Патрик Модиано
Улица „Тъмните магазинчета“ (11)

XI

Стара гаричка, сиво-жълта, с циментови прегради от двете страни и зад преградите — перонът, където слязох от мотрисата. Площадчето пред гарата беше пусто, само едно дете караше летни кънки под дърветата по наклона.

И аз съм играл тук много отдавна — помислих си. Този спокоен площад наистина ми напомняше нещо. Дядо ми Хауърд дьо Лус е идвал да ме посреща от парижкия влак или може би обратното? През летните вечери аз съм отивал да го чакам на перона на гарата, придружен от баба си Мейбъл Донаю.

Малко по-нататък — път, широк като автострада, но по него рядко преминават коли. Минах покрай градина, оградена от същите циментови прегради, които бях видял на площада пред гарата.

От другата страна на пътя — няколко магазина под нещо като навес. Едно кино. После хотел, скрит зад листака на ъгъла на едно авеню, което се изкачва в лек наклон. Тръгнах по него без колебание, защото бях проучил плана на Валбрьоз. В края на това авеню, оградено от дървета — крепостна стена и решетка с прикрепена табелка от изгнило дърво, върху която можах да разчета, отгатвайки половината от буквите: „Администрация на именията“. Зад решетката се простираше изоставена морава. Съвсем в дъното — дълга постройка от тухли и камък в стил „Луи XIII“. В средата й стърчеше еркер, с един етаж по-висок, а от двата края фасадата беше, дооформена от две странични пристройки, покрити с куполи. Капаците на всички прозорци бяха затворени.

Бях обзет от чувство на отчаяние: намирах се може би пред замъка, където съм преживял детството си. Бутнах решетката и я отворих без усилие. От колко ли време не бях прекрачвал този праг? Вдясно забелязах тухлена постройка, която трябваше да бъде конюшнята.

Тревата ми стигаше до коляно и аз се опитвах да я прекося колкото мога по-бърже по посока на замъка. Тази безлюдна постройка ме интересуваше. Страхувах се да не би да открия, че зад фасадата има само високи треви и отломки от срутени стени.

Някой ме викаше. Обърнах се. Пред сградата на конюшнята някой ми махаше с ръка. Той вървеше към мене и аз го гледах, застинал сред моравата, която приличаше на джунгла. Доста едър, тромав, облечен в зелено кадифе.

— Какво искате?

Беше се спрял на няколко крачки от мене. Брюнет с мустаци.

— Искам сведения за г-н Хауърд дьо Лус.

Вървях към него. Може би щеше да ме познае? Всеки път се надявах така и всеки път се разочаровах.

— Кой г-н Хауърд дьо Лус?

— Фреди.

Бях подхвърлил „Фреди“ с променен глас, сякаш това беше моето име, което произнасях след години на забрава.

Той облещи очи.

— Фреди…

В този миг наистина помислих, че той произнася моето име.

— Фреди ли? Ами че той не е тука вече…

Не, не ме беше познал. Никой не можеше да ме познае.

— Какво точно искате?

— Бих искал да знам какво е станало с Фреди Хауърд дьо Лус…

Като ме оглеждаше с недоверчив поглед, той бръкна в джоба на панталона си. Щеше да извади оръжие и да ме заплаши. Не. Измъкна от джоба си носна кърпа и си изтри челото.

— Кой сте вие?

— Запознах се с Фреди в Америка преди години и бих искал да узная нещо за него.

Внезапно лицето му се проясни при тази лъжа.

— В Америка? Запознали сте се с Фреди в Америка?

Името Америка, изглежда, го настройваше мечтателно.

Мисля, че щеше да ме разцелува, толкова ми беше благодарен, че съм се запознал с Фреди „в Америка“.

— В Америка? Значи, сте се запознали, когато е бил довереник на… на…

— На Джон Джилбърт.

Цялата му недоверчивост се беше стопила. Даже ме хвана за ръка.

— Минете оттук.

Той ме поведе наляво покрай крепостната стена, където тревата беше по-ниска и личеше старата следа от някакъв път.

— Нямам вести от Фреди много отдавна — каза ми той със сериозен глас.

Кадифеният му костюм на места беше протрит до вътъка, та му бяха пришити кожени кръпки на раменете, лактите и коленете.

— Американец ли сте?

— Да.

— Фреди ми беше изпратил няколко картички от Америка.

— Запазили ли сте ги?

— Разбира се.

Вървяхме, към замъка.

— Никога ли не сте идвали тук? — попита ме той.

— Никога.

— А как сте получили адреса?

— От един братовчед на Фреди, Клод Хауърд дьо Лус.

— Не го знам.

