Том Кейн
Оцеляващият (13)

11.

Алекс взе автобуса, за да се върне обратно в Женева, после пресече река Рона и пое нагоре по тесните павирани улици на стария град, по които се издигаха вековни къщи, високи и тънки като книги на лавица. Витрините на магазините за шоколад бяха отрупани с кутии във форма на сърце. Бутиците и марковите магазини бяха отдадени на бельото и прелъстителните рокли. Банките ги гледаха отгоре, знаейки както винаги, че всичко, дори и любовта, си има цена.

Алекс се спря за миг, за да хвърли поглед на един манекен в къса черна официална рокличка и обувки, които се състояха единствено от люшкащи се токчета и няколко тесни кожени каишки.

Някога се обличаше така, избирайки дрехите с увереност, която идваше от това, че беше сигурна в тяхното въздействие. Искаше отново да е онази жена с питие в едната ръка и красив мъж, придържащ другата. Обаче витрината й показваше отражението на едно жалко създание, облечено в палто от магазин за дрехи втора употреба и евтини, не будещи възхищение джинси. След час и нещо трябваше да се постарае да нарисува по лицето си точно копие на естествената си красота. Фалшификат, достатъчен да заблуди клиентите на бирарията, пияни мъже с опипващи пръсти, които очакваха и зрителна наслада да съпътства напитките им със свръхголеми надценки.

Алекс стигна до апартамента на Карвър на последния етаж. Помещенията се опразваха бързо, защото тя продаваше мебелите, за да задоволява безбройните сметки от санаториума. Липсваха й големият честърфийлдски диван и антикварните кожени кресла, омекнали и износени от годините употреба и затова двойно по-удобни. Любимият му широкоекранен телевизор и стереоуредбата бяха заминали заедно с картините, с изключение на една. Тя висеше над камината във всекидневната и представляваше импресионистката представа за слънчев викториански ден на плажа. Жените бяха вдигнали поли, а мъжете навили крачоли в едно изображение на невинни удоволствия.

Алекс само трябваше да спре поглед на картината, за да си спомни следобеда, когато я беше видяла за пръв път. Носеше една от старите му тениски и се беше свила удобно като сънлива котка на креслото. Наблюдаваше Карвър, който се движеше под играещите прашинки в слънчевите лъчи, нахлуващи през прозореца на таванския му апартамент. Той крачеше с лекота и животинска изящност. Наведе се над креслото. Тя почувства как погледът му се плъзна по нея, преди да й подаде една от двете чаши с кафе, които носеше. Беше видял, че гледа картината.

— Това е Лулуърт Коув — обясни той. — На дорсетския бряг западно от бившата ми военна база.

— Много е красива. И каква е тази база?

Карвър се беше засмял.

— Не мога да ти кажа това. Може да си опасна руска шпионка.

Тя също се усмихна и отговори:

— О, не. Аз не съм шпионка. Вече не съм.

Алекс казваше истината. Този следобед в апартамента на Карвър за пръв път в живота си тя беше нормална жена, поддала се на блажената слабост да се влюби.

Тази мечта й беше отнета. Нямаше смисъл да се вкопчва в някаква патетична моминска представа за любов и щастие. В действителния живот нямаше такова нещо, а само безкрайна борба за оцеляване. Борба, в която не можеше да става дума за принципи и задръжки. Когато всичко ти е отнето, трябва да мислиш само за две неща: колко много искаш да оцелееш и какво си готов да направиш, за да успееш.