Патрик Модиано
Улица „Тъмните магазинчета“ (25)

XXV

Превъртях ключа на осветлението, но вместо да напусна канцеларията на Хуте, останах няколко секунди в тъмното. После запалих отново и пак угасих. Запалих за трети път. И угасих. Това събуждаше нещо в мене — видях се как загасявам осветлението в някаква стая, голяма колкото тази, през време, което не бих могъл да определя. Всяка вечер повтарях този жест в един и същи час.

Уличната лампа на авеню „Ниел“ се отразява върху дървеното бюро и креслото на Хуте. По онова време аз също оставах неподвижен няколко мига, след като угасях светлината, сякаш ме беше страх да изляза. Имаше остъклена библиотека до стената в дъното, сива мраморна камина и огледало над нея бюро с много чекмеджета и едно канапе до прозореца, където се изтягах често, за да чета. Прозорецът гледаше към една тиха улица с дървета.

Това беше малък частен хотел, който служеше за седалище на една южноамериканска легация. Вече не си спомням като какъв разполагах с канцелария в тази легация. Един мъж и една жена, които почти не виждах, заемаха други канцеларии до моята и аз ги чувах да тракат на машина.

Приемах рядко хора, които искаха да им издам визи. Внезапно си спомних това, като ровех в кутията за бисквити, която ми даде градинарят от Валбрьоз, и разглеждах доминиканския паспорт и снимките. Но аз действувах вместо някой друг, като го замествах в тази канцелария. Консул? Шарже д’афер? Не съм забравил, че му звънях по телефона, за да искам инструкции. Кой беше той?

И най-вече къде беше тази легация? В продължение на няколко дена пребродих шестнайсети район, защото тихата улица с дървета, която виждах в спомена си, приличаше на улиците от този квартал. Бях като търсача на кладенци, който дебне и най-малкото потрепване на своето махало. Заставах в началото на всяка улица, надявайки се, че дърветата, сградите ще накарат сърцето ми да трепне. За миг го почувствувах на кръстовището на улица „Молитор“ и улица „Мирабо“ и изпитах внезапно сигурността, че всяка вечер на излизане от легацията съм бил по тези места.

Мръкваше се. Когато минавах по коридора, водещ към стълбището, чувах тракането на пишещата машина и подавах глава през открехнатата врата. Мъжът вече го нямаше и тя оставаше самичка пред пишещата машина. Казвах й „довиждане“. Тя спираше да пише и се обръщаше. Красива брюнетка, чието тропическо лице си спомням. Тя ми казваше нещо на испански, усмихваше ми се и продължаваше работата си. След като се забавях за миг във входното антре, най-сетне се решавах да изляза.

Сигурен съм, че слизам по улица „Мирабо“, толкова права, мрачна и пуста, че ускорявам крачка и се страхувам да не ме забележат, тъй като съм единственият пешеходец. На площада по-надолу, на пресечката с авеню „Версай“, едно кафене още свети.

Понякога ми се случваше също да тръгвам по обратния път и да потъвам сред тихите улички на Отьой. Там се чувствувах в безопасност. Накрая излизах на шосето „Дьо ла Мюет“. Спомням си високите сгради по булевард „Емил Ожие“ и улицата, по която завивах вдясно. На приземния етаж един прозорец с матово стъкло, както в зъболекарските кабинети, беше винаги осветен. Дьониз ме чакаше малко по-нататък в един руски ресторант.

Споменавам често барове и ресторанти, по ако нямаше от дъжд на вятър по някоя улична табелка или светеща реклама, как ли бих могъл да се оправя?

Ресторантът продължаваше в градина, заградена от стени. През един прозоречен отвор се виждаше вътрешната зала, драпирана с червено кадифе. Биваше още светло, когато сядахме на някоя от масите в градината. Имаше един изпълнител на цитра. Звучността на този инструмент, сиянието на полуздрача в градината и уханието на листака, което идеше без съмнение от близката гора, всичко това съставляваше част от загадката и меланхолията на онуй отминало време. Опитах се да намеря руския ресторант. Напразно. Самата улица „Мирабо“ не се е променила.

Вечерите, когато оставах до по-късно в легацията, поемах пътя си по авеню „Версай“. Можех да взема метрото, но предпочитах да повървя на чист въздух. Кеят „Паси“. Мостът „Бир Хакеим“. После по авеню „Ню Йорк“, където минах онази вечер заедно с Уолдо Блънт, и сега разбирам защо нещо трепна в сърцето ми. Без да си давам сметка, съм вървял по някогашните си стъпки. Колко ли пъти съм се движил по авеню „Ню Йорк“… Площад „Алма“, първият оазис. После дърветата и прохладата на „Кур-ла-Рен“. След като прекося площад „Конкорд“, ще съм почти до целта си. Улица „Роаял“. Завивам вдясно по улица „Сент Оноре“. Вляво е улица „Камбон“.

Никаква светлина по улица „Камбон“ с изключение на един морав отблясък, който трябва да идва от някаква витрина. Стъпките ми отекват по тротоара. Сам съм. Отново ме обзема страх, същият страх, който изпитвам всеки път, когато слизам по улица „Мирабо“, страхът, че ще ме забележат, ще ме арестуват, ще ми искат документите. Жалко ще бъде, на няколко десетки метра от целта. Да вървя до края с отмерена крачка.

Хотел „Кастилия“. Влизам през вратата. Няма никого на рецепцията. Минавам в малкия салон, колкото да си поема дъх и да избърша потта от челото си. И тази нощ избягнах опасността. Дьониз ме чака горе. Тя е единствената, която ме чака, единствената, която би се разтревожила от изчезването ми в този град.

Стая с бледозелени стени. Червените пердета са дръпнати встрани. Светлината идва от нощна лампа вляво от леглото. Долавям парфюма й, един остър аромат, и вече виждам само луничките по кожата й и бенката, която има над дясното бедро.