Пристигнахме пред една от пристройките, покрити с купол, които бях забелязал от двете страни на фасадата на замъка. Заобиколихме я. Той ми посочи малка вратичка:

— Това е единствената врата, през която може да се влезе. Превъртя ключа в ключалката и ние влязохме. Поведе ме през едно мрачно празно помещение, а после по някакъв коридор. Влязохме в друга стая с цветни витражи, които й придаваха вид на параклис или зимна градина.

— Това беше лятната трапезария — каза ми той.

Никакви мебели с изключение на един стар диван с изтъркано червено кадифе, върху който седнахме. Той извади от джоба си лула и я запали спокойно. Витражите пропускаха дневната светлина, като й придаваха бледосин оттенък.

Повдигнах глава и забелязах, че таванът също беше бледосин с няколко по-светли петна — облаци. Той бе проследил погледа ми.

— Фреди сам беше боядисал тавана и стената.

Единствената стена на стаята беше боядисана в зелено и на нея се виждаше една почти изтрита палма. Опитвах се да си представя тази стая, каквато е била някога, когато сме се хранели в нея. Тавана, където бях изрисувал небето. Зелената стена, където бях поискал с тази палма да прибавя някаква тропическа нотка. Витражите, през които синкавата дневна светлина падаше върху лицата ни. Но какви бяха тези лица?

— Това е единствената стая, в която още може да се влиза — каза той. — Има печати по всички врати.

— Защо?

— Къщата е под запор.

Тези думи ме вледениха.

— На всичко е наложен запор, но мен ме оставиха тука. Кой знае докога.

Той смучеше лулата си и поклащаше глава.

— От дъжд на вятър някакъв тип от „Имотите“ идва да инспектира. Изглежда, не могат да вземат решение.

— Кой?

— Тия от „Имотите“.

Не разбирах много добре какво искаше да каже, но си спомних надписа върху изгнилата дървена табелка: „Администрация на имотите“.

— Отдавна ли сте тук?

— А, да… Дойдох след смъртта на г-н Хауърд дьо Лус. Дядото на Фреди… Грижех се за парка и бях шофьор на госпожата. Бабата на Фреди…

— А родителите на Фреди?

— Мисля, че са умрели много млади. Отгледаха го баба му и дядо му.

Значи, съм бил отгледан от баба си и дядо си. След смъртта на дядо ми сме живеели тук сами с баба, родена Мейбъл Донаю, и този човек.

— Как се казвате? — попитах.

— Робер.

— Как ви наричаше Фреди?

— Баба му ми казваше Боб. Тя беше американка. Фреди също ми казваше Боб.

Това прозвище на Боб не ми напомняше нищо. Но в края на краищата, той също не можеше да ме познае.

— После бабата умря. И от финансова гледна точка нещата вече кретаха… Дядото на Фреди беше пропилял богатството на жена си… Голямо американско богатство…

Той смучеше бавно лулата си и струйки син дим се нижеха към тавана. Тази стая с големите си витражи и с рисунките на Фреди — моите ли? — по стената и по тавана без съмнение беше едно убежище за него.

— После Фреди изчезна… Без да се обади… Не знам какво се е случило. Но на всичко наложиха запор.

Отново този термин „запор“, като врата, която захлопват грубо пред тебе в момента, когато си се наканил да влезеш.

— И оттогава чакам… Питам се какво възнамеряват да правят с мене… Все пак не могат да ме изхвърлят на улицата.

— Къде живеете?

— В бившите конюшни. Дядото на Фреди ги беше обзавел. Той ме наблюдаваше, захапал лулата си.

— А вие? Разкажете ми как сте се запознали с Фреди в Америка.

— А… Тя е дълга история…

— Не искате ли да се поразтъпчем? Ще ви покажа парка от тая страна.

— На драго сърце.

Той отвори една остъклена врата и ние слязохме по няколко каменни стъпала. Намирахме се пред морава като онази, която се бях опитал да прекося, за да стигна до замъка, но тук тревата беше много по-ниска. За мое голямо учудване задната фасада на замъка съвсем не съответствуваше на предната — тя беше изградена от сив камък. И покривът не беше същият, от тази страна той бе усложнен от пресечени скатове и островърхи кулички, така че имението, което на пръв поглед изглеждаше като замък в стил Луи XIII, отзад приличаше на санаториумите от края на XIX век, редки образци от които още са запазени в Биариц.

— Опитвам се да поддържам по малко парка от тая страна — каза ми той. — Но трудно е за сам човек.

Вървяхме по чакълеста алея край моравата. Вляво храстите бяха грижливо подкастрени на височина на човешки ръст. Той ми го показа:

— Лабиринтът. Беше посаден от дядото на Фреди. Поддържам го, колкото мога. Все пак нещичко трябва да остане както преди.

