Патрик Модиано
Улица „Тъмните магазинчета“ (1)

I

Аз съм нищо. Само един ясен силует в нощта на терасата на това кафене. Чаках дъждът да спре, пороен дъжд, който беше започнал да вали тъкмо когато Хуте си отиваше.

Няколко часа преди това се бяхме срещнали за последен път в помещението на Агенцията. Хуте стоеше зад масивното бюро, както обикновено, но беше с палто, така че наистина се създаваше усещането като пред заминаване. Бях седнал срещу него на коженото кресло за клиенти. Лампата от матово стъкло излъчваше ярка светлина, която ме заслепяваше.

— Та такива работи, Ги… Свърши се… — каза Хуте с въздишка.

Едно досие беше захвърлено на бюрото. Може би на мургавото човече с уплашен поглед и подпухнало лице, което ни беше поръчало да следим жена му. Следобед тя щеше да отиде при друго мургаво човече с уплашен поглед в един мебелиран хотел на улица „Витал“, близо до авеню „Пол Думе“.

Хуте поглаждаше замислено брадата си, съвсем прошарена брада, къса, но покриваща целите му бузи. Големите му светли очи блуждаеха в пространството. Вляво от бюрото — плетеният стол, на който седях в работно време. Зад Хуте — лавици от тъмно дърво покриваха половината стена: там бяха наредени томовете на старата енциклопедия „Ботен“ и всякакви видове годишници, и то от последните петдесет години. Хуте често ми беше казвал, че те са незаменими пособия за работа, с които не би се разделил никога. И че томовете „Ботен“ и тези годишници представляват най-ценната и най-вълнуващата библиотека, която човек може да има, тъй като по страниците им са описани много същества, събития, изчезнали светове, единствено свидетелство за които са те.

— Какво ще правите с всички тия томове? — попитах Хуте, посочвайки с широк замах на ръката лавиците.

— Оставям ги тук, Ги. Запазвам апартамента под наем.

Той хвърли бърз поглед наоколо. Двете крила на вратата, през която се влизаше в съседната стаичка, бяха отворени и там се открояваха канапето с протрито кадифе, камината и огледалото, в което се отразяваха редиците годишници, енциклопедията „Ботен“ и лицето на Хуте. Често клиентите ни чакаха в онази стая. Персийски килим покриваше паркета: На стената край прозореца беше окачена икона.

— За какво мислите, Ги?

— За нищо. Значи, запазвате го под наем?

— Да. Ще идвам от дъжд на вятър в Париж и Агенцията ще ми служи за квартира.

Той ми поднесе пакета си с цигари.

— Смятам, че ще го понеса по-леко, ако запазя Агенцията, каквато беше.

Повече от осем години работехме заедно. Той сам беше основал тази частна полицейска агенция през 1947 г. и беше работил с много други хора преди мене. Задачата ни бе да осигуряваме на клиентите онова, което Хуте наричаше „светски сведения“. Всичко ставаше, както той охотно твърдеше, между „светски хора“.

— Мислите ли, че ще можете да живеете в Ница?

— Ами да…

— Няма ли да се отегчавате?

Той изпусна дима от цигарата си.

— Човек все трябва да се пенсионира някой ден, Ги.

Надигна се тежко. Хуте трябва да тежи повече от сто кила и е висок един и деветдесет и пет.

— Влакът ми е в девет без пет. Имаме време да пийнем по чашка.

Той мина пред мене по коридора, водещ към вестибюла, който има странна овална форма и избелели бежови стени. Една черна чанта, така натъпкана, че не е могла да бъде затворена, беше оставена на пода. Хуте я взе. Носеше я, като я прикрепите с ръка.

— Нямате ли багаж?

— Изпратих всичко предварително.

Хуте отвори входната врата, а аз угасих лампата във вестибюла. На стълбищната площадка Хуте се поколеба за миг, преди да затвори вратата, и от това металическо щракване сърцето се сви. То бележеше края на един дълъг период от живота ми.

— От това ти причернява, а, Ги? — ми каза Хуте и извади от джоба на палтото си голямата носна кърпа, с която бършеше челото си.

На вратата си стоеше правоъгълната табелка от чер мрамор, на която беше изписано с позлатени и лъскави букви:

К. М. Хуте

Частни анкети

— Оставям я — каза ми Хуте.

После превъртя ключа.

Вървяхме по авеню „Ниел“ към площад „Перейра“. Беше тъмно и макар че вече идваше зима, времето беше меко. На площад „Перейра“ отидохме да седнем на терасата на „Хортензии“. Хуте обичаше това кафене, защото столовете му бяха с жлебове, „както едно време“.

— А вие, Ги, какво ще стане с вас? — попита ме той, след като отпи глътка от ракията с вода.

— Аз ли? Аз съм на следа.

— На следа ли?

— Да. Следа от моето минало…

Бях казал изречението с надут тон, който го накара да се усмихне.

— Винаги съм вярвал, че един ден вие ще откриете миналото си.

Сега вече той беше сериозен и това ме развълнува.

— Но виждате ли, Ги, аз се питам дали това наистина си струва труда…

Той замълча. За какво ли си мислеше? За собственото си минало?

— Давам ви един ключ от Агенцията. Можете да ходите там от време на време. Това ще ми доставя удоволствие.

Подаде ми ключа, който аз пъхнах в джоба на панталона си.

— И обадете ми се по телефона в Ница. Дръжте ме в течение… по въпроса за миналото ви…

Стана и ми стисна ръката.

— Искате ли да ви придружа до влака?

— А не… не… Това е толкова тъжно…

Той излезе от кафенето само с едно прекрачване, като избягваше да се обръща, и аз изпитах усещането за пустота. Този човек значеше много за мене. Питам се какво щях да представлявам без помощта му, ето вече десет години, откакто внезапно бях сполетян от амнезия и се движех пипнешком като в мъгла. Той се беше развълнувал от моя случай и благодарение на многобройните си връзки ми беше осигурил дори гражданско положение.

— Вземете — ми беше казал той, подавайки ми един голям плик, в който имаше лична карта и паспорт. — Сега вие се наричате Ги Ролан.

И този детектив, до когото се бях допитал, за да вложи цялото си умение и да издири свидетели или следи от миналото ми, беше добавил:

— Скъпи Ги Ролан, отсега нататък не поглеждайте повече назад, а мислете за настоящето и бъдещето. Предлагам ви да работите с мене…

Бях му симпатичен, защото той също — узнах това по-късно — беше изгубил собствените си следи и цял период от живота му беше пропаднал изведнъж, без да остане каквато и да било водеща нишка, каквато и да било връзка, която все още би могла да го свърже с миналото. Защото какво общо може да има между този съсипан стар човек, когото аз виждам да се отдалечава в нощта с износеното си палто и голямата си черна чанта, и някогашния играч на тенис, красивия рус балтийски барон Константин фон Хуте?