ще ви е много по-добре излегнат… Дори седнал се чувствувам като в клетка… Да, да… излегнете се…

Аз се излегнах.

Той беше запалил някаква лампа с бледорозов абажур, която се намираше върху нощното му шкафче, и така се образуваха един мек светлинен фокус и сенки по тавана.

— Та, значи, вие се интересувате от емиграцията?

— Много.

— Ами че вие сте още млад…

Млад? Никога не бях помислял, че мога да мина за млад. Едно голямо огледало в позлатена рамка беше окачено на стената, току до мене. Погледнах лицето си. Млад?

— А… не съм чак толкова млад…

Той замълча. Както бяхме изтегнати в двата края на стаята, приличахме на пушачи на опиум.

— Връщам се от панихида — каза той. — Жалко, че не сте срещали тази много стара жена, която умря… Тя можеше да ви разкаже толкова неща… Тя беше една от най-забележителните личности на емиграцията…

— Така ли?

— Много смела жена. Отначало беше отворила чайна на улица „Мон Табор“ и помагаше на всички… Това беше много трудно…

Той седна на края на леглото с превит гръб и кръстосани ръце.

— Тогава бях на петнайсет години… Ако направя сметка, не остават много хора…

— Остава… Жорж Захер… — рекох наслуки.

— Не за дълго време. Познавате ли го?

Дали не беше гипсовият старец? Или едрият плешивец с монголската глава?

— Вижте какво — каза ми той. — Не мога да говоря повече за всичко това… Това ме натъжава много… Мога просто да ви покажа снимки… Отзад има имена и дати… вие ще се оправите.

— Наистина е много мило, че си правите такъв труд.

Той ми се усмихна.

— Имам купища снимки… Написал съм имената и датите отзад, защото всичко се забравя…

Стана и като се прегърби, мина в съседната стая. Чух го, че отваря някакво чекмедже. Върна се с голяма червена кутия в ръцете, седна на пода и опря гръб в ръба на леглото.

— Елате да седнете до мен. Ще бъде по-удобно да разглеждаме снимките.

Подчиних се. Името на някакъв сладкар беше гравирано с готически букви върху капака на кутията. Той я отвори. Беше пълна със снимки.

— Вътре ще намерите — каза ми той — главните фигури на емиграцията.

Подаваше ми снимките една по една и ми съобщаваше името и датата, които беше прочел на гърба, и това беше молебен, на който руските имена придаваха особена звучност — ту блестяща като звук на цимбал, ту жалостива или почти приглушена. Трубецкой, Орбелиани, Шереметев, Галицин, Еристов, Оболенски, Багратион, Чавчавадзе… Понякога взимаше снимката отново, проверяваше пак името и датата. Празнични снимки. Трапезата на великия княз Борис на един празник в „Шато Баск“, доста след революцията. А този букет от лица на снимката на една вечеря, „черно-бяла“, от 1914 година… Снимки на един клас от лицея „Александър“ в Петербург.

— По-големият ми брат…

Подаваше ми снимките все по-бързо и аз дори не ги поглеждах вече. Очевидно бързаше да свърши. Внезапно се спрях на една от по-плътна хартия в сравнение с другите, на гърба на която нямаше никакво обозначение.

— Какво? — попита ме той. — Нещо ви заинтересува, а, господине?

На преден план — един възрастен човек, скован и усмихнат, седнал в кресло. Зад него — млада руса жена с много светли очи. Около тях — групички от хора, повечето гърбом. И отляво, с отрязана от края на снимката дясна ръка, а другата, положена върху рамото на младата руса жена — един много едър мъж в бял летен костюм, около тридесетгодишен, с черни коси и тънки мустачки. Мисля наистина, че това бях аз.

Приближих се до него. Гърбовете ни бяха подпрени на ръба на леглото, краката ни — протегнати на пода, а раменете ни се допираха.

— Кажете ми кои са тези хора — помолих го аз.

Той взе снимката и я погледна уморено.

— Този, той беше Георгиадзе…

Сочеше стареца, седнал в креслото.

— Той беше в консулството на Грузия в Париж, докато… Не довърши изречението, сякаш аз трябваше да разбера продължението моментално.

— Тази, тя беше внучката му… Казваше се Гей… Гей Орлова… Беше емигрирала с родителите си в Америка…

— Вие познавахте ли я?

— Не много добре. Не. Тя остана дълго време в Америка.

— А този? — попитах с изтънял глас, посочвайки се на снимката.

— Този ли?

Той се намръщи.

— Този… не го познавам.

— Наистина ли?

— Да.

Въздъхнах дълбоко.

— Не намирате ли, че прилича на мене?

Той ме изгледа.

— Да прилича на вас? Не. Защо?

— Ей така.

Подаде ми друга снимка.

— Вижте… какво ли не прави случайността…

Беше снимка на момиченце в бяла рокля с дълги руси коси, направена на някаква почивна станция, тъй като се виждаха кабини, част от плаж и море. На гърба й беше написано с виолетово мастило: „Мара Орлова — Ялта“.