Влязохме в „лабиринта“ през един от страничните входове и се наведохме под свода от зеленина. Няколко алеи се пресичаха, имаше кръстовища, кръгли площадки, кръгообразни и правоъгълни завои, задънени алеи, една беседка с пейка от зелено дърво… Като дете трябва да съм играл тука на криеница с дядо си или с приятели на моята възраст и сред тази магическа плетеница, ухаеща на дрян и на бор, съм преживявал без съмнение най-хубавите мигове от живота си. Когато излязохме от лабиринта, не можех да се сдържа да не кажа на водача си:

— Странно… Този лабиринт ми напомня нещо…

Но, изглежда, той не ме чу.

Край тревата на една ръждясала греда бяха окачени две люлки.

— Разрешавате ли…

Той седна на една от люлките и припали лулата си. Аз седнах на другата. Слънцето залязваше и обгръщаше с мека портокалова светлина моравата и храстите на лабиринта. И сивокаменният замък беше изпъстрен от същата светлина.

Избрах този момент, за да му подам снимката на Гей Орлова със стария Георгиадзе и с мене.

— Познавате ли тези хора?

Той дълго разглежда снимката, без да извади лулата от устата си.

— Тази я познавах добре…

Сочеше с показалеца си лицето на Гей Орлова.

— Рускинята…

Казваше го е мечтателен и развеселен тон.

— Сигурно се питате дали съм познавал рускинята…

Той се изсмя рязко.

— Фреди често идваше тука с нея през последните години… Дяволско момиче… Блондинка… Мога да ви кажа, че пиеше до дъно… Познавате ли я?

— Да — отвърнах аз. — Видях я с Фреди в Америка.

— Той се е запознал с рускинята в Америка, а?

— Тя би могла да ви каже къде се намира Фреди сега… Би трябвало да я попитате…

— А кестенявият тип там, до рускинята?

Той се надвеси още малко над снимката и я разгледа. Сърцето ми биеше силно.

— Ами да… И него го познавах… Чакайте… Ами да… Той беше приятел на Фреди… Идваше тук с Фреди, рускинята и едно друго момиче… Мисля, че беше южноамериканец или нещо подобно…

— Не намирате ли, че прилича на мене?

— Да… Защо не? — каза той, без да е убеден.

Ето, ясно беше, че не се казвах Фреди Хауърд дьо Лус. Погледнах моравата с високите треви, чийто край все още беше огрян от лъчите на залязващото слънце. Не се бях разхождал по нея, хванал подръка бабата-американка. Никога не бях играл като дете в „лабиринта“. Ръждясалата греда с люлките не е била поставена заради мене. Жалко.

— Южноамериканец ли казвате?

— Да… Но говореше френски, както вие и аз…

— И често ли сте го виждали тук?

— Няколко пъти.

— А откъде знаете, че е бил южноамериканец?

— Защото един ден отидох да го търся с кола в Париж, за да го доведа тук. Беше ми определил среща там, където работеше… В едно посолство на Южна Америка…

— Кое посолство?

— Е, вие пък искате много от мен…

Трябваше да привикна към тази промяна. Вече не бях издънка от семейство, чието име фигурираше в няколко стари светски томове на „Ботен“ и даже в годишника за годината, а южноамериканец, чиито следи щяха безкрайно по-трудно да се открият.

— Мисля, че беше приятел на Фреди от детинство…

— И идваше тук с някаква жена?

— Да. Два или три пъти. С една французойка. Идваха четиримата с Фреди и рускинята… След смъртта на бабата…

Той стана.

— Не искате ли да влезем? Захлажда се…

Нощта почти се беше спуснала и ние се озовахме в „лятната трапезария“.

— Това бе любимата стая на Фреди… Вечер оставаха до късно тук с рускинята, южноамериканеца и другото момиче…

Диванът беше вече само светло петно, а по тавана сенките се открояваха във формата на решетки и ромбоиди. Напразно се опитвах да доловя ехото от някогашните вечери.

— Бяха сложили тук един билярд… Приятелката на южноамериканеца играеше най-много на билярд… Тя печелеше всеки път… Казвам ви го, защото изиграх няколко партии с нея… А, билярдът си е още тук…

Той ме помъкна по тъмния коридор, запали един фенер и ние стигнахме до застлано с плочи преддверие, откъдето започваше внушителна стълба.

— Главният вход…

И наистина забелязах един билярд под стълбата в подножието. Той го освети с фенера си. Една бяла топка в центъра, сякаш играта е била прекъсната и щеше да продължи всеки момент. И Гей Орлова или аз, или Фреди, или тази тайнствена французойка, която ме е придружавала тук, или Боб щеше да се наведе, за да се прицели.

