Том Кейн
Оцеляващият (75)

73.

Самюъл Карвър излезе от Ле Барсюр–Лу и подгони колата по описващи осморки селски пътища на югоизток от града, докато намери поле, където можеше да спре, без да бъде наблюдаван. Бързо смени дрехите си. По ирония на съдбата бяха същите, с които бе обядвал с Вермюлен като Кени Уинтър. Сложи си очила и изведнъж вече не приличаше на лудия, който преди малко стоеше на стария виадукт и свали хеликоптер. Той извади чантата с дрехите на Уинтър от багажника заедно с тоалетния несесер. После тубата, в която бе останал ацетон, след като направи самоделната бомба. Остави я отворена на шофьорската седалка. Най-отгоре сложи загрятата запалка от таблото на аудито. После затвори вратата и се затича. Успя да измине двеста метра надолу по пътя, когато тубата избухна, последвана скоро от бензиновия резервоар, който беше три четвърти пълен. Нямаше никой на стария селски път, който да оцени гледката, и след като се изтупа от прахта и избърса запотеното си чело, Карвър доста бързо извървя около километър до главния път. На него не след дълго намери един бар табак^[1], където си поръча наистина заслужена студена бира и помоли да повикат такси. Без да бърза, отпиваше от питието си и свърши точно в мига, когато таксито спря пред вратата. Половин час по-късно беше в душ–кабината на своя малък апартамент в „Отел дю Кап“.

Едва след като се изкъпа, реши да отвори куфарчето на Баграт Баладзе, за да види за какво си бе навлякъл толкова главоболия. Вътре лежеше кафяв картонен плик, същият като толкова много други. Имаше уморения излинял вид, който идва с отлитането на годините, и руските букви по него бяха избледнели. Печатът беше още цял. Вермюлен щеше да се зарадва на това. Обаче Карвър не можеше да си представи какво се надява да намери в тази тъжна бюрократична реликва от съветската епоха.

Не че в този момент го интересуваше. Цялото му внимание беше насочено към Алекс. Огледа се в огледалото. Като се има предвид през какво беше минал току–що, съвсем не изглеждаше зле. Сигурно беше, че е много по-добре, отколкото последния път, когато го беше видяла. Облече сакото, оправи яката на ризата и изпита радостната възбуда на дете, което няма търпение да отвори подаръците си в коледното утро.

Погледна си часовника.

Точно седем.

Представлението можеше да започне.