— Виждате ли… тази е същата… Гей Орлова… Тя се казваше Мара… Още не носеше американското си име…

И той ми сочеше младата руса жена от другата снимка, която все още държах.

— Майка ми пазеше всичките тия неща…

Изведнъж той се изправи.

— Имате ли нещо против да спрем? Замая ми се главата… Прокара ръка по челото си.

— Ще се преоблека… Ако искате, можем да вечеряме заедно…

Останах сам, седнал на пода, с пръснати наоколо ми снимки. Наредих ги в голямата червена кутия и оставих само две, които сложих на леглото, снимката, където бях до Ген Орлова и стария Георгиадзе, и тази на Гей Орлова като дете в Ялта. Станах и отидох до прозореца.

Беше тъмно. Прозорецът гледаше към друга градинка, оградена от сгради. В дъното Сена, а вляво мостът „Пюто“. И островът, който се разстилаше. Върволици коли прекосяваха моста. Гледах всичките тези фасади на сгради, всичките тези осветени прозорци, същите като прозореца, зад който стоях. Бях открил сред този лабиринт от сгради, стълби и асансьори, сред тези стотици килийки един човек, който може би…

Бях долепил чело до стъклото. Долу всеки вход на сградата беше осветен от жълта светлина, която щеше да свети цяла нощ.

 

 

— Ресторантът е наблизо — ми каза той.

Взех двете снимки, които бях оставил на леглото.

— Господин Джагориев — му казах, — ще бъдете ли така любезен да ми дадете тези две снимки?

— Давам ви ги.

Той ми посочи червената кутия.

— Давам ви всичките снимки.

— Но… аз…

— Вземете ги.

Тонът му беше толкова повелителен, че му се подчиних. Когато излязохме от апартамента, аз носех голямата кутия под мишницата. Долу поехме по кея „Женерал Кьониг“.

Слязохме по една каменна стълба и там, на самия бряг на Сена, имаше тухлена постройка. Над вратата — надпис „Бар-ресторант на острова“. Влязохме. Една зала с нисък таван, маси с покривки от бяла хартия и плетени столове. През прозорците се виждаше Сена и светлините на моста „Пюто“. Седнахме в дъното. Бяхме единствените клиенти.

Стьопа бръкна в джоба си и постави на масата пакета, който го бях видял да купува в бакалницата.

— Както винаги ли? — попита го келнерът.

— Както винаги.

— А господинът? — попита келнерът, като ме посочи.

— Господинът ще яде същото като мене.

Келнерът ни поднесе много бърже две чинии с балтийска херинга и ни наля минерална вода в чашки-напръстници. Стьопа извади от пакета на масата краставици и ние си ги разделихме.

— Добре ли е? — попита ме той.

— Да.

Бях сложил червената кутия на един стол до мене.

— Наистина ли не искате да запазите всичките тия спомени? — запитах аз.

— Не. Сега те са ваши. Предавам ви факела.

Ядяхме мълчаливо. Един шлеп преминаваше толкова близо, че имах време да видя в рамката на прозореца обитателите му, които също вечеряха край една маса.

— А тази… Гей Орлова? — рекох. — Знаете ли какво е станало с нея?

— Гей Орлова ли? Мисля, че е умряла.

— Умряла?

— Така ми се струва. Трябва да съм я срещал един-два пъти… Почти не я познавах… Майка ми беше приятелка на стария Георгиадзе. Малко краставица?

— Благодаря.

— Мисля, че с водила много бурен живот в Америка…

— А не знаете ли кой може да ме осведоми за тази… Гей Орлова?

Той ми хвърли един нежен поглед.

— Бедни приятелю… никой… Може би някой в Америка…

Друг шлеп премина, черен, бавен, сякаш изоставен.

— Аз винаги ям банан за десерт — каза ми той. — А вие?

— И аз.

Изядохме си бананите.

— А родителите на тази… Гей Орлова? — попитах.

— Трябва да са умрели в Америка. Навсякъде се умира, нали знаете…

— Няма ли друго семейство Георгиадзе във Франция?

Той вдигна рамене.

— Но защо се интересувате толкова от Гей Орлова? Да не ви е сестра?

Усмихваше ми се мило.

— Едно кафе? — попита ме той.

— Благодаря, не.

— Аз също.

Поиска да плати сметката, но аз го изпреварих. Излязохме от ресторант „На острова“ и той ме хвана за ръка, за да изкачи стълбата на кея. Мъглата се беше надигнала, една едновременно нежна и ледена мъгла, която изпълва дробовете с такава нежност, че изпитваш усещането за полет във въздуха. От тротоара на кея аз едва различавах жилищните блокове на няколко метра.

Отведох го, сякаш беше слепец, до градинката, около която стълбищните входове хвърляха жълти петна и бяха единствените ориентири. Той ми стисна ръката.

— Опитайте се все пак да намерите Гей Орлова, щом толкова държите…

Видях го, като влизаше в осветения вход на сградата. Спря се и ми махна с ръка. Стоях неподвижен с голямата червена кутия под мишница, като дете, което се връща от имен ден, и бях сигурен, че в този миг той ми казваше още нещо, но мъглата заглушаваше неговия глас.