— Виждате, че билярдът си е тук…

Той освети с фенера внушителното стълбище.

— Няма никакъв смисъл да се качваме по етажите. Всичка е запечатано…

Помислих си, че Фреди е имал стая горе. Детска стая, после младежка стая с лавици за книги, с фотографии, залепени по стените, и — кой знае? — върху една от тях може да сме ние четиримата, или пък двамата, Фреди и аз, хванати ръка за ръка. Той се облегна на билярда, за да си запали лулата. А аз не можех да откъсна очи от голямото стълбище, което нямаше смисъл да изкачваме, защото горе всичко беше запечатано.

Излязохме през малката странична вратичка, която той затвори с две превъртания на ключа. Беше тъмно.

— Трябва да хвана влака за Париж — казах аз.

— Елате с мене.

Той ме държеше за ръка и ме водеше покрай крепостната стена. Стигнахме до старите конюшни. Там отвори една остъклена врата и запали петролна лампа.

— Отдавна спряха електричеството… Ама забравиха да спрат водата…

Бяхме в стая, в която имаше маса от тъмно дърво и плетени столове. По стените имаше порцеланови чинии и медни подноси. Над прозореца — препарирана глиганска глава.

— Ще ви подаря нещо.

Той се запъти към една ракла в дъното на стаята и я отвори. Извади от нея и сложи на масата кутия, на чийто капак имаше следния надпис: „Бисквити Льофевр Ютил — Нант.“ После застана пред мене.

— Вие сте били приятел на Фреди, а? — ми каза той с развълнуван глас.

— Да.

— Е добре, ще ви дам това…

Той ми сочеше кутията.

— Това са сувенири на Фреди… Дребни неща, които успях да спася, когато дойдоха да запечатат бараката…

Беше истински развълнуван. Мисля дори, че имаше сълзи в очите.

— Обичах го много… Знаех го от малък… Беше мечтател. Все ми повтаряше, че ще си купи платноходка… Казваше ми: „Боб, ти ще ми бъдеш помощник…“ Един господ знае къде ли е сега… дали е още жив…

— Ще го намерим — казах му аз.

— Знаете ли, много го беше разглезила баба му…

Той взе кутията и ми я подаде. Мислех си за Стьопа Джагориев и за червената кутия, която той ми беше дал. Очевидно всичко свършваше в стари кутии за шоколад или бисквити. Или за пури.

— Благодаря.

— Ще ви придружа до влака.

Вървяхме по една горска алея и той хвърляше снопче светлина пред нас с фенера си. Дали не беше сбъркал пътя? Имах чувството, че навлизаме навътре в гората.

— Опитвам се да си опомня името на приятеля на Фреди. Този, дето ми го показахте на снимката… Южноамериканеца.

Прекосявахме една полянка, чиито треви фосфоресцираха под лунната светлина. По-нататък — китка пинии. Той беше загасил фенера си, защото се виждаше почти като посред бял ден.

— Там Фреди яздеше на кон с друг свой приятел… Жокей… Никога ли не ви е говорил за този жокей?

— Никога.

— Не си спомням вече името му… А пък той беше прочут… Бил е жокей на дядото на Фреди, когато старият притежавал коне за надбягвания…

— И южноамериканецът ли познаваше жокея?

— Разбира се. Идваха заедно тук. Жокеят играеше билярд с другите… Дори мисля, че той беше представил рускинята на Фреди…

Страхувах се, че няма да запомня всички тези подробности. Трябваше да си ги отбележа незабавно в едно малко тефтерче.

Пътят леко се изкачваше и аз се затруднявах да вървя поради дебелия килим от нападали мъртви листа.

— Е, спомняте ли си името на южноамериканеца?

— Чакайте… Чакайте… ей сега ще ми дойде…

Стисках кутията за бисквити на хълбока си и с нетърпение исках да узная какво съдържаше. Може би щях да намеря в нея отговорите на някои мои въпроси. Моето име. Или това на жокея, например.

Бяхме стигнали до един склон и само трябваше да се спуснем по него, за да стигнем до площада на гарата. Тя изглеждаше пуста с блестящата си в неонова светлина чакалня. Един велосипедист прекоси бавно площада и се спря пред гарата.

— Чакайте… името му беше… Педро…

Стояхме прави на склона. Ето, той беше извадил отново лулата си и я почистваше с помощта на някакъв странен малък инструмент. Аз си повтарях наум името, което са ми дали, когато съм се родил, името, с което са ме наричали през цял един период от живота ми и което е припомняло образа ми на неколцина души. Педро.