Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rue des Boutiques obscures, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,5 (× 4 гласа)

Информация

Разпознаване, форматиране и корекция
NomaD (2014)
Източник
simeonhadjikosev.com

Издание:

Патрик Модиано. Улица „Тъмните магазинчета“

Френска, първо издание

Издателство „Хр. Г. Данов“, Пловдив, 1980

Редактор: Екатерина Делена

Оформление: Кънчо Кънев

Художник: Николай Марков

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Найден Русинов

Коректори: Донка Симеонова, Трифон Алексиев

 

Литературна група IV

Patrick Modiano

Rue des Boutiques obscures

© Éditions Gallimard, 1978

Дадена за набор на 19.XII.1979 г.

Готова от печат на 30.IV.1980 г.

Издателски №1555

Формат 60/90/16

Издателски коли 9

У.И.К. 7,82

Печатни коли 9

 

Цена 0,99 лева

 

Издателство „Хр. Г. Данов“ — Пловдив

Основано през 1855 година

Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив

07 — 9536622211/5714-29-80

История

  1. — Добавяне

X

— Г-н Хауърд ви очаква.

Това без съмнение беше собственичката на ресторанта на улица „Босано“ — брюнетка със светли очи. Даде ми знак да я последвам, слязохме по едни стълби и тя ме поведе към дъното на залата. Спря се пред маса, където имаше само един човек. Той се изправи.

— Клод Хауърд — представи се непознатият.

Посочи ми стола срещу него и ние седнахме.

— Закъснях. Моля да ме извините.

— Няма значение.

Той ме оглеждаше с любопитство. Ще ме познае ли?

— Обаждането ви по телефона много ме заинтригува — каза ми той.

Опитвах се да му се усмихна.

— И особено вашият интерес към семейство Хауърд дьо Лус… чийто последен представител съм аз, драги господине…

Беше произнесъл това изречение с ироничен тон, сякаш за да се надсмее над себе си.

— Впрочем аз казвам да ме наричат Хауърд за по-късо. Не е толкова сложно.

Той ми поднесе листа с менюто.

— Не сте задължен да си поръчате същото като мене. Аз водя гастрономически записки… Трябва да опитам специалитетите на заведението… Телешка рибица и чер хайвер на зърна.

Той въздъхна. Видът му наистина беше обезкуражен.

Не мога повече… Каквото и да ми се случи в живота, все съм принуден да ям…

Вече му сервираха пате-ан-крут. Аз си поръчах салата и някакъв плод.

— Имате късмет… А аз трябва да ям… Тази вечер трябва да си приготвя отчета… Идвам от конкурса „Златните чревца“. Бях член на журито. Наложи се да изплюскам сто и седемдесет карантии за ден и половина…

Не можах да определя възрастта му. Тъмнокестенявите му коси бяха сресани назад, имаше кафяви очи и нещо негроидно в чергите на лицето въпреки изключителната му бледост. Бяхме сами в дъното на тази част от ресторанта, приспособена в подземния етаж, в бледосиня дървения, сатен и кристали, долнопробна имитация на XVIII век.

— Размислих върху това, което ми казахте по телефона… Този Хауърд дьо Лус, от когото се интересувате, може да бъде само моят братовчед Фреди…

— Наистина ли мислите така?

— Сигурен съм. Но аз едва го познавах…

— Фреди Хауърд дьо Лус?

— Да. Понякога играехме заедно, когато бяхме малки.

— Нямате ли негова снимка?

— Нито една.

Той погълна хапка от патѐто и потисна един неволен спазъм.

— Дори не ми беше първи братовчед… По-скоро втори или трети… Имаше много малко Хауърдовци дьо Лус… Мисля, че бяхме само ние, татко и аз, и Фреди с дядо си… Знаете ли, това е френско семейство от остров Мавриций…

Той отмести чинията си с уморен жест.

— Дядото на Фреди беше женен за една много богата американка…

— Мейбъл Донаю ли?

— Точно така… Имаха великолепно имение в Орна…

— Във Валбрьоз?

— Ами че вие сте истински „Ботен“, драги мой.

Той ми хвърли учуден поглед.

— А впоследствие мисля, че изгубиха всичко… Фреди замина за Америка. Не бих могъл да ви дам по-големи подробности… Узнах всичко това от приказки… Питам се даже дали Фреди е още жив…

— А как може да се узнае?

— Ако беше баща ми… От него научавах новини за рода… За нещастие…

Аз извадих от джоба си снимката на Гей Орлова и на стария Георгиадзе и му посочих кестенявия мъж, който приличаше на мене:

— Не познавате ли този мъж?

— Не.

— Не намирате ли, че прилича на мене?

Той се надвеси над снимката.

— Може би — рече, без да е убеден.

— А русата жена не я ли познавате?

— Не.

— А тя е била приятелка на братовчед ви Фреди.

Изведнъж той като че ли си припомни нещо.

— Чакайте… сещам се… Фреди беше заминал за Америка… И там, изглежда, беше станал довереник на актьора Джон Джилбърт…

Довереник на Джон Джилбърт. За втори път споменаваха тази подробност, но тя не ме улесняваше бог знае колко.

— Зная го, понеже той ми беше изпратил на времето една картичка от Америка…

— Запазили ли сте я?

— Не, но още си спомням текста наизуст: „Всичко е наред. Америка е красива страна. Намерих работа — довереник съм на Джон Джилбърт. Поздрави на тебе и на баща ти. Фреди.“ Бях се смаял…

— Не сте ли го виждали след завръщането му във Франция?

— Не. Даже не знаех, че се е върнал във Франция.

— А ако сега се намира срещу вас, ще го познаете ли?

— Може би не.

Не смеех да му внушавам, че Фреди Хауърд дьо Лус съм аз. Още не притежавах категорично доказателство за това, но хранех добра надежда.

— Фреди, когото аз познавах, беше десетгодишен… Баща ми ме беше завел във Валбрьоз, за да си поиграя с него…

Барманът се бе спрял пред масата ни и чакаше Клод Хауърд да си избере питие, но той не забелязваше присъствието му и човекът стоеше скован, със стойка на часовой.

— И да ви призная, господине, имам чувството, че Фреди е умрял…

— Не бива да се говори така…

— Мило е, че се интересувате от нашето нещастно семейство… Ние нямахме късмет… Мисля, че съм единственият оцелял и гледайте какво трябва да правя, за да си изкарвам прехраната…

Той удари с юмрук по масата, докато сервитьорите носеха черния хайвер на зърна, а собственичката на ресторанта се приближаваше към нас с подкупваща усмивка.

— Господин Хауърд… Добре ли минаха „Златните чревца“ тази година?

Но той не я беше чул и се наведе към мене.

— В същност — каза ми той — никога не е трябвало да напускаме остров Мавриций…