Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Rue des Boutiques obscures, 1978 (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- Симеон Хаджикосев, 1979 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 3,5 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване, форматиране и корекция
- NomaD (2014)
- Източник
- simeonhadjikosev.com
Издание:
Патрик Модиано. Улица „Тъмните магазинчета“
Френска, първо издание
Издателство „Хр. Г. Данов“, Пловдив, 1980
Редактор: Екатерина Делена
Оформление: Кънчо Кънев
Художник: Николай Марков
Художник-редактор: Веселин Христов
Технически редактор: Найден Русинов
Коректори: Донка Симеонова, Трифон Алексиев
Литературна група IV
Patrick Modiano
Rue des Boutiques obscures
© Éditions Gallimard, 1978
Дадена за набор на 19.XII.1979 г.
Готова от печат на 30.IV.1980 г.
Издателски №1555
Формат 60/90/16
Издателски коли 9
У.И.К. 7,82
Печатни коли 9
Цена 0,99 лева
Издателство „Хр. Г. Данов“ — Пловдив
Основано през 1855 година
Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив
07 — 9536622211/5714-29-80
История
- — Добавяне
X
— Г-н Хауърд ви очаква.
Това без съмнение беше собственичката на ресторанта на улица „Босано“ — брюнетка със светли очи. Даде ми знак да я последвам, слязохме по едни стълби и тя ме поведе към дъното на залата. Спря се пред маса, където имаше само един човек. Той се изправи.
— Клод Хауърд — представи се непознатият.
Посочи ми стола срещу него и ние седнахме.
— Закъснях. Моля да ме извините.
— Няма значение.
Той ме оглеждаше с любопитство. Ще ме познае ли?
— Обаждането ви по телефона много ме заинтригува — каза ми той.
Опитвах се да му се усмихна.
— И особено вашият интерес към семейство Хауърд дьо Лус… чийто последен представител съм аз, драги господине…
Беше произнесъл това изречение с ироничен тон, сякаш за да се надсмее над себе си.
— Впрочем аз казвам да ме наричат Хауърд за по-късо. Не е толкова сложно.
Той ми поднесе листа с менюто.
— Не сте задължен да си поръчате същото като мене. Аз водя гастрономически записки… Трябва да опитам специалитетите на заведението… Телешка рибица и чер хайвер на зърна.
Той въздъхна. Видът му наистина беше обезкуражен.
Не мога повече… Каквото и да ми се случи в живота, все съм принуден да ям…
Вече му сервираха пате-ан-крут. Аз си поръчах салата и някакъв плод.
— Имате късмет… А аз трябва да ям… Тази вечер трябва да си приготвя отчета… Идвам от конкурса „Златните чревца“. Бях член на журито. Наложи се да изплюскам сто и седемдесет карантии за ден и половина…
Не можах да определя възрастта му. Тъмнокестенявите му коси бяха сресани назад, имаше кафяви очи и нещо негроидно в чергите на лицето въпреки изключителната му бледост. Бяхме сами в дъното на тази част от ресторанта, приспособена в подземния етаж, в бледосиня дървения, сатен и кристали, долнопробна имитация на XVIII век.
— Размислих върху това, което ми казахте по телефона… Този Хауърд дьо Лус, от когото се интересувате, може да бъде само моят братовчед Фреди…
— Наистина ли мислите така?
— Сигурен съм. Но аз едва го познавах…
— Фреди Хауърд дьо Лус?
— Да. Понякога играехме заедно, когато бяхме малки.
— Нямате ли негова снимка?
— Нито една.
Той погълна хапка от патѐто и потисна един неволен спазъм.
— Дори не ми беше първи братовчед… По-скоро втори или трети… Имаше много малко Хауърдовци дьо Лус… Мисля, че бяхме само ние, татко и аз, и Фреди с дядо си… Знаете ли, това е френско семейство от остров Мавриций…
Той отмести чинията си с уморен жест.
— Дядото на Фреди беше женен за една много богата американка…
— Мейбъл Донаю ли?
— Точно така… Имаха великолепно имение в Орна…
— Във Валбрьоз?
— Ами че вие сте истински „Ботен“, драги мой.
Той ми хвърли учуден поглед.
— А впоследствие мисля, че изгубиха всичко… Фреди замина за Америка. Не бих могъл да ви дам по-големи подробности… Узнах всичко това от приказки… Питам се даже дали Фреди е още жив…
— А как може да се узнае?
— Ако беше баща ми… От него научавах новини за рода… За нещастие…
Аз извадих от джоба си снимката на Гей Орлова и на стария Георгиадзе и му посочих кестенявия мъж, който приличаше на мене:
— Не познавате ли този мъж?
— Не.
— Не намирате ли, че прилича на мене?
Той се надвеси над снимката.
— Може би — рече, без да е убеден.
— А русата жена не я ли познавате?
— Не.
— А тя е била приятелка на братовчед ви Фреди.
Изведнъж той като че ли си припомни нещо.
— Чакайте… сещам се… Фреди беше заминал за Америка… И там, изглежда, беше станал довереник на актьора Джон Джилбърт…
Довереник на Джон Джилбърт. За втори път споменаваха тази подробност, но тя не ме улесняваше бог знае колко.
— Зная го, понеже той ми беше изпратил на времето една картичка от Америка…
— Запазили ли сте я?
— Не, но още си спомням текста наизуст: „Всичко е наред. Америка е красива страна. Намерих работа — довереник съм на Джон Джилбърт. Поздрави на тебе и на баща ти. Фреди.“ Бях се смаял…
— Не сте ли го виждали след завръщането му във Франция?
— Не. Даже не знаех, че се е върнал във Франция.
— А ако сега се намира срещу вас, ще го познаете ли?
— Може би не.
Не смеех да му внушавам, че Фреди Хауърд дьо Лус съм аз. Още не притежавах категорично доказателство за това, но хранех добра надежда.
— Фреди, когото аз познавах, беше десетгодишен… Баща ми ме беше завел във Валбрьоз, за да си поиграя с него…
Барманът се бе спрял пред масата ни и чакаше Клод Хауърд да си избере питие, но той не забелязваше присъствието му и човекът стоеше скован, със стойка на часовой.
— И да ви призная, господине, имам чувството, че Фреди е умрял…
— Не бива да се говори така…
— Мило е, че се интересувате от нашето нещастно семейство… Ние нямахме късмет… Мисля, че съм единственият оцелял и гледайте какво трябва да правя, за да си изкарвам прехраната…
Той удари с юмрук по масата, докато сервитьорите носеха черния хайвер на зърна, а собственичката на ресторанта се приближаваше към нас с подкупваща усмивка.
— Господин Хауърд… Добре ли минаха „Златните чревца“ тази година?
Но той не я беше чул и се наведе към мене.
— В същност — каза ми той — никога не е трябвало да напускаме остров Мавриций…