Том Кейн
Оцеляващият (5)

3.

Пилотът беше спрял двигателите, за да забави напредването на огъня, и единственият звук идваше от призрачното свистене на въздуха отвън. Стюардесата, седнала на сгъваемата си седалка, хапеше устни и отчаяно се опитваше да потисне паниката, която нейната подготовка и професионалната й гордост едва удържаха. Приглаждаше полата си надолу с резки, разсеяни движения, които подсказваха, че не осъзнава какво прави. Обаче взряна назад към дъното на кабината, тя беше първата, която видя пушека. Той започна да се просмуква в салона през вентилационните шахти и отворите в подовете и преградите подобно на напаст от призрачни отровни змии. Пушекът имаше жлъчно жълтеникави и мръснокафеникави оттенъци — коктейл от химикалите, отделени при горенето на различните материали в задната част на самолета. Когато кабината се изпълни с тях, пътниците започнаха да кашлят и да се давят.

— Кислородните маски! — изграчи стюардесата и блъсна с юмрук по вратата на пилотската кабина, насилвайки се да изкара думите сред отчаяните си усилия да си поеме дъх. Вторият пилот обърна глава, усети миризмата на изгоряло и веднага натисна бутона, който освободи падащите капаци над всяка седалка, и над главите на пътниците се залюляха кислородните маски. Тогава и пилотите сложиха своите. Те работеха добре, но пътниците нямаха такъв късмет.

В салона имаше шест пътнически седалки плюс тази за стюардесата, или общо седем маски. Една от тях изобщо не се разгърна. Две други паднаха, но не пускаха кислород. Така петима души се озоваха с четири маски, което доведе до смъртоносна игра на музикални столове^[1]. Маската на стюардесата работеше. Тази на Макейб също. Беше се нагълтал с доста боклуци до момента, в който успя да я докопа, но най-сетне вдишваше сладък чист кислород и конвулсиите на гърдите му започнаха да утихват.

Останалите трима мъже се боричкаха във все по-сгъстяващия се пушек, като крещяха, пищяха и кашляха в отчаяния си стремеж към чист въздух. Единият успя да стигне с удари и ритници до седалката, над която висеше работеща маска. Друг бе победен от пушека и се отпусна на пода. Застана на колене, сгъна се напред и пое последния си дъх. След това рухна мъртъв на пътеката.

Междувременно третият мъж най-сетне беше намерил работеща маска, но мозъкът му изглеждаше неспособен да даде нужните нареждания на ръцете. Пръстите му безпомощно се гърчеха, докато напразно се опитваше да нахлузи разтегателната каишка на главата си. Сега вече кашляше толкова силно, че забълва кръв. Алена пяна заизлиза от устата му, образувайки мехурчета, докато той хъхреше. Скоро утихна.

През цялото това време самолетът продължаваше да пада от небесата, вятърът виеше около него и го блъскаше, а стоманените въжета, които управляваха задкрилките, бяха прегризани от огъня.

Пилотите бяха прекалено заети, за да се страхуват. Вече почти нямаше светлина в небето, а планините, между които се спускаха, бяха просто черни силуети, очертани на тъмносиния хоризонт. Намираха се на два километра височина и на по-малко от хиляда и петстотин метра над най-ниската точка в района, което им осигуряваше най-много шестнадесет километра за избор и никакъв друг път, освен надолу. Бяха изхвърлили горивото, за да намалят теглото си и да избегнат опасността от още пожари. Бяха спуснали и колесника. Единственото, което им липсваше, беше място за кацане. Тогава едно последно проблясване на светлината се отрази в слой равен бял лед и те забелязаха замръзнало езеро пред себе си.

То приличаше на гигантски чифт очила. Две големи открити части в двата му края образуваха стъклата, свързани от извит канал. Малък остров се извисяваше точно в средата на лявото най-западно стъкло. Обаче езерото беше прекалено близо, а те се намираха още на твърде голяма височина. Щяха да прехвърлят целта.

Пилотът избълва поредица ругатни в кислородната си маска и наклони самолета в още по-стръмно спускане. Искаше да се спусне постепенно, а сега трябваше да се гмурне към езерото като пикиращ бомбардировач, да изравни самолета в последния миг и да се моли механизмите за управление да издържат натоварването.

Самолетът се гмурна надолу, устремен към езерото, а стъклата на пилотската кабина се покриха изцяло с лед.

Сега се намираха над първото кръгло стъкло от „очилата“, все още на около сто и петдесет метра над повърхността, а пилотът трескаво дърпаше джойстика, за да вдигне задкрилките и да извади самолета от пикирането.

В задния инсталационен отсек стоманените въжета, свързващи пилота със системата за управление, бяха изгорели и овъглени, с изключение на няколко останали нишки. През цялото време, докато пилотът изискваше повече подемна сила, натоварването върху им нарастваше и те се опъваха все повече.

Носът не искаше да се вдигне. Щяха да се забият право в леда.

Въжетата започнаха да се разпадат.

Ледът лежеше на по-малко от тридесет метра под тях.

И тогава, в последния момент, самолетът излезе от пикирането, движението стана хоризонтално и точно в този миг последните нишки на стоманените въжета се скъсаха. Задкрилките вече не действаха и на петнайсет метра от замръзналото езеро самолетът се стовари драматично по корем и се плъзна като гигантска хокейна шайба напред.

По някакъв начин успя да улучи права линия в извития канал между едната половина на езерото и другата. Обаче ударът беше достатъчен, за да изхвърли стюардесата от паянтовата сгъваема седалка, да откъсне маската й и да я запрати с хаотично махащи ръце и крака между седалките. Най-накрая тя се блъсна в задната стена и рухна неподвижна на земята.

Уейлън Макейб го беше грижа единствено за неговото собствено оцеляване. Бяха се спуснали на земята цели. Той сметна това за добър знак.

В този миг краят на дясното крило се блъсна в каменния бряг на острова, който стърчеше от леда в средата на езерото. Крилото се отскубна и завъртя останалата част от самолета под нов ъгъл.

Машината излезе на брега през средата на малко скалисто заливче и продължи да се плъзга нагоре по замръзналия бряг, докато лявото крило не се блъсна в масивна канара. То се откъсна, освободи фюзелажа и той се стрелна между скалите и дърветата, като изрови дълбок окоп в дебелия зимен сняг, поваляйки по-малките фиданки, докато носът на машината не се блъсна в голям стар бор.

Ударът беше откъм страната на пилота и той беше смазан като буболечка на предното стъкло, когато едната половина на пилотската кабина беше унищожена и в самолета зейна огромна дупка. Последният оцелял другар на Макейб бе запратен във въздуха заедно със седалката си, но един клон го прониза и спря полета му на около петнадесетина метра по-нататък. Здравата част от кабината се разби в стърчаща от земята скала. Остатъкът от нея се разпадна, отнасяйки помощник-пилота със себе си, а фюзелажът се прекърши на две като счупена клонка. Последните кълба пушек се разнесоха из ледения въздух. Уейлън Макейб се смъкна в обърнатата си назад седалка.

Изгубил бе съзнание, но беше жив.