Том Кейн
Оцеляващият (39)

37.

Служителите в бирарията нямаха голямо желание да пуснат Карвър и Ларсон да влязат. Една от келнерките се опита да им обясни, че заведението вече затваря.

— Що останем само няколко минути — обясни Карвър.

Извади една стодоларова банкнота и я подаде на жената.

Това прекрати спора. Келнерката се дръпна да минат и кимна към празните маси.

— Заповядайте.

Те си поръчаха по една вайсбир: истински германски вкус в сърцето на френска Швейцария. Карвър се огледа. Имаше само още един клиент в заведението. В ъгъла на салона седеше приятен на вид мъж на тридесетина или четиридесетина години, който си играеше с чаша уиски. Темето му беше започнало да олисява, а сивият костюм, който носеше, очевидно не бе шит по поръчка. Още един самотен търговски пътник в поредната самотна нощ.

Карвър насочи вниманието си към подправената баварска обстановка и към двете келнерки с техните перуки и костюми. И двете жени бяха кисели и избухливи в края на дългата смяна. Той се почувства засрамен, когато си представи Алекс да работи в тази дупка до ранните утринни часове. Сигурно се е прибирала смазана. Може би затова беше избягала. Имала е нужда от нормален сън. Той изпи напитката си и отиде на бара.

— Колко за двете бири?

— Десет франка — отговори мъжът зад тезгяха.

Карвър плати с десетачка и му каза да задържи рестото.

Барманът му благодари, но го загледа въпросително, с повдигнати вежди и полуотворена уста, сякаш искаше да каже: „Знам, че има някаква уловка“.

Карвър улови погледа му и кимна.

— Да, прав си. Ще поискам нещо — Той извади снимката на Алекс и я плъзна по плота към него. — Познаваш ли тази жена? Казва се Александра Петрова. Работила е тук.

Барманът не отговори.

— Виж какво, не съм ченге, а неин приятел. Тя изчезна и аз просто се опитвам да разбера какво се е случило. Това е всичко.

След известно време барманът попита:

— Англичанин ли си?

— Аха.

— Напоследък бил ли си в болница?

Карвър разгърна снимката и му показа другата половина.

— Добре — кимна барманът, — аз съм чувал за теб. Но не знам къде е отишла Алекс. Една вечер беше тук и пуф… изчезна! — Той вдигна ръце, за да подчертае удивлението си, после измъкна един парцал изпод плота и започна да бърше мястото пред Карвър. — Може би Труди знае нещо. Те с Алекс бяха приятелки.

Барманът посочи към келнерката, която беше посрещнала Карвър на вратата.

— Ей, Труди, човекът тук иска да те почерпи.

Тя го огледа преднамерено от краката до главата.

— Ще получа ли още сто долара? — попита жената и се понесе към тях.

Оплешивяващият мъж в ъгъла, привлечен от шума на разговора, се загледа в нея, докато пресичаше салона. Карвър го погледна и за миг му се стори, че видя нещо в очите му. Начинът, по който гледаше, подсказваше пълно съсредоточаване, един вид професионално любопитство. Но в този миг Труди застана до него, пълногърдеста и весела, класическата келнерка. Жакетът й беше пристегнат в талията, за да направи цепката между гърдите й по-дълбока. И току–що видяното изчезна от съзнанието му.

— Значи искаш да ме почерпиш? — попита тя.

— Да, какво да ти поръчам?

— Двойна водка и тоник.

— Прекрасно. Нали чу… Пиер?

— Нямаше нужда, защото знам какво пие.

След секунди питието стоеше пред нея. Тя гаврътна половината водка, пийна глътка тоник и въздъхна дълбоко.

— Божичко, наистина се нуждаех от това. Какво мога да направя за теб?

— Става дума за Алекс. Опитвам се да я намеря.

Труди се загледа в него за малко, а след това се усмихна хитровато.

— Значи ти си тайнственият мъж, а? Тя ми разказваше за теб. Но не често, защото се разстройваше, когато говореше за това. Реших, че лежиш болен в някоя клиника.

— Наистина лежах, но вече не. Какво стана с Алекс?

— Не знам. Тя… просто изчезна.

— Кога? Последният път, когато дойде да ме види, беше в средата на февруари.

Труди се замисли.

— Да, някъде по това време. Изчезна точно преди голямото парти по случай свети Валентин. Бях й сърдита, защото се наложи да я заместваме. Никога не ми беше хрумвало, че няма да се върне.

