Том Кейн
Оцеляващият (53)

51.

— Петрова обаждала ли се е? — попита Олга Жуковская. Полковникът от ФСБ, който стоеше пред нея, поклати глава.

— От срещата в Рим не сме имали контакт. Погрижих се да пуснат стандартната бележка в страницата с обяви на „Интернешънъл Хералд Трибюн“, но тя не отговори.

— Знаем ли къде е?

Полковникът отново поклати глава, но този път някак извинително.

— Не. Имаме основания да предполагаме, че Вермюлен е наел яхта, обаче не можахме да потвърдим това със сигурност. Но и да бяхме, нямаше да можем да я проследим. Както госпожа заместник–директорката знае, ресурсите ни вече не са това, което бяха. От септември 1995 не сме изстреляли нито един разузнавателен сателит. Напълно ослепяхме, след като изстреляният тогава престана да работи година по-късно. — Той въздъхна малко пресилено. — Налагахме волята си из цял свят, а сега в най-добрия случай разчитаме на кражбите на снимки от западните комерсиални сателити…

Обаче Жуковская не беше в настроение да се самосъжалява. Това беше чувство, към което никога не беше проявявала разбиране.

— Може и така да е, но въпреки това трябва да ги намерим. Вермюлен планира нещо. Усещам го.

Полковникът стоеше безмълвен, за да позволи на своята началничка да размишлява на спокойствие. На нея не й трябваше много време да вземе решение. Олга Жуковская беше жена, която знае какво иска.

Това беше едно от качествата, които я бяха превърнали в много ефикасен ръководител.

— С каквото и да се е заел Вермюлен, то включва участието на Павел Новак. Той сигурно знае какво става. Много скоро и ние ще разберем.