Том Кейн
Оцеляващият (41)

39.

На по-малко от километър от тях Пьотър Корсаков седеше в една от безопасните квартири на ФСБ, а някакъв лекар се грижеше за носа му. В този момент мобилният му телефон започна да звъни. Корсаков провери номера — търсеха го от Москва по обезопасената линия. Той махна на лекаря да излезе от стаята.

— Чух, че си преживял гадна вечер — гласът беше женски, хладен и властен.

— Да, госпожо заместник–директор.

— Изгубил си партньора си и си пропуснал мишената.

— Да, госпожо.

— Матов плати цената за своето неумение. А с теб какво се случи?

— Бях изненадан. Не мислех, че мишената, Карвър, ме е набелязал като възможна заплаха. Но сбърках и той ме нападна. Разбира се, можех да отвърна и нямаше да ми е много трудно да го убия. Обаче имаше неколцина свидетели. Сметнах, че е по-разумно да се престоря на невинна жертва.

— Струва ми се, че това е умно решение. Така и така ще имаме доста трудности с прикриването на смъртта на Матов и двойката, която ти премахна. Няма нужда от допълнителни усложнения. Видя ли накъде пое Карвър?

— Не, госпожо. Той излезе навън, докато аз бях още вътре в сградата, и не можах да го последвам. Но не беше сам. С него имаше още един мъж с много характерни черти. Висок почти два метра и с дълга коса. Няма да е трудно да го открием отново.

— Това не е нужно. Аз знам кой е той.

— Какво ще заповядате да направя сега?

— Върни се в Москва, а аз ще реша какво да правим с господин Карвър… и неговия космат приятел.

Тя затвори телефона и си помисли, че междувременно трябва да изпрати съобщение на Алекс. За момента убийството се беше провалило, но тя нямаше нужда да знае това. Да видим дали сега няма да си върши работата по-добре, когато не се отвлича с мисли за друг мъж…

На около две хиляди километра от Москва Алекс беше сама в хотелската си стая и гледаше над водите на Канале де ла Джудека светлините на Венеция. Ето я тук, в един от най-романтичните градове в света, а в другата стая имаше мъж, който копнееше да стане неин любовник. Тя от седмици го държеше настрана, но професионалните й умения и познания й подсказваха, че тази тактика на възпирането бързо изживява времето си. Да отказваш на мъжа онова, което той иска най-много, е отличен начин да го държиш на въдицата, но след известно време и най-влюбеният мъж ще си каже, че усилията не си заслужават.

Ако Олга Жуковская можеше да види отнякъде какво става тук, щеше да й нареди веднага да преспи с Вермюлен.

Какво я възпираше да го направи?

Първо верността към Карвър и нежеланието повече да проституира в името на държавата. Това бяха очевидните отговори, но тя знаеше, че всъщност са кухи оправдания. Истинската причина да не е в съседната стая беше, че част от нея искаше не по-малко силно от Вермюлен да е там.

Тя не го обичаше по начина, по който обичаше Карвър или мъжа, който той някога беше. Но генералът беше тук, в живота й, докато Карвър представляваше спомен, който с всеки изминал ден сякаш избледняваше все повече и повече. Вермюлен беше добър и мил човек, а чувствата му към нея бяха напълно истински. Не беше маловажен и фактът, че имаше пари, влияние и известна власт. Той можеше да й предложи убежище и защита, ако някога решеше да се възпротиви на Олга Жуковская и да зареже ФСБ.

Рано или късно това обещание за възможна безопасност щеше да стане неустоимо.