— Беше ли разтревожена от нещо?

— Да — кимна Труди. — Как ще плаща сметките ти в болницата. Наистина те обичаше.

— Разкажи ме за сметките. Какво ти каза за тях?

— Че не знае откъде да намери двадесет хиляди франка. Тази мисъл наистина й тежеше.

— А последната вечер, когато си я видяла, когато си е тръгнала, спомняш ли си какво се случи?

Труди отпи глътка от водката.

— Да, помня. Бях започнала работа няколко часа преди Алекс да дойде. Чаках тя да излезе и да започне работа, за да мога да си взема малка почивка. Видях я да излиза от съблекалнята, ето там отсреща… — Труди посочи към врата в стената недалеч от мястото, където бяха. На нея имаше табелка, която забраняхте влизането на клиенти.

— Какво се случи тогава? — попита Карвър. — Как ти се стори Алекс?

Труди смръщи лице в усилие да си спомни.

— Ами нормално. Поне в началото. Обаче после изведнъж се закова неподвижно в средата на салона. Беше се вторачила в една от масите, сякаш е видяла призрак. Нали разбираш? След това се обърна и почти се затича покрай бара и се върна в съблекалнята. Реших, че това е малко странно, но нямах време да се замисля, защото обслужвах една маса. Двама мъже станаха и се измъкнаха, без да платят, и Пиер точно ми триеше сол на главата, когато една жена плати и тяхната сметка. Странно, нали?

— Да, може би — потвърди нетърпеливо Карвър. = Хайде обаче да се съсредоточим върху Алекс. Кога разбра, че е напуснала сградата?

— Десетина минути по-късно. Тя не се върна, а аз не бях ползвала още почивката си, така че отидох да я потърся. Обаче, когато влязох в съблекалнята, нея я нямаше. Нямаше ги и палтото и чантата й. Това беше последният път, когато я видях.

— Хайде да се върнем на мига, когато Алекс е излязла от съблекалнята. Каза, че е видяла нещо. Какво?

Труди помисли малко, след това стана от мястото си и каза:

— Ела с мен. — Тя поведе Карвър и двамата прекосиха салона, за да застанат пред вратата на съблекалнята, откъде беше излязла Алекс. Зад тях мъжът в евтиния костюм беше отишъл на бара, за да уреди сметката си с Пиер. От време на време стрелваше поглед към пантомимата, която се разиграваше от Труди.

— Точно тук… — обяви тя — и Алекс гледаше натам. — Посочи напред.

Точно пред погледа й стоеше малка маса за двама.

— Кой седеше там? — попита Карвър.

Труди изду бузи.

— О, господине, това беше преди няколко седмици. Как бих могла да си спомня някакъв клиент?

— Започни с основните неща. Мъж ли беше или жена?

— Не си спомням!

Карвър усети как в него започна да се надига разочарование. Беше на косъм да избухне, но това нямаше да помогне. С цел да се успокои и да не уплаши Труди, той заговори колкото може по-внимателно, примамвайки я като панаирджийски хипнотизатор.

— Не бързай. Затвори очи, отпусни се и се опитай да се върнеш в онази вечер. На тази маса седи някой. Разкажи ми за този човек.

Труди направи, както й каза. Постоя само тридесетина секунди със затворени очи и възкликна:

— Ама, разбира се! Беше жената, която плати сметката за двамата мъже, за които стана дума. Онези, които хукнаха, без да си платят.

— Прекрасно — усмихна се Карвър. — Добра работа. Как изглеждаше тази жена?

— Черна, късо подстригана като каска коса и бретон. — Труди огради с длани лицето си, за да покаже какво има предвид.

— На колко години беше?

— О, доста възрастна. Може би на петдесетина. Но много елегантна… за рускиня. Нали разбираш?

— Чакай малко, тази жена е била рускиня, така ли?

— Така мисля, защото акцентът й доста приличаше на този на Алекс, а тя беше рускиня, нали?

Карвър кимна разсеяно, без повече да обръща внимание на Труди. Мозъкът му беше зает да измисли каква може да е връзката между двамата мъже, жената и Алекс. Кои са? Какво са искали от нея? Имаше усещането, че отговорът се крие в него. Той притежаваше информацията, за да реши този проблем, стига да можеше да я намери. Подобно на Труди трябваше да се отпусне, да затвори очи и да мисли. Но сега не можеше да си позволи това.

— Това всичко ли е? — попита Труди разочарована, че информацията й не беше посрещната с по-голямо въодушевление.

— Да, благодаря — кимна Карвър. — Много ми помогна, но мисля, че е време да се залавяш за работа.

Другата келнерка вече събираше столовете и ги обръщаше върху масите, стоварвайки ги с все сила, така че всички да разберат, че е оставена без помощ. Ларсон вече беше станал и чакаше пред вратата, за да си вървят. Барманът се мъчеше да се откачи от самотния клиент, който се опитваше да го въвлече в разговор. Карвър го чу да казва:

— Приятелю, вече трябва да си тръгваш!

Той кимна на бармана за довиждане и помаха късо на Труди, докато се насочваше към вратата. В отговор тя му подвикна:

— Ако намериш Алекс, поздрави я от мен.

Карвър си наложи да се усмихне, за да покаже, че е чул поръката.

Той отново се чувстваше притеснен както във влака. Причината беше в самотния клиент, който сега обърна гръб на бара и ги последва навън. Карвър не хареса погледа му. Откакто влезе в бирарията, имаше усещането, че мъжът го гледа и се опитва да подслушва разговорите му. Наблюдаваха го, беше сигурен в това. Трябваше да вземе мерки, преди да е станало твърде късно.

Щом мина през главния вход и излезе на улицата, той забави крачки, чакайки да чуе как вратата се отваря зад него. След секунда чу крачките на човека в сивия костюм. В този миг без никакво предупреждение се завъртя на пети, с една бърза стъпка напредна срещу него и стовари с все сила юмрук в лицето му.

Улучи го точно в носната кост, която се строши от силата на удара. Мъжът нададе приглушен вик от болка и изненада и вдигна ръце към лицето си, като едновременно с това залитна назад през вратата. Карвър го последва, стисна го за гушата и го повали на земята.

— Какво търсиш, а? — изръмжа му той.

Очите на човека се уголемиха. Той беше напълно изненадан. Изпитваше болка. Беше уплашен и смаян.

— Защо ме удари? — гласът му беше жален като бито дете. — Какво съм ти направил?

Карвър не можа да му отговори. Не знаеше какво да каже. Беше нападнал невинния човек заради собствената си параноя. Вдигна глава и видя Пиер да тича насам. Келнерките гледаха ужасени.

Пиер се спря до ранения мъж, не знаеше какво да направи. Тогава се обърна към жените и нареди:

— Една от вас да извика полицията.

След това бръкна в джоба си, измъкна автоматичен нож, натисна бутончето и острието блесна. През цялото време не отместваше поглед от Карвър.

— Зная как да си служа с него — каза той.

Мъжът в краката на Карвър стенеше от болки, докато кръв бликаше през пръстите на ръцете, които беше притиснал към болното място. Дрехите му вече бяха целите в кръв.

Изведнъж вратата отново се отвори и нахлу Ларсон, който дръпна Карвър да си вървят.

— Тръгвай! — изкрещя му той и Карвър като събуден от лош сън се затича след него.

Пиер се подвоуми какво да прави. Дали да хукне след двамата бегълци, или да се погрижи за ранения?

В края на краищата се наведе да помогне на мъжа на пода, който вяло и объркано се опитваше да стане. Поведе го към тясна каменна арка, зад която се намираше малка неизползвана канцелария.

— Почакай тук — каза Пиер, докато внимателно му помагаше да се настани на един стол.

Мъжът изстена. Нямаше намерение да отива, където и да било.

Секунди по-късно вратата се отвари и се появи Труди.

— Бедничкият — съжали го тя.

Мъжът изстена, когато тя започна да почиства раната му с памук и кислородна вода. Той зейваше в безмълвно страдание всеки път, когато тя докосваше строшения му нос.

— Виж какво ти стори копелдакът — каза тя. — Не е за чудене, че Алекс е избягала. Сигурно и с нея се държи така. — Тя застина с протегната ръка, в която от памука капеше кислородна вода, изведнъж осъзнавайки, какво е направила.

— Боже мили, а аз му помогнах да я намери. Надявам се, че полицията…

Раненият стисна ръката й с изненадваща сила.

— Никаква полиция — измърмори той. — Не искам полиция. Нямам време. Имам твърде много работа.

— Господине, но ние трябва… — настоя Труди. — Искам да кажа, че вече са на път.

Той се изправи, бутна Труди настрани и полутичайки, полузалитайки, излезе от бирарията на улицата.

— Майко мила, каква нощ — измърмори Труди, докато си сваляше перуката и крачеше към съблекалнята.